Пушката,

която гръмна още в първо действие.🙂

Не мога да се оплача – бях глезеното дете на родовете. Първи внук шега работа ли е! А и доста години бях единствен – разликата ни с втория си личи на снимката с тримата Васильовци в “Една конска сила” – та си запазих “привилегиите” и след появата на следващите.

Не си спомням някога да съм молил за нещо. Играчки получавах всевъзможни (за него време, разбира се), но много бързо стана ясно, че ме впечатляват само докато ги получа. С тях играехме в къщи с децата, когато времето не ни пущаше навън. И с удоволствие им ги подарявах. Не ги помня – с изключение на едно влакче. Не беше електрическо, локомотива се навиваше с ключе. Запомнил съм го, защото непрекъснато му изменяхме релсовия път, търсехме начини до го удължаваме и усложняваме. В крайна сметка и то отиде при едно съседче, което направо се заплесваше по него.
Отначало майка ми се притесняваше какво ще си помислят близките като разберат, че им подарявам подаръците. После свикна. Свикнаха и родителите на приятелчетата ми – отначало имало случаи да донасят играчката с извинение “Моят калпазанин взел тази играчка снощи”.

Къщата ни беше нещо като детска … а бе, не мога да намеря точната дума! Вече знаете, че майка ми не работеше, беше си в къщи. Тя имаше (през целия си живот!) много нестандартно отношение към децата – като към свои. В буквалния смисъл на думата. Затова още оттогава всички (и възрастните!) започнаха да я наричат мама Ваня и така си остана и досега – години след смъртта ù .
Децата тичаха у нас за почистване на поредната рана – не на последно място и затова, че няма да им се карат, а ще им съчувстват.
У нас се измисляха и шиеха разни костюми за карнавала – с участието на децата, разбира се. В тая работа най-хубавото е подготовката. Особени спомени за емоции на карнавал нямам, ама за времето, когато се правеха костюми и се измисляха сценарии, ехе! Вижте ме на снимка в карнавален костюм.

А от съвсем малък имам спомен как се застилаше стаята с разни черги и одеала и ние, децата, сядахме по земята, а майка ми ни четеше. Вероятно е ставало главно през зимата, защото добре си спомням и печката.

Бях започнал да пиша за играчките си и се отплеснах. За майка ми ще напиша специално, не е работа за един-два абзаца. Само що деца е отгледала…

Кое ми е интересно и кое не първи осъзнаха баща ми и вуйчо ми.
Още не ходех на училище, когато вуйчо ми направи в работилницата първите ски, а по-късно като ми умаляха и втори, по-големи. Които, между другото, се оказаха предтечи на сегашната модерна форма – с леко разширение отпред.
Баща ми донесе от специализация в Германия работещ модел на парна машина и въздушна пушка. Парната машина си имаше всичко, пълнеше се с вода и се запалваше огън в пещта със спирт или дървени парченца колкото кибритени клечки. Като вдигне пара, завърташе колело, на което се поставяше ремък за задвижване на разни неща. Страхотна беше!
Въздушната пушка предизвика неодобрението на майка ми. Но баща ми явно я убеди, че това е като играчка (беше от най-малките, ще я видите на снимките) и тя се успокои. А когато видя как съчмата пръсна на десет метра разстояние солидна бакелитова кутия вече беше късно – пушката безапелационно стоеше нощем подпряна на леглото до възглавницата ми.🙂

Да стрелям баща ми ме научи върху книжни мишени, които поставяхме върху голяма дъска. По мишените стрелях със стрелички, които се използваха многократно – съчмите тогава бяха дефицитна стока. Още отначало точността престана да бъде проблем. Аз просто в момента на изстрела знаех къде точно ще удари съчмата. И сега е така, въпреки влошеното ми зрение (аз съм късоглед от дете!). Това е някакъв вътрешен усет, може би генетично предаван. Има го и внукът ми. Когато за първи път го учих да стреля с въздушна пушка беше в много по-неизгодна позиция от мен – пушката беше голяма и тежка, налагаше се да я подпираме. И въпреки това само първите два изстрела бяха малко разсеяни (първите в живота му!), от третия беше ги наредил със застъпване в къса черта…

До първия панаир аз вече бях овладял напълно пушката. Вкл. номерата от книгите на Карл Май – точна стрелба както седиш на земята и държиш пушката в скута си, улучване на хвърлен във въздуха камък… Между другото, последното е колкото ефектно, толкова и лесно. Важно е как хвърляш камъка (право нагоре!) и бързо примерване.

Дойде редовният годишен панаир с цирк и всички атрибути. Агне с две глави, двестакилограмова жена, няколко проскубани диви животни, питон, и стрелбище, разбира се.
Баща ми взе пушката и ме заведе. Сега, като си спомням, ми е ясно, че възрастните бяха решили да си правят шега, защото “случайно” при стрелбището бяха доста от приятелите на родителите ми. Спонтанно се събраха и децата, които ни видяха с пушката – те вече знаеха как стрелям, баща ми ги учеше и тях от време на време.

Отиваме на стрелбището цяла тумба деца и баща ми кротко пита може ли да плати, ама да стрелям с моята пушка, че е по-малка и лека.
– За печалба – вмъквам аз.
– Добре, ще платя 10 изстрела за печалба – казва баща ми.
Собственикът засия щастливо – стрелбата по мишена за печалба (разни плюшени мечета, свирки и подобни) беше десеторно по-скъпа – и веднага се съгласи.
– Сега ще изнеса столче да стъпи – каза той (тезгяха, където си подпираха лактите стрелците ми беше висок).
– Няма нужда – казах аз, – така ще стрелям, без подпора.
Той още повече се ухили и ми подаде стреличките.
И стана тя, каквато стана! Нали аз само това правех с пушката и то на много по-големи разстояния, ама той откъде можеше да знае…
След третия изстрел цветът му се дръпна – сигурно започна да си прави сметка дали ще има толкова печалби. Ама нямаше как да се отметне, наоколо се бяха събрали доста хора, смееха се и коментираха. Като приключих той тъжно посегна да подава “печалбите”, но баща ми го спря. “Остави” – каза той – “дай му една кутийка съчми”.
Всички бяхме доволни – съчмите той си ги изливаше сам (по-късно се сприятелихме и веднъж му помагах от любопитство да видя как става), а за мен те бяха ценност. На следващата година беше същият човек, вече се познавахме и му правех рекламни стрелби в пазарния ден, когато хората от селата идваха с децата си. А той ми подари форма за изливане на съчми.

Сигурно вече си мислите “Забавна история, ама какво иска да ни каже Графът – че е много хубаво децата от малки да се учат да стрелят ли?!?”
Да, уважаеми гости, точно това искам да кажа. Хубаво е! Ето защо:
С оръжието баща ми ме запозна когато бях толкова малък, че всяка негова дума ставаше за мен безапелационен закон за цял живот. Изобщо нямам спомен да ми е казвал “назидателни правила”. Но очевидно е съумял да ми ги каже “между другото” и аз просто винаги съм знаел, че оръжие се изважда срещу човек само непосредствено преди да го използваш! То не е средство за фукня и демонстрация на сила. През целия си живот съм имал под ръка оръжие и нито веднъж не съм изпадал в толкова критична ситуация, че да не мога да се справя без него. Може би, защото юмруците ми от дете са си тежички – нали съм пианист. В отделенията по-големите момчета ме наричаха зад гърба ми “поразяващата ръка” – в “бойни” ситуации прескачах стадия “петлета”, направо удрях. Което имаше силен ефект. И си беше полезно, защото иначе бях слаб, “слабосилен”, както казваше баща ми.🙂
Сега често четем за инциденти, извършени с оръжие от малолетни в училища и даже при игра. Как мислите, в моя случай беше ли възможно подобно нещо?
Затова мисля, че е хубаво децата да познават оръжието от малки. След като няма да могат да избягат от него. Поне в моя случай е така.

Пак стигнах до началното възпитание…

Хаджи Димитър край Трявна.🙂 (Позата ми е копие на паметника на Хаджи Димитър в Сливен)

На лов в дивите тревненски гори.🙂

В Скалистите планини🙂

Пазя леля ми от индианците.🙂

И при закуска на тревата пушката под ръка!🙂

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • deni4ero  On 14 април, 2008 at 14:44

    Наистина е интересна историята, но си мисля, че много малко са родителите, които биха дали такъв пример като на Вашия татко. Сега повечето се фукат с оръжията си пред приятелите си и хич не се замислят какво впечатление оставят у децата си. Наред с това с всичката агресия, която облъчва деца ни от телевизията, и то от детски, анимационни филмчета, които не показват правилно представата за използване на оръжие. Те виждат, че да стреляш срещу костенурките нинджа не е страшно и го имитират, без да осъзнават, че това причинява болка. Виждат, че самурай Джак удря и реже с ония ми ти мечове и цепят ръцете на лелите си с пластмасови мечове, което, повярвайте ми, си е също доста болезнено. Та за това си мисля, че, да, прав сте – децата трябва да имат реална представа за оръжията и тяхното предназначение, но не и с безотговорни родители, които им размахват оръжията пред лицата, „учат“ги, че по-велики от тях няма и после, като стане инцидент, казват, вдигайки рамене: „Ама, моето дете не е агресивно, не е виновно то, предизвикано е.“
    Извинявам се за дългия коментар, днес ми е тръгнало на философстване😉

  • simplyblue  On 14 април, 2008 at 16:34

    хубава, интересна и поучителна история🙂

    относно началото й – ваканциите, когато бяхме на село, много често вечер ние внуците изнасяхме представления на баба и дядо. през деня учехме песни, стихотворения, а вечер рецитирахме, пеехме и разбира се измисляхме подходящите „костюми“.🙂

  • Графът  On 14 април, 2008 at 17:11

    Коментарът Ви е много на място, deni4ero. Това, че запознаване с оръжието може да стане и в отрицателна посока, трябваше да го кажа. Много сте права – това е възможно най-лошият вариант. За съжаление и най-разпространеният, не само у нас. Горе-долу веднъж на десетина дни се появява съобщение за агресия с оръжие от деца някъде по света. И в повечето случаи с убити.😦
    В тази връзка си струва да се помисли сериозно за влиянието на все по-голямото размиване границата между виртуалния и реалния свят в психиката на човека.
    Simplyblue, и най-милите и трайни спомени остават именно от такива преживявания.

    Днес попаднах на нещо интересно в Actualno.com препечатка от Тя.bg. Както е написан, материалът по-скоро се възприема като забавно хрумване (и заглавието му натам води). А не е! Не го цитирам тук, защото започвам сериозно да го коментирам точка по точка като отделни писания.

  • deni4ero  On 14 април, 2008 at 18:24

    Моля Ви, говорете ми на „ти“, все пак съм доста по-малка от Вас (с което съвсем не искам да кажа, че сте стар😉 ) Но аз ще продължавам да Ви говоря на „Вие“, защото излъчвате такова обаяние, авторитет, мъдрост и финес, че е невъзможно да се обръща човек по друг начин към Вас

  • Svetlina  On 14 април, 2008 at 18:37

    Мммммммммм как се радвам, че не само аз харесвам Карл Май :))) А още повече се радвам, че сега хората ще могат да прочетат за ползите от това да прекарваш време с детето си – доколкото разбрах пушката не е била играчка нито за сина, нито за бащата. Когато става въпрос за важните неща, винаги се опира до семейството. Много вярно (и тъжно) е обаче, че сегашните деца имат редимно родители и рядко семейства.

  • Niili  On 14 април, 2008 at 18:40

    поредната Ви прекрасна история! благодаря за интересното четиво – накара ме да се върна в моето детство (което не беше вчера, но не беше и кой зна е колко отдавна…)
    жалко е, наистина, че днешните малки хора нямат РЕАЛНА представа за това какви вреди би могло да нанесе оръжието, както и юмруците. лошото е, че за агресията, в която растат децата ни и на която стават свидетели всеки ден винаги се намира кой да подхвърли топката на отговорността – ама, родителите, ама учителите, ма обществото… грозно е, но според мен, всяка коза си виси за свой крак – ти възпитай детето си така, че да различава правилно от неправилно, пък, тогава съди други…

  • Графът  On 14 април, 2008 at 20:07

    deni4ero, не мога да откажа на такава мила молба! “Вие” ми е навик, но ще гледам да не забравям да ти пиша на “ти”.
    Svetlina, аз още повече се радвам, че сега срещам някой да харесва Карл Май. Да си призная, от време на време си прочитам нещо (имаме събраните му произведения). Действа ми успокоително – в тези, уж приключенски романи има толкова човещина…
    Niili, след последното многоточие ще бъде много на място една мъдрост, която научих преди час:
    “Когато сочим човек с пръст, другите ни три пръста сочат към нас!” (deni4ero)

  • mislidumi  On 14 април, 2008 at 20:54

    Графе, великилепна история! Това със стрелянето мога много добре да го разбера.🙂 И аз като видя стрелбище, грабвам пушката и стрелям точно, макар да съм също късогледа от дете. Явно си има хора-пушкалии🙂
    Благодаря, че ни разказахте историята. И отново прекрасни снимки.

  • Муниконтин  On 15 април, 2008 at 00:02

    Историята наистина е великолепна! Поздравления!!! И аз се присъединявам към пушкалиите, въпреки, че съм далекогледа😛

  • Муниконтин  On 15 април, 2008 at 00:04

    съжелявам, това трябваше да е муцунка!Нещо не се получи.

  • Графът  On 15 април, 2008 at 00:41

    „хора-пушкалии“🙂
    Чудесно казано, mislidumi!

  • Графът  On 15 април, 2008 at 00:47

    Оправих ти я, сестричке!😀
    Утре ще ти обясня къде ти беше грешката.

  • vilford  On 5 юли, 2008 at 13:43

    Започнах да чета тази история още преди да си направя блога, но по някаква причина ми се наложи да прекъсна още в началото. Но понеже заглавието беше много заинтригуващо, след седмица се опитах да си го дочета. Само че тогава започна онази дандания с неотварящите се стари статии и после напълно забравих. Едва снощи се присетих и много се радвам, че историята не се е загубила покрай техническите проблеми! Напомни ми как дядо ми правеше лък и стрели и срелях по стената на плевнята. Там винаги имаше опрени интересни неща, в които да се прицелваш.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: