Самодейност

Няма да теоретизирам. Знам ли пак накъде ще се отплесна. Просто ще разкажа защо съм се сетил за нея, след като съм музикант-професионалист.
Какво “сетил”, че тя е неразделна част от живота ми още от детството! Неусетно се “намести” и си остана! 🙂 Но да започна поред.

В тази “сфера” не влязох целенасочено. Не са ме записвали нито в хор, нито в училищен оркестър. Започнах да уча пиано от малък, не помня на колко години, но това си е индивидуално занимание. Как стана – като се има предвид, че до мен в рода ни няма пианисти – ще разкажа някой път. Първата ми учителка в Трявна заслужава това.

Веднага след 9-ти септември 44-та учителят ни по музика (който беше много колоритна фигура) явно е решил да се възползва от ситуацията и организира вокална групичка от деца. Сигурно това е било отколешно негово желание, защото не само направи много бързо групичката (през декември 44-та бяха първите ни изпълнения), ами и осигури постоянни изяви. Идеята му беше повече от блестяща. По него време в градското кино се прожектираха 2 пъти седмично филми, които докарваха с влака. Киното имаше един прожекционен апарат и това налагаше по средата на филма да се прави 15-ина минути прекъсване за да се пренавие лентата. Е, точно в тези 15 минути се беше прицелил учителят ни – тогава ние изнасяхме своята програма. Което вдъхна неподозирана жизненост на групата – непрекъснато трябваше да се учат нови работи (2 пъти седмично “концертирахме”, не забравяйте!), а и участниците станаха нещо като мюзик айдъл в града. 🙂
Както се казва, съдбата беше предрешила – нямаше в Трявна кой друг да може да акомпанира и аз още отначало станах освен акомпанятор и нещо като помощник-ръководител. В “задълженията” ми влизаше да разучавам песните с децата, а учителят само ги дошлифоваше.
Групичката ни много бързо стана популярна, започнаха да ни водят на участие и в съседни градове. Самолаская се, че не само като новост (такива “състави” дотогава нямаше), но и защото сигурно сме били интересни и добри.

Ето така започна моя “паралелен живот” в самодейността. От тогава винаги съм се занимавал с някакъв самодеен състав. Допълнително, извън работата ми. Доставяше ми голямо удоволствие. Трудно мога да ви опиша какво изпитва човек, когато от група хора притежаващи само голо желание направи участници в изкуството. Които добиват вкус и самочувствие, започват да разбират и да усещат собствените си сили и възможности, променят се в собствените си очи. Горе-долу като да вземеш неграмотен и да го докараш до ниво да чете Достоевски…
Създавал съм много вокални групи. Винаги без възможност на подбор. И винаги са стигали до признание – мярката тогава беше класиране на поредния фестивал. Вокални групи към 4-та поликлиника на пл.”Възраждане”, детската болница, в “ДСК”, към читалища. Детски струнен оркестър към читалище “Заимов”. Концертна естрадна група към Държавната лотария. И т.н. Ето две снимки, които са ми на лесно.


Дамски хор на 4-та поликлиника, през 60-те години. Няколко пъти градски първенци. Ако се вижда обърнете внимание на очите и изражението им.


Дамска вокална група към централно управление „Озеленяване“ София; изпълнение на фестивал, когато спечелиха първо място в София

Читалище “Владимир Заимов” (сега “Райко Алексиев”) имаше навремето много силно развита дейност с деца. Имаха детска музикална школа, в която преподаваха доста учители по различни инструменти, балетна школа (със страхотна преподавателка!), куклен театър, театрален кръжок. Хората, които работеха там имаха призвание да работят с деца – не го правеха по липса на нещо по-добро.
Читалището ни е в съседство. “Връзките” ни с него винаги са били доста силни – майка ми от млади години е била читалищен деятел и продължаваше тази си дейност. Аз също поддържах връзка без да работя там.
Веднъж в разговор (в началото на 60-те години на миналия век) преподавателката по цигулка Възкреса Капнилова сподели идеята си да направи от нейните ученици нещо като малък струнен оркестър – за да добиват някакъв опит, а и да имат повече стимул към цигулката. Безпретенциозно, с репертоар от приспособени пиески, които да изсвирят при завършване на учебната година. Попита ме, мога ли да аранжирам няколко парчета, за да ги разучава ансамблово. Между другото, тя беше страхотна учителка, а и точно тогава имаше доста деца перспективни и напреднали в инструмента.
Разбира се, че можех, това беше дреболия. Но след това… Виждали ли сте риба, клъвнала въдица? Плува си весело наляво-надясно докато рибаря събира влакното и си мисли “още малко и ще я зарежа тая работа” 🙂

Накратко, скоро след това, благодарение на изключителната енергия на Капнилова, използвайки за предлог 10-годишнината от създаване на детската музикална школа, към читалището беше официално създаден Софийски детски струнен оркестър с диригент моя милост!
Оркестърът бързо набра скорост, децата бяха фантастични! Удоволствие беше да се работи с тях, те направо се даряваха в изпълнението. Да можехте да видите очите им когато нещо трудно най-после стане!
Работата напредна до степен, че музикалното училище ни обърна внимание и ни “отпусна” челисти и контрабас за комплектуване нормален състав. В което имаше някаква логика – нали детските музикални школи подготвяха бъдещите ученици на музикалното училище.
И само година по-късно на IV Републикански фестивал никому неизвестния дотогава Детски струнен оркестър получи сребърен медал и званието “Лауреат”. От жури с председател Марин Големинов в многоетапна борба с големи утвърдени симфонични оркестри– пред нас на първо място беше само прочутата Детска филхармония “Пионер” с диригент Влади Симеонов!

“Детски, деца” – да не останете с погрешни впечатления. Това се отнася само за възрастта на участниците, не и за репертоара! Ето какво свирихме на заключителния концерт на фестивала в зала “България”:
– Вивалди – Концерт за цигулка А mol. Солист Ради Иванов (10 годишен).
– Прокофиев – Гавот от “Ромео и Жулиета”.
– Хачатурян – Танц със саби от “Гаяне”.
Впечатляващо е, нали?
Отнесено към възрастта още повече. Вижте оркестъра, вижте и солиста Ради докато свири концерта на Вивалди. Той е прав, нали виждате. 🙂 Снимките са от репетиция. Преди време заради юбилей дадох снимките, които имах, да правят албум. И сега ги нямам. 🙂 Тези само са ми останали. Затова пък наистина са от началото на оркестъра. Защото той после стана Оркестър с име – в него е свирил проф.Минчо Минчев, негови приятели бяха Марин Големинов, Лазар Николов, Добрин Петков, Константин Илиев; след мен негов диригент (всъщност от там той започна кариерата си) беше Емил Чакъров, за него знаеше Караян…

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • Диана  On 26 юни, 2008 at 23:18

    Аз мисля, че знам какво е чувството. Като участник. Била съм (като малка) в кръжок по художествено слово. Ръководителката ни – учителка по литература – беше много амбициозна и даже доведе един режисьор да ни консултира. Изнасяхме рецитали, правехме грандиозни постановки по „Септември“ на Гео Милев например (споменавам я, защото беше една от най-хубавите). Хосехме по състезания – районно, градско, национално. Печелехме награди, побеждавахме много други, давахме всичко от себе си и докато репетирахме, и особено когато излизахме на сцената.
    Отдавна не си бях спомняла тези моменти. Сега ме върнахте към тях и ми стана мило. Благодаря!

  • Графът  On 27 юни, 2008 at 00:17

    Спомените може и да са останали някъде назад, Диана. Но със сигурност у Вас има нещо от тогава.
    Като стар любим кухненски уред – отдавна е забравено кога и къде е купен, но се хващате най-напред за него, когато трябва да правите нещо…

  • deni4ero  On 27 юни, 2008 at 16:24

    Все си мисля, че най-добрите педагози и хора, които обичат деца и обичат да се занимават с тях и влагат душа и сърце в тва, са хората, които работят в читалищата, а точно на тях се обръща никакво внимание. Уж „да се развиват децата“, „да печели нацията чрез децата“, „спортът за един мирен свят“ и подобни лозунги, а, когато стане въпрос за реална помощ – йок …

  • вили  On 28 юни, 2008 at 00:47

    Вече няма самодейност в училищата. Дори кръжоци няма. Абе то в нормалните часове не се преподава както едно време. Моята дъщеря е носила клин за часа по физкултура не повече от 2-3 пъти. Този час е като час свободен. Почти същото е и с музиката и рисуването. По цял час си говорят на групички. А за самодейност какво да говорим. И деца и ние, родителите сме доста незаинтересовани от този тип изяви. Никой не иска да се товари допълнително(за тоя дето духа). И е така Деничеро, както го мислиш опре ли се до реална помощ ссе бяга в обратна посока.

  • Графът  On 28 юни, 2008 at 06:57

    Уви, така е, Вили. Никой така и не помисля, че “тоя дето духа” въвежда децата в изкуството. И променя целия им живот, омекотява го, облагородява. Но какво да се учудваме, като Човечеството все още не си е направило май оня Списък с приоритетите. Защото там първите 4 точки са възпроизвеждане (поколение), предаване знанията (учение), култура (изкуството) и физическото състояние (физкултурата)!
    За родителите, които също не са имали такава възможност, еди-доди (те не знаят), ама тези, на които това им е работа би трябвало да знаят и да мислят.
    Добре, че все пак има ентусиасти, които се мъчат да правят нещо – като “Смехоранчетата”, за които разказва Муниконтин, например.

  • deni4ero  On 28 юни, 2008 at 23:30

    на мене, например, в часовете по музика в (забележете къде) в Спортното училище, са ми пускали дадена опера и учителката ни е чела за историята, която се разказва в нея и така запленяваше целия клас. Беше страшно интересно. Заради нея изнамерих вкъщи „Книга за операта“ и прочетох почти всичко. Е, тази учителка ни целеше и с тебешири и химикалки, ама, щото приказвахме, иначе беше страхотна. Всички обичахме да влизаме при нея.
    А това за „Смехоранчетата“, Муниконтин се отплена да готви и забрави да ни разказва за тях 😛

  • Муниконтин  On 29 юни, 2008 at 13:08

    Не съм се отплеснала! Ти ме тури на старта! Забрави ли? И аз като изпълнителен човек – яхнах метлата 😀 😀 😀

  • Val  On 11 юли, 2008 at 17:52

    Това тук – в блоговете, и то е самодейност, и то също е изкуство. Раздумката, например – не мислите ли? 🙂

  • Графът  On 12 юли, 2008 at 00:38

    И още как, Val!

  • lucia  On 25 февруари, 2014 at 13:57

    За всичко друго си спомняте и споделяте….само че никой от вас не споменава ИМЕТО на учителите които са работили от душа и сърце,,които са ви вдъхвали своя ентусиазъм и професионализъм чрез който и вие макър и за малко в детството си сте били „творци“ в изкуството.А може би заслужават…?

    • Графът  On 25 февруари, 2014 at 19:23

      Разбира се, че заслужават, lucia!
      В няколко публикации съм писал разни ученически истории – Училището ми, Игра за цял живот (в коментар пиша, защо не съм написал името), Немско пиано, Ученически магарии – но, признавам, малко имена споменавам. Не защото не заслужават, а защото (за мой срам!) съм ги забравил!
      А дали вина за това няма „Моля, госпожа!“ и „Моля, другарко!“ (и двете през моето ученичество )?.. 🙂
      Или, че Учителят е нещо различно от г-н Едикойси?

Trackbacks

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: