Баща ми

Днес се навършват 40 години от смъртта на баща ми.
Не ми се вярва, че са толкова много. Нито ден през това време той не ни е напускал, винаги е бил с нас.
Това, което сме ние дължим на него и майка ми. Не само аз и сестра ми, но и моите деца.
Няма да пиша, че е бил изключителен – не зная какви са чуждите бащи. Може би е бил просто обикновен нормален човек. Но беше такъв, какъвто дай Боже всекиму!

Никой от нас няма спомен за кавга в къщи нито навън. Сигурно е имало, защото не беше мекушав, силен човек беше. Но в наше присъствие не.

По професия беше текстилен инженер, дълги години беше главен инженер на фабрика “Лотос” в Трявна. Биваше го да измайстори нещо, когато трябва – както вече знаете от случая с макета на училището.

Сега, през ситото на годините, преценявам и какъв възпитател е бил. Никога у нас не е имало наказания, никога забрани и наложени правила. Умееше да ни накара нас, децата, сами да стигнем до правилното решение. Научи ни на отношение към другите, към живия свят, към природата. И най-важното, неговият живот и нашите бяха едно цяло.

Не ходех още на училище, когато ме научи да ловя риба с ръце в реката – да се гмуркам и бъркам без страх в подломите между корените на дърветата. Да търпя на болка и да не хленча. Да стрелям с въздушна пушка – от специализация в Германия ми донесе пушката и действаща миниатюрна парна машина. Да правя само с нож истинско воденично колело и да го пускам в движение на някое поточе. Да си правя лък и стрели, прашка-чатал. Да познавам змиите – кои не бива да се закачат (тогава и те няма да те закачат!), а кои можеш да погалиш и вземеш в ръка.

Много пъти занапред ще разказвам за баща ми и майка ми. Днес ще разкажа само две случки.
Преди 70 и повече години една от важните домашни дейности на жените беше плетенето и шиенето. Особено през войната – така се спасяваше положението с облеклото. Преждите тогава се продаваха на гранчета и трябваше някой да държи гранчето изпънато на ръцете си докато домакинята го навие на кълбо. Твърде малък бях за такава работа, та баща ми беше на топа на устата. Досадно беше да играеш ролята на стойка дълго време, особено като се случеше объркано гранче. И баща ми измисли спасение. С части от стари машини измайстори специално колело на стойка, диаметърът на което можеше да се свива и разширява. Майка ми слагаше гранчето, оправяше го и спокойно си навиваше преждата. А баща ми блажено се изтягаше на канапето край радиото с книга в ръка. Тази джаджа още е някъде по тавана.

Втората случка е забавна и вече от доста по-късен период – бях ученик в гимназията (някъде в началото на 50-те години). С храната все още положението беше тежко, особено с месото. Всичко беше с купони. От някъде нашите успели да купят една голяма свинска глава. Сложиха я в една грамадна тенджера на печката и майка ми излезе някъде, а ние с баща ми останахме да я варим. Седим си в кухнята всеки с книга в ръка. По едно време баща ми става, без да се откъсва от книгата нагребва лопатка с въглища, отваря капака на тенджерата вместо вратичката на печката и изсипва вътре въглищата… Е, в крайна сметка добре, че беше в началото на процеса – измихме всичко и отново сложихме главата да се вари. И докато се върне майка ми трагедията стана на комедия.

С тези редове отбелязвам годишнината от смъртта на баща ми. Не казвам, че си спомням за него – човек си спомня за нещо, което е забравил за известно време. А баща ни ние не сме забравили, това няма как да стане.

Той ще бъде жив докато ние сме живи!

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • Муниконтин  On 10 март, 2008 at 09:02

    Бог да благослови душата му и вечна да бъде паметта му!

  • deni4ero  On 10 март, 2008 at 14:43

    Безкрайно мили спомени! И сте прав, Графе, тези, които обичаме, никога няма да ни напуснат (визирам и моята майка, която почина преди 3,5год.) Жив и здрав и лек и усмихнат ден!

  • mislidumi  On 11 март, 2008 at 00:22

    :-)Ех, Графе, хубава история отново. Поздравления!

  • Графът  On 11 март, 2008 at 00:26

    Благодаря ви, мили приятели!

  • Ружа  On 12 март, 2008 at 06:12

    Докато мъртвите живеят в паметта на живите, за тях смърт няма.

  • Графът  On 12 март, 2008 at 23:44

    Така е, Ружа. Живеят в нас. Не само като спомени, идея си нямаме колко продължават да ни влияят…

  • simplyblue  On 13 март, 2008 at 14:13

    много мили спомени..

    вярно е, че мъртвите живеят в сърцата ни.. ние живеем и заради тях.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: