Ани-кеворкяни

Случаят е от средата на петдесетте. Припомни ми го тия дни сестра ми. Сам по себе си е интересен, но помислете и за ролята на майка ни. А аз с още някои спомени по-нататък ще ви доразясня какво по-точно е съдържанието на “майка ми никога не е работила” в нашия случай и косвено ще допълня въпроса за “жената в къщи”.

Времето все още беше следвоенно.
С храната нещата полека-лека се нормализираха, но с дрехите беше много трудно, нямаше платове. Затова се използваха всяко парче плат и преправяха стари дрехи. В къщи, разбира се. Имахме откак се помня крачна шевна машина Singer (сега е под компютъра, на който пиша в момента, по-удобно ми е, отколкото беше с бюрото).

У дома един ден дойде една красива жена (определението е на сестра ми, не е мое!🙂 ) – шивачка с много красиво съвсем малко момиченце. Някой я беше препоръчал на майка ми и не напразно, наистина беше добра шивачка. Цял ден кроиха, шиха с мама и вечерта майка ми сложи детето да спи, тъй като имаше още да довършват. Не успяха, разбира се, и за да не го будят по нощите решиха с майка му да го оставят да спи, а на другия ден като дойде да си довърши работата да си го прибере.

Само че въпросната хубавица не се появи ни на следващия ден, ни на по-следващия. А даже пари за работата не беше взела. В голяма паника, че нещо лошо ù се е случило, нашите започнаха търсене по болници, милиция и къде ли не докато накрая стана ясно, че тя е задула нейде с някакъв мъж. От милицията я открили (тогава да живееш някъде без да се регистрираш беше немислимо) и тя казала, че ще дойде да си прибере Ани.

Днес да дойде, утре да дойде – в къщи забравихме всички за нея, вкл. и Ани. Тя изкара (както се полага) разни детски болести в грижовните ръце на мама, ръчичка чупи, че беше доста палавичка, но всички си я обичахме. Майка ни я записа в читалището на френска забавачка, балет и всичко, каквото би направила за нас.
“Временният статут” на Ани изчезна някъде далеч зад хоризонта (никой не се и сещаше за него) и не усетихме как стана време да тръгне на у-ще. Ами сега! Като не ù знаем ни рождена дата, ни бащино име! Добре, че сестра ми (тя е десет години по-малка от мен) беше много известна в у-щето, (🙂 ) та “с връзки” я записаха Игнатова и ù вписаха измислен рожден ден без да искат документи.

Изкара си Ани първи клас, започна втори и по някое време хубавицата изненадващо цъфна! Разделила се с мъжа, та…
Разправията беше колосална. Нашите не искаха да я дадат. Сестра ми и Евелина* още повече! Голям рев реваха, но нямаше как! Майка ù беше все пак. Добра , лоша – майка. Нямаше никакъв начин да я задържим. Най-тежко беше, че и Ани плачеше и отчаяно се молеше “ да си остане у дома“ – тя не помнеше майка си.

Майка ù тържествено обеща, че добре ще се грижи за Ани, че ще се обажда и ще я води в къщи и я отмъкна в Пловдив (от там беше по нейни думи). И повече ни се чу, ни се видя, нито ние някога чухме нещо за Ани!

Сега тя трябва да е над 50-те. Дано да е жива, здрава и щастлива!

Преровихме със сестра ми снимките си, но за съжаление не намерихме снимка на Ани-кеворкяни (така я кръстиха сестра ми и Евелина). А беше изключително красиво дете.

Между другото, когато хубавицата дойде да вземе Ани , за нейна зла участ баща ни си беше в къщи. Какво се случи трудно ми е да опиша. Затвориха се в една стая с майката на Ани, дали тя е отнесла някой и друг шамар не зная, но когато се появиха, ушите ù доста горяха.

Само два пъти в живота си съм виждал баща ми така вбесен – в този случай и няколко години по-късно, когато участъковата детска лекарка щеше да умори няколко месечната ми дъщеря с антибиотици. В буквалния смисъл – въпрос на часове беше, спаси я връщането на баща ми, който изхвърли лекарствата през прозореца точно преди да ù дадем поредната доза, а лекарката се размина със същата участ по стълбището само благодарение, че майка ми го хвана!

Така Ани-кеворкяни пое житейския си кръст. Сестра ми и Евелина и до ден-днешен се сещат за нея – все пак те бяха по-близко по възраст до нея от мен.

…………………
* Евелина е първата и най-добра приятелка на сестра ми от детинство (бяхме съседи). Неразделни бяха. И въпреки, че се ожени преди десетилетия в САЩ си останаха такива и до ден-днешен. Ето случай, когато “далеч от очите, далеч от сърцето” не се задейства. Явно, все пак решаващо е сърцето…

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • vladi57  On 17 март, 2008 at 22:50

    Незнам колко пъти прочетох това, и не знам на колко от приятелите си не го изпратих. Това поне за мен е невероятно покъртителна история.Просто не ми стигат думи да изразя какво впечатление ми направи!

  • Графът  On 18 март, 2008 at 07:12

    Благодаря, vladi!

  • Муниконтин  On 12 март, 2009 at 13:13

    Още ми е мъчно за това дете! Това беше първата ми ужасна раздяла с приятел!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: