Югославските деца

Първият сериозен ангажимент на майка ми с чужди деца – и единственият обществен – бяха югославските деца.
В края на 1944 г. първата външно политическа акция на новата власт беше да се окаже помощ на Югославия по отношение на децата ù. Положението там беше много по-лошо в сравнение с нашето – въпреки недостига от храна и облекло у нас. През цялата война Югославия беше окупирана вражеска страна, на територията ù се водеха сражения с военизирани партизански части. В тази обстановка не беше чудно, че огромен брой деца бяха сираци или откъснати от семействата си и на границата на оцеляването. А в този период и фронта се движеше през страната с всичките ужаси на една война.
Бяха изпратени медицински екипи в пунктове по границата (в Ниш например), в които събираха децата с помощта на югославски младежки организации и ги изпращаха в България. Не зная колко деца са дошли тогава, но със сигурност хиляди.

Когато се разбра за това майка ми беше един от инициаторите Трявна да приеме група такива деца. Известно удобство беше, че имаше край града санаториум, където могат да бъдат настанени. Не стана особена нужда тревненци да бъдат убеждавани и въпросът беше уговорен.

Децата пристигнаха придружени от няколко младежи, които се наричаха възпитатели. Бяха очебийно недохранени, облечени във приспособени дрехи от военни униформи. Да отговарят на размера беше последна грижа – на болшинството ръкавите и крачолите бяха по няколко пъти подвити – важното е било да са топли.

Настаниха ги, нахраниха ги. И веднага стана ясно, че само това не решава нещата. Санаториумът беше извън града и те останаха някак изолирани. Сами го правеха. Чувстваше се някаква подозрителност към всеки непознат, нищо детско нямаше в тях. Стояха само на територията на санаториума. И бяха потискащо сериозни.
Най-напред ние, децата, се опитахме да ги включим в игрите си, но напразно – гледаха ни все едно им приказваме на китайски.

Ледовете разчупи майка ми – може би не целенасочено, но така се получи. Още като ги видя при посрещането тя започна да организира жените, които ги биваше да шият и имаха шевни машини. Уговори се с възпитателите и започнаха да вземат децата в къщи за да им преправят дрехите. Отначало младежите държаха вечер да се прибират, но това бързо отпадна и беше нормално да прекарват по няколко дена по къщите. И станаха отново деца за нула време!
Ние, децата, завързахме вече лични познанства и бързо “се внедрихме” в групата.🙂 И започнаха едни игри… Те бяха, естествено, настроени на военна вълна. Забравихме напълно индианците и стражари и апаши. Цяла “армия” въоръжена с пръчки громеше фашистите в горите край Трявна.🙂

Баща ми, като ни виждаше колко сме въодушевени, пак измисли нещо. Оказало се, че в участъка има голямо количество негодни пушки, които от много време чакат да бъдат бракувани. Уговорил се и тези винтовки бяха предоставени на югославските деца. Идея си нямате колко “истински” станаха игрите ни! Трудно ни прибираха за обяд и вечер преди да мръкне. Само заплахата, че ще ни вземат пушките действаше безотказно.
Впрочем, историята с пушките започна с инцидент, който за малко не ни лиши от придобивката преди да сме ù се насладили. След като ги занесли при югославянчетата, те измолили от своите ръководители да излязат малко в гората около санаториума да поиграят с тях. И там попадат на “много съмнителен човек, облечен в униформа, да се промъква в гората”. Изкачат смело с винтовките в ръка и тържествено докарват на площада пред участъка…горския!🙂 Целият град се смееше после на тази история, задяваха горския с описания на вида му докато го водят „под дулата на пушките“. Не зная дали наистина се е изплашил човекът (за ония времена дори деца с истински пушки в ръка не бяха шега работа!), но благодарение на него все пак пушките останаха за игра – казал, че се е престорил и е участвал в играта за удоволствие на децата.

От това време са първите ми спомени за чужди деца, които живеят у нас. Оттогава и свикнах да не ги приемам като чужди в къщи. Какво им беше чуждото – и на тях се караха за белите като на нас, никаква разлика не усещах!
Оттогава окончателно майка ми стана “мама Ваня”. Така я наричаха и възпитателите („единият бил малко влюбен в нея“ закачаше я след години баща ми).

Колко време стояха югославските деца не помня. Лесно може да се провери, но това не е важно.
Когато си заминаваха съвсем изненадващо в къщи дойдоха ръководителите с няколко от децата да се сбогуват с майка ми. И ù връчиха голям портрет на Тито с негов личен автограф – надпис на гърба “На мама Ваня с благодарност” и подпис “Йосф Броз Тито”. Това беше голям жест, защо майка ми не беше официалния отговорник за пребиваването им в Трявна.
Този портрет дълго време вися в хола ни – и след преместването ни в София. Развалиха се отношенията с Югославия (точно когато семейството ни беше вече опаковало багажа да заминава „да помага за възстановяване на разрушената страна“), изчезна от употреба лозунгът “Сталин, Тито, Димитров” и идеята за южнославянска република, но портретът продължаваше да виси в хола. Той нямаше нищо общо с политиката, друга беше неговата стойност.
За съжаление в крайна сметка беше пожертван – големите неприятности, които имаше баща ми като “явен титовист” прераснаха в риск за семейството.
Политиката е виновник да се прекъснат още в началото и връзките на родителите ми с тези деца и младежите-ръководители. Сега даже и за имената им не съм сигурен, затова не ги споменавам. Забравил съм ги. Но майка ми не ги забрави, макар, че не чу повече нищо за тях. И никога за нея Югославия не стана враг на България – тя беше обикнала нейните деца!

Дали не си струва държавите да разменят децата си за по година?

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • Муниконтин  On 1 май, 2008 at 00:46

    Единият от младежите се е казвал Любица.Сигурна съм. А лозунгът стана „Сталин, дупка, Димитров“😀 . A по-късно: „дупка, дупка, Димитров“😀 !

  • lyd  On 1 май, 2008 at 12:28

    Може би твоята логика са следвали в ЕС като са измислили младежките обмени, училищните проекти и европейското доброволчество🙂

  • Графът  On 1 май, 2008 at 17:47

    И слава Богу, lyd!
    Колкото повече хора се познават, толкова по-малко може някой да им определя кой кум, кой сват!😉

  • razmisli  On 1 май, 2008 at 17:52

    Всички деца, преживели война са толкова травмирани и това описание за тяхното състояние е много показателно. Интересното е, че при вас са имали възможност да се интегрират по възможно най-добрия за тях начин, лекувайки посттравматичния стрес по правилата на психотерапията (на игра и то с пушки).

  • kanew  On 1 май, 2008 at 19:59

    В албумите ми се мъдри една моя снимка с три югославски деца.Те бяха на пансион в близост до нас.По късно там настаниха гръцки партизани. И с тях имам някаква снимка.

  • mislidumi  On 2 май, 2008 at 00:50

    Графе, благодаря отново за прекрасната история и споменът. Винаги е вълнуващо, когато се слушат преживяни истории от източника като при Вас. Поздравления!

  • Графът  On 2 май, 2008 at 06:57

    Благодаря ви, драги приятели!
    Муниконтин, браво за допълнението, което си направила в блога си. Съвсем бях го забравил, а е много съществено.

  • simplyblue  On 7 май, 2008 at 14:07

    Благодаря за споделеният спомен.
    Четейки, очите ми се насълзиха..

Trackbacks

  • By Градът благородник « Графът on 6 декември, 2011 at 23:11

    […] да ги понапляскват, ама… Помните ли историята с югославските деца? 42.697625 23.322292 Rate this: Like this:LikeBe the first to like this post. By Графът, […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: