Как ни информираха

преди 70 години

Разпръснали се хората по широката земя и възникнал сериозен проблем: как да си съобщават разни неща? В селището било лесно – отиваш до оградата, казваш на съседа, той на другия и след ½ час цялото село знае. Ако трябва по-бързо – казваш на местната клюкарка. Но на съседните селища?

Най-напред хората се опитали да се справят със собствени сили. Избирали някой бързоходец и той отнасял новините. Между другото, спомен за това време е останал до днес като спортно състезание – маратон.
После започнали да търсят леснина (като баща ми навремето с навиването на прежда🙂 ). Някъде биели там-тами за да си спестят тичането, другаде сигнали с пушек (така е била зачената морзовата азбука), бързоходците се качили на коне, открили, че гълъбите могат да вършат тая работа и т.н. Колкото повече нараствала нуждата от съобщения, толкова повече се усъвършенствали начините за предаването им. Та до днес – аз ви пиша тези редове, щраквам и вие ги четете след няколко милисекунди. И на мен, и на вас не ни минава и през ум да се разтичаме нанякъде.🙂

Това усъвършенстване – като всяко нещо – започнало бавничко и постепенно набрало скорост. Сега ще ви разкажа как се информираха преди 70 години хората у нас за събитията, а вие сами си правете заключение за ускорението.

Както вече знаете, написаното се отнася за малък град – Трявна. Малък, малък, ама беше с 3 хил. жители, а Търново по същото време с 14 хил.
Моите спомени започват от времето на Втората световна война.

Градските новини и съобщения на общината се съобщаваха от глашатай с барабан. Горе-долу такъв, какъвто го е нарисувал Чудомир.

Чудомир "Глашатай"

Добре си го спомням. Не знам кога премахнаха глашатаите, вероятно когато през втората половина на четиридесетте направиха масово радио-точки.

“Големите новини” тревненци научаваха по няколко начина.
Първо, от слуховете. Те пристигаха заедно с вестниците с вечерния влак и мълниеносно се разнасяха из града. На първо място ги слагам, защото те бяха кажи-речи най-достоверната информация за новините.
Второ, от кинопрегледите. Филм се прожектираше 2 пъти седмично, към него имаше официален кинопреглед (винаги “пресен” независимо “възрастта” на филма) от петнайсетина минути. Един вид “По света и у нас”.
Трето, от вестниците. Те се получаваха надвечер с влака и вестникарят веднага тръгваше да ги продава още от гарата. По понятни причини вестниците не представляваха интерес за мен тогава. Затова помня само два вестника – “Утро” и “Зора”. Не за друго, а защото вестникарят викаше “Нови вестници, “Утро” “Зора””, а ние, децата, като го видим го закачахме по същия начин.*
Четвърто, от радиото. На последно място по няколко причини, главната – в Трявна имаше само 2-3 радиоапарата. За какво става дума ще разберете, като ви покажа снимки на нашето “Позволително” (!), което открих в стари документи:
Текстът на гърба гласи:

Твърде важно.
Настоящето позволително дава право на абоната да слуша само говорима речь, музика, и борсови сведения за ценитћ на валутитћ и стокитћ.
Който наруши тайната на радио-телеграфната кореспонденция и на радио-телефоннитћ разговори, като ги приема съ собственна радио-уредба и ги разпространява или използува за нћкаква цель, се наказва съ затворъ до 3 год. и глоба до 30000 лева, като инсталацията му се конфискува, ако е собственность на провинения, а позволителното се унищожава /чл. 61 отъ наредба-законъ за радиото/.
Забранено е да се правятъ изменения въ инсталациитћ съ прибавяне на уреди, или да се пречи на службата. Виновнитћ се наказватъ съ глоба до 10000 лева, апаратитћ се конфискуватъ.
(константата на Планк използвам по неволя при преписа вместо някогашното е-двойно)
Позволителното е издадено на 8 декември 1936 год. и носи партиден №2938. На 1.IV.47 г. е презаверено с №79496. Тъй като регистрацията е била единна за страната това означава, че в края на 36-та в България е имало 3 хил. радиоапарата, в края на март 47-ма – 79 хил. и петстотин.
Пето, от съчетание на първото и четвъртото. Тук е необходимо обяснение:
През войната в България официално беше въведена жестока цензура. Нищо (не само в информационното пространство!) не можеше да се отпечата или излъчи без да е прегледано от цензурата и да му е поставен съответен печат-разрешение. Беше нещо обикновено бели карета и цели страници във вестниците с надпис “цензурирано”. По радиото се предаваха само новините дошли от Германия. На радиоапаратите запечатваха с червен восък копчетата за настройка фиксирани на радио София – друго не беше разрешено да се слуша. В Трявна му намериха цаката – общинарите, които запечатваха, караха преди това собственика да прекара омазнен пръст по бакелита (нали и те бяха тревненци и също жадуваха за истинските новини!). След това запечатваха прилежно (ставаше така: връвчица се захващаше с червен восък в краищата за корпуса и в средата върху копчето), червеният восък върху копчето изглеждаше внушително, но то под него се въртеше спокойно. И къщата ни редовно се пълнеше с “гости” в часовете на радио Лондон – и сега чувам сигнала “та, та, та, таа”. Не беше много опасно – един от съседите (който също редовно се осведомяваше за новините) работеше в полицията и беше казал на баща ми, че ще го предупреди, ако дойдат външни да слухтят. Точно така правеха – слухтяха под прозорците, където има радиоапарат.
След като се слушаха новините от Лондон, те веднага се разнасяха из града.
Вече виждам в очите ви как ви обзема съмнение – откъде пък едно 7-8 годишно момче е знаело всички тези неща. Спокойно, не съм знаел тогава кое-как е, научих го много по-късно. Но видимата страна си я спомням много добре – и печатите с червен восък, и “гостите” в къщи, и сигнала на радио Лондон, и немските кинопрегледи, и вестниците с бели карета.

Така се разпространяваше информацията преди 70 години. За след 70 години моята фантазия е бедна! Вие ще пишете…
……………………..
* Майка ми разказваше една история. Връщам се аз в къщи с гръмогласен рев – поредната авария с коленете ми.🙂 Майка ми в това отношение си беше паникьорка, “ох”, “ах”, йод, всичко, както се полага. И ме разпитвала къде съм пострадал. Доста далечко от къщи. “И ти оттам дотук ли плачеш” – попитала ме тя. “Не – отвърнал съм аз. – Най-напред не плачех, защото нямаше да ме чуеш. Като наближих започнах, ама спрях, защото видях вестникаря и му извиках “Нови вестници “Утро”, “Зора”!”.

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • deni4ero  On 5 април, 2008 at 13:48

    Поредната интересна история🙂 Много ми е приятно да Ви чета! Жив и здрав!

  • Графът  On 5 април, 2008 at 18:24

    Благодаря Ви, deni4ero! Радвам се, че Ви харесва.
    Съжалявам, че снимките са с линк, но от вчера се промени страницата ми на управление в блога (по собствен почин!) и не мога да открия как да ги вкарам тук.😦

  • Алекс К.  On 5 април, 2008 at 20:26

    Всички страници на този хост са променени.Това е новата версия на wordpress и честно казано и аз не схващам много неща сега.Но това не бива да Ви плаши.😉 Няма проблем и да са с линк снимките.Ние поглъщаме жадно всяка нова Ваша история.
    Спомних си сега старите радиоточки на село.Като бях малък се опитах да включа една в контакта, но не знаех, че има разлика в напрежението и спрях тока на къщата.😀 Добре, че имаше предпазител.🙂

  • Графът  On 5 април, 2008 at 23:07

    Благодаря, Алекс К.! Аз се страхувах, че нещо съм объркал несъзнателно в настройките. Със старата версия бях свикнал, но ще се оправя и с новата, къде ще ходя.🙂
    Между другото, от няколко дена много бавно се зарежда блогът – вероятно и това се дължи на въвеждането на новата версия.

  • vira111  On 6 април, 2008 at 12:44

    Сетих се и аз за една история, разказана от дядо ми (той скоро навърши 84 години, да ми е жив и здрав). Като малък, една вечер го оставили на баба му и дядо му да го гледат. На него му доскучало и отишъл сам, привечер, у най-голямата си сестра – вече женена, в къща почти на другия край на селото. А тя (баба Добра се казваше), за да съобщи да не се притесняват, и че ще остане да спи при нея, се провикнала по системата за предаване на съобщения – първо към една къща, от там онези – към друга и т.н. докато съобщението стигнало където трябва. То селото ни е разположено на хълмове и сега, ако реша, спокойно мога по този начин да предам нещо на отсрещния край😀
    Ето, вижте го (село Момчиловци): http://www.vbox7.com/play:d58de24d

  • Svetlina  On 6 април, 2008 at 13:07

    Ихааааааааааа, на това казвам голямо село. Страхотни истории сте събрали🙂

  • deni4ero  On 6 април, 2008 at 13:27

    И аз се опитвам от одеве да кача някои неща и ми се опъва тоя wordpress, ама ще го научим🙂

  • Баба Коконица  On 6 април, 2008 at 16:21

    Чи ако ни си ти Костув пак ши доди да бутни чишмата!

  • Графът  On 6 април, 2008 at 17:35

    Радвам се, че ви е приятно тук, мили гости. Живи, здрави и весели бъдете!
    Какво ти село, vira111, Момчиловци е чудесно!

    За новия wordpress попитах един майстор в блога му http://sshon.wordpress.com/ и той ето какво ми отговори:
    Като пишеш нов пост, над текстовото поле има надпис “Add media”. Първото бутонче до него е “Add an Image” Аз започвам да му свиквам вече на WordPress 2.5 и ме радва разнообразието. Има някои недомислици, но сигурно ще се изгладят по-нататък…
    ………………..
    На Баба Коконица не обръщайте внимание. Не я трия – и тя душа носи, пък май навсякъде я гонят…🙂

  • deni4ero  On 7 април, 2008 at 12:35

    да, това с add mediа-та го видях веднага, но дава грешка, когато се опиташ да качиш нещо. Не за Вие да ли сте опитвали вече, аз от два дни се мъча.

  • Графът  On 7 април, 2008 at 12:52

    Още не съм, щом опитам и имам някакъв резултат ще пиша тук.

  • razmisli  On 7 април, 2008 at 21:36

    Ха ха, ами да, плаче се когато има смисъл!

    Много полезна информация за разпространяването на информацията едно време. Мислила съм си как е ставало на общностно ниво. Например логично е, че малко хора са се осланяли на вестниците. Помня, че баба ми и дядо ми също имаха едно архивно радио (Филипс), но никога не са ми разправяли за запечатване, за слухове. Сигурно не са го смятали за интересно, а и аз късно се сетих да питам…

  • zelengorova  On 12 април, 2008 at 09:59

    Това е приказка подарък за вас.
    Прочетете я, уверявам ви, че няма да съжалявате.

  • Графът  On 12 април, 2008 at 14:15

    Благодаря Ви, zelengorova, приказката наистина е чудесна! Позволих си да си я копирам!
    Препоръчвам на гостите си да я прочетат.

Trackbacks

  • By Как ни информират « Графът on 17 ноември, 2008 at 14:53

    […] няколко месеца писах спомен как ни информираха преди 70 години. Земетресението в София ме върна към […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: