Караконджули*

Тебе лъжа мене истина.

Вече знаете, че нашето семейство по наследство сме си планинари. Няма по-приятно, по-разтоварващо и по-полезно нещо от скитането по планините. Даже в Гинес още не е регистриран такъв случай – планинар със стрес.

При едно такова скитане в Балкана на връщане загубих пътеката в девствена гора. Замотах се и замръкнах.
Разбрах, че ще се нощува (и друг път ми се е случвало) – не носех фенер, а и той щеше да е безполезен, след като и по светло трудно се оправях.
Започнах да се оглеждам за удобно място и си харесах един вековен дъб – под него имаше нещо като малка равна полянка, а и той беше с голяма хралупа, ако завали ще има къде да се скрия на сухо.

Легнах и заспах (като се стъмни какво друго да правиш в планината). По едно време ме събудиха някакви гласове. В първия момент помислих, че съм сънувал нещо, но гласовете продължиха да се чуват. Странно някак – не чувах с ушите, а направо в главата.
– Сам ли си.
– Другите идват.
– Какво се мотаеш тогава.
– Ами на нашето място под дъба има човек.
– Човек ли? Ха! Че какво прави.
– Ами спи.
– И тая хубава, намерил къде да спи. Защо не го прогони досега.
– Ами, струва ми се, че няма да стане.
– Как така няма да стане, ей ги и другите идват. Сега ще вдигнем олелия и ще видиш как ще хукне, петите му няма да се виждат.

Отворих съвсем малко очи и се опитах да видя нещо без да помръдвам. Нищо, мракът беше непроницаем, само като че ли се движеше на места. Какво ли е това чудо – помислих си и седнах.

Изведнъж в главата ми се разнесе адска олелия, писъци, ревове, тупурдия.
– Ей, не може ли по-тихо, бе? Ще ме оглушите. – казах аз.
Гюрултията секна. Настана изненадана тишина.
– Кои сте вие, елате да се разговорим.
– Ама теб наистина ли не те е страх?
– Че от какво?
– Ами от нас.
– Че кои сте вие, аз още не съм ви видял.
– Как кои, караконджули сме!
– Караконджули ли? Интересно. Може ли да дойдете по-наблизо, че не ви виждам, много е тъмно.

Настъпи пауза, както когато човек не знае какво да каже. Постепенно мракът започна да се сгъстява на места и да оформя някакви фигури. Те се приближиха и ме заобиколиха все така мълчаливо. Приличаха на хора, но не различавах подробности, защото бяха черни, нищо цветно не се виждаше. Чаках да заговорят. Вероятно ме разглеждаха, защото мълчанието продължи известно време преди да чуя:
– Ей, ти наистина ли си човек?
– Нали виждате, човек съм.
– Защо тогава не те е страх от нас.
– А има ли защо да ме е страх? Като дете съм слушал приказки за вас, ама това си бяха приказки и аз мислех, че са измислени.
– Няма измислени приказки, всяка крушка си има опашка. Както виждаш, има ни.
– Тогава защо досега не сте ме нападнали и убили?
– А, чакай да се разберем! Това, че не сме измислени не значи, че историите, които разправят за нас не са измислени.
– Виж, това го вярвам. Тъй и тъй сме се разговорили, а и аз няма къде да ходя в тая тъмница, що не седнете и да ми разкажете за себе си. Пък аз ще разкажа на хората.
– Хубаво предлагаш, ще го направим. Ама да си знаеш, никой няма да ти повярва на думите. Досега човек като теб не бяхме срещали, сигурно няма друг.
– А, има, като мен не са малко и все повече стават.

Насядаха фигурите около мен (колко бяха не знам) и първия глас започна да разказва. Сигурно им беше старши.
– Ужасиите, дето се разправят за нас, ги знаеш. Зверове някакви, които само търсят човек да докопат, че да злосторничат и го мъчат. Кой първи е измислил това и защо не знаем. Сигурно защото сме черни, космати и грозни. Ти как мислиш, много ли сме грозни?
– Не знам, не ви виждам добре. Но какво значи “грозни”. И какво от това, аз като не съм красив да мра ли!
– Така си е. Ама като ни тръгна лоша слава. Стреснал се е някой от нас някога и ето ти тебе! А ние не сме лоши. Даже месо не ядем, защото не искаме да убиваме, само плодове и билки. Весели и игриви сме. И все се мъчим да го покажем на хората, да не се страхуват от нас, ама като ти излезе веднъж лошо име… От години се показваме все по време, кога хората най-много празнуват и са весели. Гледаме да е тъмно, че да не ги стряскаме с вида си. И им помагаме, когато има нужда. Да знаеш що пияни сме спасили от бяла смърт като не сме им давали да заспят на улицата през нощта. Като видим, че някой падне и се закроти, подплашим го, той изтрезнее моментално, хукне и чак в къщи до жена си спира. Започне да разказва как караконджулите го гонили и едвам се спасил, пък тя го нахока “Пияна главо, ще ти дам аз едни караконджули, пияницо проклет”. Спасяваме ги ние, ама кой да ти признае – един да изпуснем да падне я във вир, я в дере и да се утрепе, веднага ние сме виновните, блъснали сме го били.

Дълго ми се оплакваха караконджулите. И други неща ми казаха, ама те вече са си между нас. Като наближи да съмва, поведоха ме да ми показват пътя да се измъкна по-лесно от гората. Благодарих им на прощаване, разделихме се като приятели.
– Пак ела като имаш път насам – поканиха ме те.
Все се каня, ама… Успокоява ме това, че те си знаят, че не съм ги забравил.

Вече сте разбрали, че мотото в началото е подвеждащо. Тази история не е истинска, не може да е такава – нали според всички авторитетни източници караконджулите са измислени същества. Вижте какво пише в Уикипедия!

Но като зная колко “измислени” неща вече се оказаха истински чудя се откъде пък ми хрумна тази фантазия. Спомен ли е, не е ли…

В едно съм сигурен: караконджулите мечтаят за реабилитация!

…………………………….
* Уикипедия: Караконджулът наподобява космат човек с голяма глава, рога и опашка, с едно око и един крак. Той е половин човек – половин кон. Приема облика на голо човече, на куче, теле, яре. Живее само през „мръсните дни“ – от Бъдни вечер до Йордановден. Заради него януари се нарича „караконджов“ месец.
Живее в пещери, реки, запустели воденици и където расте бръшлян. Той примамва пътници и ги възсяда. Хвърля ги от високи скали и дървета в дълбоки вирове или ги разкъсва между воденичните колела. Съществото злосторничи само до първи петли, след това изчезва внезапно.

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • Муниконтин  On 17 март, 2008 at 11:08

    Браво, Графе! Имаш ли още такива истории? Ако нямаш, измисли! Очаквам ги с нетърпение!

  • искра  On 17 март, 2008 at 13:01

    дааа що не ме запознаеш с тях такава вечер ще си спретнем ха ха ха готино е

  • Муниконтин  On 17 март, 2008 at 23:55

    Поканете ме и мен! Ще дойда!

  • Графът  On 18 март, 2008 at 07:16

    Хе, искра, Муниконтин, де да можеше!…🙂

  • vladi57  On 18 март, 2008 at 14:21

    Че вие вече бяхте – нали?!😀

  • Графът  On 18 март, 2008 at 20:50

    Хванахте ме, vladi. Щом разказвам, значи трябва да съм бил…🙂
    …………
    Ей, нали се разбрахме – на „ти“!🙂

  • vira111  On 19 март, 2008 at 09:41

    Уважаеми Графе, старозагорският клуб „УИБРОБИЯ” има ежегоден конкурс за фантастично произведение (разказ или роман) със задължително включени елементи от българската митология и фолклор. Предлагам да помислите сериозно да изпратите този разказ на тазгодишния конкурс! Ето обявата: http://vira111.wordpress.com/2008/03/13/%d0%9b%d0%b8%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%80%d0%b5%d0%bd-%d0%ba%d0%be%d0%bd%d0%ba%d1%83%d1%80%d1%81-%d0%a2%d0%b0%d0%bb%d0%b0%d1%81%d1%8a%d0%bc%d0%b8%d1%8f-2008/
    Поздрави: Диана

  • Графът  On 19 март, 2008 at 09:54

    Благодаря Ви,Диана, ще помисля.

  • Svetlina  On 26 март, 2008 at 00:17

    Ха, а пък по моя край караконджулите живеят на тавана или в кладенеца (герана), защото там е достатъчно тъмно за тях, но важното е, че живеят заедно със своите БАБИ🙂

  • Графът  On 26 март, 2008 at 07:23

    Значи са по-куражлии, решили са да бъдат по-близо до хората, та белким…🙂

Trackbacks

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: