Прочетено

10 неща, на които може да ни научи всяко дете” чета вчера заглавие в Actualno.com. Препечатка от Тя.bg, женско издание. (http://www.tia.bg/?c=n&id=809)
Зачетох се – нищо, че не съм Тя, темите за деца ме интересуват. И хубаво направих!
В статията са изброени 10 изключително важни неща, които се изгубват по пътя от дете към възрастен. Става дума не да се научим, а да си припомним. Струва ми се, че е писана от психотерапевт – чувства се някаква такава насоченост. Но всъщност изброените неща не касаят само психичния ни статус – тяхната липса определено скъсява реално с повече или по-малко години живота на всеки човек. По-сигурно и ефективно от факторите, с които се борим (като тютюнопушенето напр.).
Затова реших да ви обърна вниманието на десетте точки една по една – да погледнете по-сериозно на всяка. Вместо да ви дам само връзка. Да подсиля боите, с една дума.

Текст: 1. Да забравяме лошото.
Детето може лесно да се разстрои заради някаква глупост. Но то също толкова лесно забравя за това: лошото му настроение продължава само няколко минути.
Възрастните преживяват своите обиди и разочарования с дни, месеци и дори с години. Ако се поучим от детето си да забравяме тези състояния, животът ни ще стане по-лесен.
Аз: не само по-лесен. Науката отдавна е наясно за действието на лошите мисли върху здравето. Дори вече има установена квалификация кои мисли активират сърдечно-съдовите заболявания, артрита, бъбречните болести, астмата, имунната система и т.н.

Текст: 2. Да преодоляваме рутината.
Детето е способно да повтаря рутинни действия по сто пъти на ден: да слуша една и съща приказка, за облича и съблича куклата, да стои кула от кубчета, която след това разрушава и т.н.
Възрастните се чудят как не му омръзва това. За детето повтарянето на едно и същи действия не е рутина, а израз на истински възторг от определена дейност. Ако и ние се отнасяме по този начин към еднообразната работа, то тя ще получи друго измерение.
Аз: просто трябва да умее човек да изпитва удоволствие от това, че прави нещо в момента. Без значение дали вече го е правил.

Текст: 3. Да усещаме умората си.
Детето може да заспи на масата до полупразната чиния или веднага, след като си свали обувките. Ако е уморено, то просто ляга на земята и въобще не се замисля, че трябва да стигне до леглото си.
Детето знае кога силите му свършват и веднага започва да си почива. Възрастните са изгубили своята способност да забелязват умората си и не умеят да се съобразяват с нея.
Аз: умората си ние усещаме, но сме свикнали да мислим, че можем да я подчиняваме. Между другото, не само децата, но и животните постъпват по този начин. Нашето коте Милчо, след като е търчал из къщи не си търси място за почивка, ами както си върви се строполява и моментално заспива.

Текст: 4. Да разбираме потребностите на организма.
За да накараме детето да изяде нещо, което не обича, трябва да приложим неимоверни усилия на педагог, клоун, актьор и проповедник. Струва ли си да хабим толкова сили?
Възрастните често ядат неща, които не обичат, но в името на някаква цел: диета или укрепване на здравето. А това не продължава дълго. Неприятната храна не е най-удачния стимул. По-добре да подражаваме на детето и да ядем само това, което ни харесва.
Аз: не е въпроса до разбиране. Трябва да престанем да игнорираме подсказките на организма си – той по-добре знае какво му трябва. Да не сме по-големи от Природата…

Текст: 5. Да не бързаме.
Малкото дете упорито се бори и съпротивлява на дневния режим, а това е голям проблем за вечно бързащия родител, който трябва да успее за и във „всичко“. Тези мъчения са неизбежни: ние учим детето да се подчинява на режима и часовете. Детето не мисли за времето, когато се занимава с нещо интересно, а това премахва стреса и развива способностите му.
Възрастните са изгубили своята способност да не бързат. Те бързат и когато няма за къде да бързат. Понякога на човека просто му е необходимо да си изгуби времето за любимо занимание, за някаква глупост, за нещо безцелно – това не е лукс, а просто начин да се почувстваш човек.
Аз: да, ние бързаме дори и когато не се налага. Да си губим “ценното” време за “празни” работи?!? Сакън! Едва ли не е срамно да се насладиш на момента, да кривнеш от “деловитостта”. А в крайна сметка бързаме всички за едно и също място, все повече съжалявайки за изпуснати минали моменти докато изпускаме настоящи…

Текст: 6. Да живеем, играейки.
Детето умее да превърне всяко скучно и досадно занимание в игра. То си измисля допълнителни правила, поставя рекорди или си въобразява, че е някой друг. Всичко това му позволява да запази интереса към дейността. Ако ние се научим по този начин да се занимаваме с почистването на дома и с другата рутинна работа, животът ни би бил по-щастлив, а и деловите ни качества няма да пострадат от това.
Аз: качество за завиждане! Трудно може човек да разбере за какво става дума докато не се научи на това.

Текст: 7. Да задаваме въпроси.
„Защо котката не ходи на задните си лапи? Защо слънцето не пада? Защо не ни донесеш повече пари?“. Тези „глупави“ детски въпроси поставят родителите в неловка ситуация. „Когато пораснеш, ще разбереш“ не е най-добрият отговор, обаче.
Тези въпроси не са банални, те просто не ни идват в главата. Трудно можете да отговорите на тях, но ако вложите сили и се постараете, с времето вие задължително ще развиете интелекта си и способността да мислите.
Аз: не е вярно, че не идват “трудни” въпроси в главата на всеки човек. Идват, но малцина се замислят “това пък откъде и защо ми хрумна”. Камо ли да се опитват да търсят отговори.

Текст: 8. Да виждаме нещата по нов начин.
Често започваме с интерес да гледаме до болка познат филм заедно с детето, защото вече го гледаме през неговите очи и откриваме нещо ново. Така ние си възвръщаме способността да възприемаме света с всички негови краски и абсурди и да забелязваме нови неща, които са ни убягнали при „пръв прочит“.
Аз: е, това вече е за любимата ми “друга гледна точка”.🙂

Текст: 9. Да правим глупости.
Някои възрастни посещават психологични тренинги, например „психодрама“, на които те пълзят по пода, мяукат, представят си че са Пепеляшка или Терминатор. Тази игра е терапевтична, но тя се заплаща. Ако играете на това с детето си, то «терапията“ ще ви излезе напълно безплатно.
Вие играете, а това означава, че можете да правите глупости и да се смеете. Играта не е само удоволствие, а емоционално разтоварване, изследване на самия себе си, начин за възстановяване на вътрешното равновесие. Ако имаше площадки за игри за възрастните, светът би станал значително по-добър.
Аз: на това “сериозните” пренебрежително казват “вдетиняване”. Които го могат, могат и други полезни неща. Например “вживяване”. А колко сериозни (че и неприятни) неща могат по-лесно да станат ако вкараме в представите си “игрови елемент”.
Всъщност това ние най-малко “забравяме” като възрастни. Явно е много важно щом сме измислили разни начини хем да играем, хем да не се “излагаме”.🙂 Какво са танците, народните обичаи, карнавалите, ако щете спортните игри, ако не игри? Децата играят на топчета, възрастните голф; децата на чилик, възрастните бейзбол…🙂

Текст: 10. Да бъдем активни.
Обикновено детето е енергично и подвижно. То няма да седне на стола, ако може да седне на пода. То няма да върви спокойно, ако може да тича. Ако вие му подражавате и сте по-активни, ще станете по-енергични, а животът ви ще бъде по-разнообразен.
Аз: това задължително трябва да се придружава от т.т.3,4 и 5. Всъщност, спомним ли си останалите 9 точки и ги задействаме, десетата идва самичка. Колкото до “седне на пода” и да не може пак ще гледа да се цопне там. По-близо до Земята…

За финал от мен: всяко възстановяване на загубени заложби, щедро дарени ни от Природата, е много трудна работа. Затова си позволих подсилващи коментарии на текста, който сам по себе си е достатъчно ясен.
Има ли нещо ново във всичко това? Нещо, което да не знаем? Няма! Знаем го, ама сме го набутали в задния килер да не ни се пречка. И се сещаме на стари години за него. За да съжаляваме…

Карнавалът в Трявна не беше само за децата.🙂 Приятелки на родителите ми. По-високата, Виолета Чушкова по-късно стана актриса в Народния театър.

Доста дълго стана, но накрая ще ви опиша една карикатура, която ми направи впечатление преди години и съм я запомнил.
На заден план през отворена врата се вижда стая, в която солиден чичко с шкембенце и по тиранти е коленичил на пода покрит с електрическа железница. На преден план сърдит дребосък с преполовена пура в ръка казва на майка си:
– Кажи на татко да ми отстъпи най-после влакчето, че пурите му свършиха!

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • Муниконтин  On 15 април, 2008 at 10:36

    Имам една житейска максима, „купена“ от моя любима учителка. Че нещата в живота се делят на приятни – неприятни и задължителни. При първите човек има избор, при задължителните – не! Мое е продължението: ако можеш да направиш „задължителните“ приятни – си щастлив човек! Опитайте! Ще бъдете изумени! Не е толкова трудно!

  • Графът  On 15 април, 2008 at 16:40

    Добра максима. Още по-добро продължение. Ама „Лесно се галят момите, трудно се дялат гредите“…🙂

  • АТАНАСОВА  On 15 април, 2008 at 21:58

    Здравейте Граф Константинов,
    радвам се,че Ви открих,за да мога да чета интересните ви материали.

  • Графът  On 15 април, 2008 at 22:43

    Здравейте, г-жа Атанасова!
    Ще се радвам да ме посещавате.

  • Муниконтин  On 16 април, 2008 at 02:12

    Графе, не казвам, че е лесно! Казвам, че който опита и успее, ще бъде щастлив човек!

  • Графът  On 16 април, 2008 at 07:13

    Е, тук съм напълно съгласен, Муниконтин!

  • Niili  On 16 април, 2008 at 09:51

    признавам си, напоследък по точка 5 търпях пълен провал – бързане, и бързане… за никъде. но пък, за сметка на това, (и в името на равновесието), прегръщам с удоволствие всяка глупост, която ми се изпречи на пътя – смешно звучи, но това са си моите глупости, и аз ги обичам до една😀

  • Svetlina  On 16 април, 2008 at 10:23

    Хихихих – голямо дете съм, ей! Само точки 2, 3 и 4 ми се изплъзват от сферата на дейност😀

  • simplyblue  On 16 април, 2008 at 11:07

    … колко хляб има още да ям.

  • Графът  On 16 април, 2008 at 12:48

    Хе, тая работа стана като тест!😀

  • Svetlina  On 16 април, 2008 at 17:09

    Мисля, че МИлчо обра всички точки. Предлагам да му дадем медал🙂

    Е, малко е тъжно, че животните приличат повече на децата ни, отколкото ние самите…

  • Графът  On 16 април, 2008 at 19:40

    Svetlina, няма нищо тъжно в това. По-скоро е обнадеждващо – означава, че Природата не се е отказала от нас. А това е важното – че някои от нас се отказват от Нея няма значение…
    Милчо е наистина невероятен и точно като децата записва мълниеносно като му се спи! Като всяка котка и той прекарва повечето време в дрямка. Но нормално се наглася на любимо място, по някое време може да стане с хубаво протягане и бавно да се премести на друго. Докато накрая на традиционното гонене един път на ден из целия апартамент (когато гледам хубавичко да го раздвижа!🙂 ), той буквално пада изведнъж в движение. Където се случи. И е заспал още докато се пльосва.🙂

  • АТАНАСОВА  On 17 април, 2008 at 09:53

    Аз,съм от магазинчето до Румънското посолство
    така че,като чета ще си представям че седим там и си разговаряме.Темите много ми допадат.

  • Графът  On 17 април, 2008 at 13:25

    Неочаквана и много приятна изненада! Радвам се да се „видим“ отново!

  • zelengorova  On 17 април, 2008 at 20:42

    Много приятен пост, както обикновено!
    Аз мисля, че вътре в нас, „онова“ дете, което някога сме били, си стои.
    Просто често го сбутваме, смачкваме, връзва ме го или му запушваме устата.
    След малко упражнения всеки може да започне да се допитва до своето дете и тогава няма да има нужда да следваме каквито и да е инструкции и да търсиме рецепти.
    Най-правилните отговори са във нас.
    Хубаво е, че напомняш за това.
    Време е да сложим трон и да кажем на нашето дете да заповяда, на почетното място. Защото то държи ключът към нашия чар и споннтанност, без които няма как да се доберем до щастието.

  • zelengorova  On 17 април, 2008 at 20:43

    Поздрави!

  • Графът  On 17 април, 2008 at 21:57

    Благодаря, zelengorova!
    Да, „ключът към нашия чар и спонтанност“ – и естественност!

  • deni4ero  On 17 април, 2008 at 22:32

    тук няма какво да се коментира, всичко е страхотно, само дето възрастните се връщат към детското в себе си на късен етап от живота си. Хубаво е, ако могат да приобщят и вече порасналите си деца, за да им покажат същината на живота по този начин.Така направи майка и го направи по страхотен начин, показвайки ни забавната част от живота… Много философствам … Мене най ме впечатли т.1 – бързото забравяне на лошото. Е, те тва, ако се постигне, мисля, че всичко останало ще е доста по-лесно.

  • Графът  On 18 април, 2008 at 13:03

    Току-що случайно открих (преглеждайки Blogs of the Day – Top Posts) авторът на публикацията в Тя. Същата статия е в блог http://limpster.wordpress.com/2008/04/13/listen/ и е подписана “от mitafa на април 13, 2008.”.
    Съжалявам, че толкова късно – иначе направо щях да се позова на него.
    Съобщих на автора, основната част от оценките тук са всъщност за неговото писание.

  • Лили Спасова  On 24 април, 2008 at 00:24

    Графе, ще си позволя да пусна тук една приказка, която ще бъде публикувана в списание Арти през месец май. Не мога да устоя на изкушението да я споделя тук при това точно с Вас – ЧОВЕКЪТ, който за мен значи толкова много. Но вие си го знаете…)))

    Приказка на Ананасчо за Атанасчо

    – Ананасчо, Анансчо, хайде разкажи ми приказка – рече Атансчо.
    И Ананасчо нали си беше добър и слънчев ананас веднага се съгласи.
    – Каква приказка искаш? За някоя магия или за някоя принцеса?
    – Нито едното, нито другото. Искам истинска приказка. Такава, каквато се е случила с теб. Не някоя измислена ей така, а преживяна…при това от теб.
    – Много си хитър, но знаеш ли всички приказки са истински, защото някога, някъде се е случило нещо, което е предизвикало тяхната поява. Повярвай ми, няма неистинска приказка. Всяка приказка е мъдра точно поради тази причина. Нали знаеш, че опитът ни учи, ако бяха прохождащи приказки едва ли щяха да са толкова мъдри. Нали?
    – Сигурно си прав, но хайде сега искам приказка за теб.
    – Добре, ще ти разкажа приказка за това:

    Защо не искам да порасна?

    – Когато се родих бях мъничко ананасче бебе, използвам тази дума, защото когато се раждате вие човеците се наричате – бебета. Ние можем да сме ананаси, но и ние си имаме период на детство и тогава съвсем като вас растем, питаме, правим бели, любопитни сме и узряваме. Узравянето е бавен процес.
    – Но защо да е бавен? Учудено попита Атансчо. Я ме виж мене, от бебе и хоп голям мъж съм вече.
    Ананасчо се усмихна.
    – Така като те гледам никак не си голям, а само пораснал, а за да узрееш достатъчно ще са ти нужни доста години…До тогова един тон слънце трябва да поемеш та и отгоре…
    – Слънце ли? Как така слънце? Попита още повече учуден Атансчо.
    – Ох, обърках се. Исках да кажа, че има още много хляб да ядеш, за да порсанеш и узрееш. Това за слънцето важеше за пълна сила, но за мен. Ние анансите се нуждаем от много слънце.
    – Аха-а разбирам – кимна с глава малкия Атанасчо и зачака да чуе какво още ще му каже неговият приятел.
    – Та един ден както си стоях си помислих, че да пораснеш сигурно никак не е хубаво. После започнах да отбелязвам някои от причините, които ме карат да го мисля:
    1.Големите се смеят по-рядко.
    2. Не играят на гоненица или жмичка.
    3. Не са радостни от обикновените неща.
    4. Ходят така сякаш носят една планина върху гърбовете си, а ние дори като си стоим пак имаме криле.
    5. Забравят мечтите си.
    6. Не вярват в чудеса.
    7. Носят повече отговорности,и те им тежат като чувал пълен с картофи, а ние сме безгрижни.
    8. Не скачат в локвите, когато вали дъжд.
    9. Не слушат вътрешната си музика.
    10. Скриват се в себе си, а това е ужасно тъжно! Нали?
    И още и още много неща…Та си помислих, че да си възрастен е трудно, и недотам весело и си пожелах никога ама никога да не порасвам.
    – Да си дете е най-хубавото нещо на Земята – възкликна Атансчо.
    – Именно! И аз това се опитвам да ти обясня. Дори когато сънуваме, ние децата сънуваме приказки. Смеем се и на сън…
    – Ананасчо, ти наистина ли не искаш да пораснеш?
    И Ананасчо му изпя:
    – 100 пъти ДА!
    Искам винаги да сме деца.
    Да играем и да пеем,
    весело да си се смеем.
    Да летим към небесата
    на крилете на мечтата.
    100 пъти ДА!
    Детството е красота.
    Хайде, сладко спи сега.
    И сънувай приказка.

    И Атанасчо затвори очички. Но повярвайте не заспа веднага. Започна да си мисли колко хубаво би било възрастните да се усмихват повече, и да играят с децата си на гоненица или жмичка, и да вярват в чудеса, защото току виж някое чудо ги спънало докато вървят по улицата. Кой знае…А Анансчо загледа звездиците през прозореца на стаята и въздъхна. „ Наистина не искам да порасна” помисли си той, а после затвори очите си, за да извика Сънчо. „Има ли рецепта против порасване?“ бе последната мисъл и на двамата преди сънят да ги обори.

    Лили Спасова

  • Графът  On 25 април, 2008 at 07:27

    Мъдра приказка, Лили! Интересна за децата и поучителна за възрастните, които ще им я четат.

  • kenkal  On 3 май, 2008 at 10:57

    „Узряването е бавен процес“ -да. Ама има хора дето нито зреят, нито растат… само се подуват до пръсване. Вътре – кухо, че и прогнило (често).

  • Графът  On 3 май, 2008 at 12:39

    За съжаление, драга kenkal. Но това зависи и от почвата където са покълнали. Като във Вашата Приказка за възпитанието…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: