Големият ми брат

(Публикацията е копие на предишната)

В първи гимназиален клас на Музикалното у-ще аз най-неочаквано се сдобих с голям брат. Не роден, не осиновен, а от “децата на майка ми”. И той остана мой брат до края на живота си, мир на праха му.
За него ще ви разкажа, но най-напред малко за обстановката на времето за да ви са по-ясни събитията.
По мое време образованието имаше три степени. Основно – от първо до четвърто отделение и се получаваше съответна тапия за завършено основно образование. Прогимназиално – първи до трети клас (всеки с гордост казваше, че е “изкласил” като влезе в прогимназията). И гимназиално от четвърти клас.
В първите две степени се учеше на териториален принцип – в най-близкото училище, докато гимназиите се избираха. По-скоро те пресяваха кого да запишат според претенциите си за престижност – нямаше кандидатски изпити като сега (с изключение на гимназиите по изкуствата).

След завършване на прогимназия в Княжево аз се записах в II мъжка гимназия. Но продължих да уча пиано при проф. Андрей Стоянов. И някак съвсем “в реда на нещата” и без особени вълнения се преместих в Музикалното училище.
То беше едно от първите училища, което усети на практика промяната на строя. В него навлязоха масово деца от провинцията (и от селата) – талантливи, но самоуки (особено на духовите инструменти). И съставът му беше много”пъстър”. Съученици ми бяха синовете на Панчо Владигеров и Георги Златев Черкин, Георги Азманов – с богата потомствена музикална култура, Петко Радев (сега професор), който дойде от село и не знаеше да чете ноти и много други по-късно известни наши музиканти. Голяма част от учениците владееха донякъде инструмента си, но нямаха и понятие от музиката като цяло. За солфеж не бяха и чували, пиано не бяха виждали. Това обуславяше и програмата на обучение. Общообразователни предмети се изучаваха първите 2 години на съвсем елементарно ниво – често се шегувам, че съм учил математика до просто тройно правило, но това си беше почти истина. Задачата беше да се даде сериозна музикално-теоретична основа – за 4 години учениците трябваше да станат музиканти “от всякъде”. И училището го правеше, резултатите се видяха след години. Почти целите випуски влизаха в Музикалната академия. (Напомням: тогава частните уроци и всевъзможни подготовки за кандидат-студентски изпити бяха още в далечното бъдеще. 🙂 )
Късмет за българската музика и музиканти беше, че по това време екипът учители беше “дай Бог всекиму”, а директор Борис Кочев – човек, чието име днес незаслужено е неизвестно, забравено.

В нашия клас всички бяхме горе-долу на една възраст, плюс минус година. С изключение на един. Още от началото започнахме да му викаме “батето”. С основание – бате си ни беше, 5-6 години по-голям. Отначало идваше с военна униформа, беше кларнетист музикантски ученик във военна духова музика. И имаше завършено прогимназиално подковаческо занаятчийско училище. Няма грешка – готвели са го за перспективната професия подковач на коне, той беше от ловечко село. Беше много добродушен, отзивчив и…много нещастен в училище: нямаше понятие от най-елементарни неща, както можете да се досетите. Дори не знаеше, че съществуват и други букви освен българските – а ние учехме 2 години френски. На всичкото отгоре трябваше да напусне военните, а там му беше осигурена храната и квартирата. И само месец-два след началото се стигна до перспективата да се откаже от музикалното училище.
Най-сериозният проблем след войната в София бяха квартирите. Градът беше сериозно разрушен, а в него освен завърналите се евакуирани софиянци дойдоха и доста хора от провинцията. Да се намери квартира беше голям късмет (затова ние живеехме в една вила на панорамния път между Княжево и Бояна).

С Батето още отначало станахме приятели. Още от първия училищен ден той търсеше отчаяно помощ – повечето неща за него бяха “тъмна Индия”. А аз имах изграден навик да уча с приятели, на които да обяснявам – в София училищата бяха прекъсвали занятия за дълъг период от време през бомбардировките, а аз дойдох в княжевското училище след нормали занятия в Трявна. И винаги учехме у дома цяла тумба, на която основно аз обяснявах. Между другото, това не е никаква саможертва – много по-лесно и добре си научаваш уроците, когато ги обясняваш някому, а и много от нещата аз бях учил вече предишната година.
Батето започна да идва с мен в къщи след училище и прекарваше докато стане време за спане. Естествено, майка ми беше в течение на проблемите му. И съвсем в “неин стил” една вечер след като окъсняхме му предложи да преспи (пътят от вилата до града си беше цяло пътешествие!). На другия ден го накара да си донесе нещата и заживяхме двамата в една стая. Майка ми се сдоби с голям “син”, а аз с компания.

Не усетихме как полека-лека станахме истински братя, но станахме! Край нас израснаха още доста малчугани “деца на майка ми” – къде по едно, къде по повече, че понякога се налагаше да им правим легла от дюшеци на пода – но той не се броеше, той беше като мен и Муниконтин.
Живя у нас докато се ожени за една наша съседка след завършване на Консерваторията. Но и след това продължи да бъде мой брат и поне веднъж седмично се отбиваше да види мама Ваня. А неговият син (че и жена му) и до днес ме нарича “чичо”…
Почина както живя преди няколко години. При пожар в съседния апартамент – вместо да избяга като останалите, той, въпреки възрастта си, започнал да помага на жените там да се спасят през неговия балкон. Те се спасиха, той загина…
Бог да го прости!
……………….
Направило ви е впечатление – не споменавам дори собствено име. Умишлено: написаното касае твърде интимно не само мен. Тия, които ни познават, знаят за кого става дума, но знаят и всичко това, което съм разказал. А за останалите нека това да е само една история за един човек с подковаческо образование, който стана “само” музикант и отдаде живота си да учи децата. Чийто син завърши висшето си образование в чужбина и беше известно време заместник министър-председател на днешна България…

История за големия ми брат.

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: