Monthly Archives: юли 2008

Вселена

Ние, хората, сме същества със самочувствие. Затова нашите термини и понятия ги броим като „всеобщи”, а не като чисто човешки. Демек, не се е появил някой, който да измисли по-точни и всеобхватни. 😉
И с „Вселена” е така. Най-голямата човешка дума от гледна точка на съдържание.
Според най-общото определение тя „означава целия пространствено-времеви континуум, в който съществуваме, заедно с цялата енергия и материя в него.” (Уикипедия). Но непостижимостта да бъде обхваната от точните науки е довело до намесата на философията, т.е. субективността на човека. Пак там е даден един от опитите да се „осъвремени” по този начин термина: „Вселената е цялата материя, енергия и пространство, които човек може да възприема, чието съществуване може да предположи или да има основание да допусне.”.
Противоречия в представата, която думата дава, няма. В цял свят хората от деца се научават да я разбират точно така. Тя е единствена, в себе си съдържа всичко – дори и това, за което още не подозираме.
Добре, ама там, в определението, има нещо, което „грапавее”. В първото се казва „в който съществуваме”, а във второто „които човек може да възприема”. Което моментално развенчава вселенската му тежест.
Освен това, обобщено Вселената си е Вселена, ама конкретно? Че то и хладилникът си е хладилник, ама ако започнеш да го анализираш получаваш купчина всевъзможни джаджи и машинарии, пък се оказва на всичкото отгоре, че някои от тях ги има и в противоположността му – нагревателите.
Да свалим тогава капака на Вселената и да видим какво има вътре. Защо ми е ще разберете до края.
Отварям, поглеждам и…с това си оставам. Вътре пълно с невиждани неща! Сега разбирам защо и най-големите умове на човечеството поглеждат само с по едно око и не смеят много-много да пипат. Добре, че за целите ми и това ми стига: Вселената е пълна с всевъзможни „обекти” – от такива като нас до някакви, на които ние им викаме „лъчения”, „енергия”, „черни дупки”, „бели джуджета” и разни други подобни за да скрием, че не ги знаем. Важното е, че в нея има и „живи същества”. Важно като доказателство за моята „хипотеза”, (:D ) че вселените са всъщност много. Една в друга, една в друга – като руските матрьошки.
До тази хипотеза стигнах по обратен ред. Първо открих една Вселена пък после построих хипотезата. Не се шегувам, ще ви представя откритието си.

Откритата от мен Вселена изцяло влиза в „схемата” на познатата ни, част от която сме:
– ражда се от първоначална нищожна като обем материя;
– започва бурно развитие и разширение като постепенно се изпълва с различни „обекти”;
– съдържа „материя, енергия и пространство, които човек може да възприема, чието съществуване може да предположи или има основание да допусне”;
– съдържа „обекти”, за които дори не можем да допуснем, че ги има;
– обектите в нея се движат, взаимодействат, унищожават и появяват;
– развитието ù е рамкирано – с начало и край;
– в нея има живи субекти от различен вид (според нашите представи за живот). Възможно е и дори наличие на разум, но това засега е в сферата на предположенията.

Мисля, че това е достатъчно да се нарече откритият от мен „субект” Вселена. Отговаря напълно на фундаменталните основи на това понятие. Навлизане в подробности означава много томове писание.

Как направих откритието. Ами като доста големи открития и това стана по случаен повод. Не ме удари по главата ябълка. Но ме нападна херпес зостер… 😉

А, да! Щях да изпусна най-важното. Въпросната Вселена само теоретично ли е открита или може да се наблюдава и има ли вече име.
Ще се изненадате:
може да се наблюдава!
Даже нейни снимки могат да се видят – както в нейната външна цялост, така и на вътрешни части.
Всички данни говорят, че тя не е уникална и съществуват още милиарди подобни.

А името ù е:
Графът
😀

Здраве, здравеопазване, доктори

Докато съм „топъл” по темата.
Много време имах тия дни да мисля по тези въпроси. Ще си кажа, каквото съм намислил, че после като оздравея няма да ми се занимава с болести. Човек за щастие така е устроен, че лесно загърбва лошото след като мине.

Един от дежурните „козове” на опозицията срещу управляващите през последните 20 години е здравната система. Не работеща, не ефективна, куца, и т.н. Силен коз, защото напълно съвпада с мнението на всички ни.
Всеки път се говори за нова, която дъра-бъра-дъра. До следващия предизборен период с устата на новата опозиция, която при това знае добре какво да приказва, нали е била вече по няколко пъти управляваща и е духала този горещ картоф. От време на време се прави и реформа – като се забатачат съвсем нещата.
Общото, обаче, е винаги едно: здравна СИСТЕМА. Няма три-пет – без система така си отиваме мърцина!

Лежа, мръщя се от болка и се мъча да си припомня „системите” през живота си. Как са ме лекували, кои са били добри и кои лоши – все пак това едно на друго е ¾ век време, има какво да се сравнява. И започнах отначало, откъдето имам спомени. След Четвърти, след Девети, след Десети, това беше така, онова иначе …докато в един момент осъзнах, че мисля през всичкото време за лекари! Системите ми се губят, докторите изпъкват. Какво става? Изведнъж ми просветна:
Уж системите разни, ама нишката (едно време се казваше „червена”, сега какъв цвят е?) е една и съща – кой ще те лекува. Да се нагласи така, че докторът да те познава (ако от раждането, значи направо си роден с късмет). Да ти знае карантиите, да помни какво си боледувал (че ти може и да забравиш нещо важно), ако щете – дали си по червеното винце или по биричката и какво ти е предписал за махмурлук миналата зима по Ивановден. Да е наясно къде (че не е зле и при кого) да те прати когато работата е сериозна.
С една дума – компетентен твой посредник пред Бога ако Той рече необосновано да те прибира преждевременно…
В детските ми години в Трявна (по царско време) това беше д-р Вълнаров. Помня го, даже зрителен образ ми се мержелее. Помня, че с него правех пазарлък лекарствата да са на инжекции – харесваше ми, че става по бързата процедура (и досега не обичам да гълтам разни таблетки). „Голям юнак си” – закачаше ме той – „утре ще поскаш и яденето да ти слагам с инжекции.”, при което на мен ми светваха очите пред перспективата да спестявам толкова много допълнително време за игра. 🙂

По-късно в София при социализма положението беше различно. Сигурно и без социализъм щеше да е – голям град. Но в семеен план му намерихме цаката. Леля Възкреса се ожени за чичо Стоянчо (д-р Капнилов, нали помните?) и той пое ролята на родов лекар кажи-речи от студентската скамейка. Добре я пое, уверено. Явно си го имаше „отвътре”. Разболее ли се някой, първо той, пък после ще каже трябва или не трябва друг. Доста по-късно „задълженията” му се облекчиха – пораснахме, в приятелските ни кръгове се появиха и доктори и т.н. Живот, с една дума.
„Добре” – ще кажете – „ти, Графе, си се уредил. Ама ние не говорим за изключения. С това нищо не доказваш. Какво стана с „нишката” през ония 45 години?”
Ами имаше я, не се скъса. Наричаше се „участъков лекар”. По презумпция той трябваше да познава „контингента” си в своя участък, особено „рисковия”.
Имаше и нещо друго, липсата на което, според мен, сега най-силно усещат хората. Влезеш ли в системата заради здравословен проблем, тя те поема и не те „изплюва” докато не се изясни картината. По нейните канали, не те пита, нямаш избор. Ама нямаше и „важи за цяла България”…

След промяната какво да ви описвам положението като вие добре си го знаете. Нишката по едно време се беше изгубила, но бързо се разбра, че не може без нея. И се появиха в системата личните лекари. Както виждате съвсем ясно конкретизирано дори в самото наименование.
В наименованието да, но в съдържанието не! Ако съдържанието отговаряше на формата, в моя случай „личната” ми лекарка, която даже не знае, че съм при нея докато не види из книжата, нямаше да изпадне в подобно положение. А и аз нямаше да преживея тая дребна одисея. Още като ме види от вратата тя щеше да знае, че има нещо форсмажор, защото не съм от любителите на лекарските кабинети. Като видеше за какво става дума, щеше да вдигне телефона и да провери къде най-близо да ме изпрати, че да има кой да ме поеме. Даже да размени няколко думи с колегата за съмненията си. А там щяха да знаят като пристигна и направо да ме засилят по пътеката към доктора. Нямаше да ме пращат да опознавам България…
„Много фантазираш, Графе,” – чувам мислите ви – „забравяш какъв ни е хала.” Хич даже! За това, което говоря трябват повече пари ли? Не трябват. В конкретния случай – личната лекарка ще има допълнителен разход за тел.разговори. Колко? Тя взема от всеки посетител 2,20 лв. За какво, за да го забавлява с оная книга за крокодилите ли? А и за всеки ли ще се наложи да се водят такива разговори?

Пак се ядосвам, пак ще вдъхна сили на оня зелен рошльо. Няма да стане! Поемам няколко пъти дълбоко дъх и приключвам. С кратко и пределно ясно заключение:

Здравната система ще заработи ефективно тогава, когато лекарят познава пациента си!

______________________
Тази публикация е продължение на Herpes zoster-иада 🙂 и Herpes zoster-иада II

Herpes zoster-иада II

Част II.

Да продължим по-нататък, че да видим докъде ще стигнем. На почивки. 😉

С патриотичната реплика на лелката моите приключения във Великите здравни полета и техните пътеки приключиха. Замъкнах се до вкъщи (не е далеч, друг начин освен пеш няма, ама пироните бяха станали вече на шишове), легнах и категорично отказах повече приключения за деня, глух към всякакви призиви. Имах и някакви основания, де, не го карах само на гол инат. Пропуснах да спомена в предишната част, че лекарката ми все пак не остана безучастна чиновничка – преди да тръгна ми написа рецепта за лекарство явно подходящо за това, което мислехме, че е. С интересно име XYZ,al и доста мощно, защото дозата е 1 таблетка на 24 часа. Тя ми препоръча първия път да взема направо 2, което и направих. Освен това и кварталната ни аптекарка приятелка ми даде някакъв балсам за мазане при инфекции от ухапвания, с който безжалостно се намазах.
Тия подробности пиша за да стане ясно защо в крайна сметка чакахме още два дена до понеделник преди да стигнем до когото трябва. Мазилото подейства и задържа положението видимо. За лекарството не знам, но то имаше доста тежък „ефект” – изобщо престанах да приемам храна, само вода. Добре, че го пих само петък и събота, че едвам днес започвам да хапвам по нещо. Затова пък, после ще ви се хваля със свалените килограми… 😀
Атмосферата малко се разведри. Разговорите, разбира се, са все около това. Умуваме къде в понеделник да отидем „на сигурно”. Говорим си, че „ако беше жив чичо Стоянчо изобщо нямаше да има проблем”. И дъщеря ми казва „а защо не потърсим Димитър, да видим той какво ще каже”. И млъкваме втрещени – досега да не се сетим!
Нататък нещата тръгнаха като по ноти. Обадихме се, уговорихме се за понеделник, заведе ме Точица до ул.”Любен Каравелов”, Димитър само като погледна и каза „херпес зостер”! Написа ми рецепта какво да купим на връщане от аптеката и моментално да започвам лечението. Ако има нещо допълнително да му се обадим, иначе той ще дойде в понеделник – като минат решителните 7 първи дни интензивно лечение. „Успокои” ме, че болката преминава последна, обикновено след толкова дни, на колкото години е човек. Сега ясно ли ви е, какво казва изразът „тежестта на годините”? 🙂
Е, има и една леко фалшива нотичка в споменатите по-горе. Работата е, там, че сигурност в лечението без сериозни последствия може да има, когато то се започне до 5-ия ден от проявлението на болестта. Димитър на няколко пъти умолително ме питаше „нали не е минало повече от 5 дена?”. Как да му кажа тогава, че е най-малко от 7, а всъщност и аз не знам точно? И сега имам задължението да ликвидирам по моите си методи излишните дни. Какво ще стане, ще видим. Предварително по такива въпроси не е добре да се приказва…
Сега да ви представя тоя шмекер, с който си играя на котка и мишка. Снимката не е моя, някой майстор папарак го е хванал. От интернет я взех, но да си призная пропуснах да запиша адреса, а не ми се връща отново по пътя на ровенето да я търся. Надявам се авторът да ми прости.
Симпатичен рошльо, не мислите ли? И е голямо дяволче – малко да се заблееш и цап! изненада те! 🙂

На следващата е едно от неговите поселения на странна планета, непредсказуемо хаотично движеща се и постоянно сменяща светилата си.

Това май е всичко в моята история на заболяването, казано на медицински език. Но далеч не е всичко, което имам да напиша по нея. А и вие, сигурно. Сега идва ред на нашите пътеки и пътечки към и от. Щото някои от тях може и към Раздумката да ни отведат даже…
………….

Стреснах ли ви? 😀
Спокойно, зная, че нищо не разбрахте по отношение на „чичо Стоянчо” и „Димитър”. Направих тази малка „разигравка” хем за да ви докажа, че не съм съвсем „подвластен херпесу”, хем да не разводня фабулата в решителен момент. 🙂
Това не са псевдоними от ДС. Чичо Стоянчо е д-р Стоян Капнилов, един от най-известните кожни лекари у нас. Димитър е синът му д-р Димитър Капнилов. Няма да му давам оценка, но мисля, че вече опашките пред кабинета на д-р Капнилов са същите – приемът пак е със записване…
Който е прочел „Самодейност” може би ще си спомни, че там се споменава Възскреса Капнилова във връзка със струнния оркестър. Това е майката на Димитър и моя леля по бащина линия. Това предполагам е достатъчно за да изясни моето необичайно „фамилиарничене”.
За тях ще има интересни, много интересни истории! Игра на белот с биберони в устата, рибарски приключения, лудориите на Димитър… Ще им дойде ред в спомените.

Herpes zoster-иада :)

Част I

Всичко съм преживял?
Глупости, винаги ще се намери нещо ново да ти се струпа на главата
.”
(ако никой не го е казал до сега, аз го казвам!)

Вчера трябваше да решавам сложен казус: как да успея да седя пред компютъра през следващите 60-70 дена домашен лекарски арест.
Сложен си го направих сам. Нали съм от хората приели принципа „при лекар – чак когато проблемът те прати при него, а не когато на теб ти кефне”. Добър принцип – предпазва те от „забавното” редовно виснене пред лекарските кабинети и опознаване целия спектър от болести в „сладка” раздумка с чакащите колеги,* след която си отиваш „зареден” със следващата си болест. В резултат всеки път личната ми лекарка ме пита за името и ЕГН-то. Как да ме запомни жената, като от предишното ми посещение обикновено е минало къде година, къде повече и то само за някакъв документ.
Само че и най-добрите принципи имат изключения в дадени ситуации!

Появата на някаква дреболия подобна на полазване от насекомо високо отзад на бедрото (в невидима за мен зона 😉 ) не можеше да привлече вниманието ми точно в най-напрегнатата част на компютърната ми одисея. Чак когато новият компютър + принтер/скенер/копир бяха окончателно установени и заредени миналия четвъртък в ранния следобед и аз се пльоснах най-после на стола готов да блаженствам, сигналът дойде като вой на сирена. Като ужилен се вдигнах с чувството, че съм седнал в тава с разгорени въглени!
Така започна въпросната „-ада”.
Не се развиках „помощ, SOS, хелп!!!” (за което сега с право ми трият сол на главата в къщи 🙂 ) ами намерих огледало и като погледнах ми стана ясно, че този път съм изтървал позицията. Няма да ви описвам приятната гледка – снимка в близък план щеше да е много подходяща за илюстрация на кипяща чужда планета във фантастичен роман, нищо чудно и прескачащи огнени искри да имаше. 🙂 Нямаше как, домашните бяха осведомени с всички последствия. 😉 За личната лекарка беше вече късно, та остана за петък сутрин. Всеки се оттегли пред компютъра си и започна свое си проучване. Пред двата компютъра позите бяха нормални, пред третия се експериментираше нова пред компютърна поза – правостоящ. Оформи се единно споделено предположение за червен вятър и друго, също така единно, за нещо несподелено… За да съм точен: все пак някой позна преди лекарската прогноза – Муниконтин. Сама да си каже как. 🙂 Но това беше малко по-късно.
Сутринта в петък едвам дочаках началото на работното време. И как не – десният ми крак си беше като обкован с тънки дълги пирончета (това образно описание използва докторът при прегледа вчера за да обясни на Точица каква е болката). Взех криво-ляво един студен душ (друг беше немислим), нахлузих с мъка панталон и потеглих по здравните пътеки.
Влязох в кабинета на лекарката, „запознахме се” и аз започнах да обяснявам какво ме води при нея. Жената много съвестно ме накара да легна и разголя мястото и като го видя с мъка се сдържа да не хлъцне. Гледа минута-две за да запамети картината за цял живот и ми каза да стана. Нареди на сестрата да пише направление, а тя в това време извади един том с размерите на голямоформатна енциклопедия и започна да търси диагноза, с която ме изпраща. Почете няколко минути на ум, пък го обърна на глас – явно търсеше помощ и от нас. Оказа се, че нейното предположение е някакво ухапване, ама такава обща формулировка нямаше. Сигурно знаете – в медицинските направления с прости букви са написани само имената на пациента и лекаря. За диагнози има квадратчета за цифри. Модерна работа! Отживелици от рода „Изпращам пациента за консултация със съмнение за еди какво си” са вече в миналото. Затова имайте едно наум – ужили ли ви нещо фиксирайте за всеки случай всичките му данни (снимка е желателна за по-лесно идентифициране) за да си улесните живота.
Та започваме ние колективно да търсим подходящия номер. Тя чете на глас, ние със сестрата отхвърляме. Силно отровните змии ги отрязахме от раз, без това почти целия списък беше от видове несъществуващи в България. А и аз им казах, че със змиите нямам проблем.
Тя премина на отровни членестоноги. С надежда, че тука ще е заветния номер. Щеше – ако съставителят за авторитет не беше преписал списъка на всички известни в света отровни членестоноги! Тук съвсем не можахме да открием индивид поне малко подходящ да ме е гризнал.
Накрая лекарката погледна за всеки случай в „Ухапвания” дали няма някаква по-обща формулировка, но като прочете ухапване от крокодил до черна пантера не стигна, отказа се. Сега гледам написала е някакъв номер от раздел „Ухапване или ужилване от неотровно насекомо и други неотровни членестоноги” и е отметнала „остро заболяване или състояние извън останалите типове”. Каза ми, че в техния център всичките специалисти са в отпуска и ме изпрати по живо по здраво в центъра до Съдебната палата.
Замъквам се аз криво-ляво дотам (нали помните за пироните?). Посреща ме една скучаеща лелка в бяло и любезно ме пита какво желая. Подавам направлението. „За колко часа да Ви запиша във вторник” – взема някакъв тефтер тя. „Как във вторник” – изненадвам се аз – „за сега става дума, случаят не търпи отлагане”. „В момента имаме само един хирург и той работи вторник и четвъртък” – обяснява ми тя – „но Вие потърсете другаде, това направление важи за цяла България”.
Наистина ли долових нотка на гордост или така ми се е сторило?

…………
* Всеки път като видя такива колеги по-възраст чинно насядали пред кабинет на личен лекар ми се иска да приседна и да поведа разговор. Колко лесно е да се научи компютър и интернет. Колко интересно. Как се подмладява човек. И колко бързо инвестицията се изплаща от спестяване посещения при лекари и купуване на лекарства… 😀

Следва част II

Времето, има ли го, няма ли го?

Познанието движат хората, за които няма константи!
Защо да не сме от тях?

Въпросът никак не е заради оригиналничене – и най-фундаменталната наука не знае отговора му!
Вярно, то е нещо, което го усещаме, изпитваме на гърба си (и още как! 🙂 ), “можем да пипнем”, така да се каже. Безспорно съществуващо, с други думи.
Безспорно ли?

Цитат: “Откъде е дошла Вселената? Имала ли е начало и ако да, какво е имало преди него? Каква е природата на времето? Някой ден тези отговори може да изглеждат така очевидни, както факта, че Земята обикаля около Слънцето...” (Хокинг).

Това са част от въпросите, които голямата наука си поставя днес за решение. Видяхте ли подчертания от мен въпрос?
Няма да се разпростирам върху това. Не съм достатъчно компетентен. За мен по-важно е друго – науката е стигнала до познанието, че времето не е абсолютна величина. Още появата на теорията за относителността го е развенчала. То зависи от скоростта, от гравитацията и още кой знае от какво.
„Времето е в нас и ние сме във времето” – вярно. Но ако го извадим от контекста „епоха, реален живот”? Нашето време дали е едно и също с времето на Вселената, Планетата, животните, растенията, насекомите? С времето на атомите? Ако не е как се съчетава например, нашето време с времето на атомите, от които сме „направени“?
Приели сме му някаква наша мярка и изчисляваме чуждите времена по нея. Но ако си спомните по колко различни мерки се изчислява най-обикновено разстояние в момента на Земята (даже в компютъра пред вас има инчове и сантиметри!) ще имате ли куража да твърдите, че това е точно измерението на Времето? Хе, Вселената ще се занимава с мярка „светлинни години” или атомът със  „секунди”, пък били те и „мили“!

Всъщност, говорим за времето, ама наясно ли сме какво точно имаме предвид? Не зная как там в разните научни томове е формулирано, според мен времето е редица последователни събития. Няма ли събития не би трябвало да има и време. Но липсата на събития означава ли липса на реалност? Май не – а това означава наличие на реалност и извън времето, при неговата липса. Означава също, че за реалността не са необходимост последователните събития. Иначе казано, събитията в нея могат да бъдат и едновременни, а не последователни.
Тая мисъл отдавна ми харесва. 🙂 Помислете си колко въпроси решава на наше ниво – паралелни светове, прераждането, памет от „минали животи”, съдба, връзки с несъществуващи материално, и всевъзможни екзотични случаи и чудеса. А пък съвсем не е толкова налудничава.
Времето сме го измислили, защото иначе не ни се получават формулите и уравненията. После възникнал в един момент парадоксът, че всичко е двупосочно, само времето не. В даден момент започнало и да пречи – и се появило понятието пространствено-временен континуум, че след това се наложило пък да го изкривяваме и от страна на времето, и откъм пространството. Няма да задълбавам в научните сфери, че ще стане много дълго и сложно. Само ще напомня, че тази мисъл там хич не е табу. Например, квантовият физик Дейвид Бом и неврофизиологът Карл Прибрам, (физиката и неврофизиологията са всъщност науките за двете страни на реалността – външната и вътрешната) независимо един от друг стигат до мисълта, че познатата ни реалност е всъщност нещо, което се появява при пресичането на тези две страни и е плод само на възприятието – нещо като холограма. Между другото, те точно холографията използват за да го обяснят. При това и двамата подчертават, че възприятието поражда реалност, но тя е уникално различна за различните организации на живот!
Аз предпочитам по-„обикновени” примери. Например, най-дълга е миграцията на рибите-змиорки, които живеят в българските реки – хвърлят хайвера си чак в Саргасово море, източно от Флорида, САЩ; излюпените малки рибета се връщат тук. Това прераждане ли е или какво? Малко неразбираемо е предаването по генетичен път на географски атлас с означен маршрут…
Или ясният спомен за място или събитие, където не сме били. Почти на всеки се е случвало.
Или способностите на хора като баба Ванга.
Или, или…

Хайде, стига толкоз, че много от времето, което го няма, ще ви отнема. 🙂 И без това пак ще стане въпрос за него.

Проф. Константинов

тази вечер в “Панорама” ми хареса – най-после “приземи” въпроса за избирателната система. Нарече нещата с точните им имена:
– референдум за мажоритарен или пропорционален принцип на избор е глупост;
– изцяло мажоритарна система означава двупартиен модел на управление;
– смесена система – мажоритарните депутати влизат в съответните партийни парламентарни групи;
– пропорционална система с преференциално гласуване (на която той е привърженик) – само при задължително отмятане в бюлетината (като във Финландия и Полша);
– избирателните райони да се изравнят по брой гласоподаватели за да се изравни “цената” на един мандат – сега има в пъти разлика;
– резултат от нова избирателна система може да проличи най-рано след 2-3 мандата. Тогава ще се разбере сбъркали ли сме и в какво…

Разбира се, и той не стигна до края – не засегна въпроса за “пренасочване” 🙂 гласовете от под бариерата. Или да си го кажем точно – кражбата на гласове от няколкото по-големи партии, която не може да се сравнява по мащаб с никакви купувания на гласове. И която е узаконена. Не посмя г-н професорът да каже, че има възможност и това да се ликвидира много лесно чрез преференциалното гласуване.

Още нещо не посмя да каже ясно, въпреки, че се подразбираше от цялото му участие: трябва да се обсъжда не принципа на избирателната система, а нейните конкретни параметри. Чрез тях да се решават въпросите за купуване на гласове, отговорност след избора, политики на партиите, смяна на личности и т.н. Всякакви други “обсъждания” са всъщност мъгла и шумотевица. Нали като решите да си купите нов хладилник ще искате да чуете предимствата на различните марки, а не да ви разказват за ползата и вредата от употребата на храдилник… 😉

И все пак, това беше най-адекватното мнение, което съм чул публично досега. За повече няма смисъл да се надявам…

Графът се завърна

от принудителна ваканция 🙂

Здравейте, драги приятели!
Преди всичко искам да ви благодаря за вниманието и съпричастността към моите компютърни проблеми!
Виждам, че проверявате блога ми редовно и това значи много за мен. Миналата седмица даже е имало рекорден брой посещения!
Проблемите ми вероятно можеха да бъдат лесно решени, ама аз си падам инат (нали съм сливненец! 🙂 ) – реших сам да се боря с нещо, което ми е като извънземно. 😀 И все пак докарах нещата до там, че да мога да ви пиша отново в блога! Пък по-нататък ще видим, луд умора няма. 😉

Тук се е посъбрало доста за отговор, особено в “Преди 70 милиона години”. Оттам ще започна.
Много оргинална друга гледна точка предлага scanman в “За зелените човечета и генетичните експерименти”. Разбира се, че всевъзможните книги, теории, предания, вкл.библиотеката в Ика не доказват нищо – те само предлагат неща за евентуално доказване. От които тази библиотека е най-“реална”, съществуваща материално. А това, че рисунките им са “първобитни” – ами от същата гледна точка да си представим, че са си казали тогава “тия след милиони години кой знае до къде ще са стигнали, ами я да им ги нарисуваме по-разбрано като за първобитни хора”. И не са много сбъркали май… 🙂
Аз не бих рискувал от десетина снимки да давам каквото и да е мнение. Да не говорим, че вече има фалшификати няколкократно повече от оргиналите. Иначе мен ме смущават други неща – като лулата в ръката на един от ездачите напр…. Не бих приел с лека ръка и космическите им полети, освен ако не са владеели нещо особено – никъде не се говори за двигатели и гориво. Но като става дума за време преди 70 млн.години трудно можем да направим “реални” предположения.

И тук преминавам към карибките ми. Трудна задача, защото едната е богослов, а другата историк! 🙂 И защото с доста неща в написаното от тях съм съгласен – като например за много удобната тема за всевъзможни “изяви”. И все пак – историческата наука допуска ли да се съмняваме в досегашни нейни “аксиоми”? Ако са необходими “писмени извори, устни предания” в какъв времеви период можем да се върнем достоверно? Ако са достатъчни и само археологически, то библиотеката е точно такава.
За датировката обаче, нещо не ми е ясно. Само до 10 хил.години? А откъде тогава се знае преди колко са живели динозаврите и още куп други неща (да не се разводнявам)? Мисля, че тук грешите, мили мои момичета, науката в това отношение бързо се развива!

Още един въпрос, който се усеща във вашите коментари – кой ни е създал. В моето писание не става въпрос за това. Дори да приемем, че всичко това, свързано с библиотеката е истина – то противопоставя ли се на останалите теории? Всъщност има ли някъде достоверно уточнено преди колко време ни е създал Бог и какво е имало преди това на Земята? Дали пък ние не сме втори, трети вариант? Или Дарвиновата теория – в нея казано ли е дали не е имало същия цикъл в предшестващите милиони години?

Не трябва да сме наивно лековерни, прави сте. Но и принципът “Те такова животно нема!” е още по-лош вариант, не мислите ли?

В заключение: когато пиша нещо от този род не значи, че съм го направил свое верую. Нали помните мотото на Раздумка? 😉

%d блогъра харесват това: