Мост на Струма (продължение)

Телали тръгнаха по планини и долове за да съобщят, че моста, който свързва двата бряга на Струма, е вече готов и Сали ага кани мало и голямо на освет.
Нарочен човек пристигна с две стомни ракия и чувал стафиди, че да ни предаде най-любезните му чувства и желание да го зачетем и се явим на празника. Не забрави вричането си Сали ага мост да направи, не забрави и да ни покани на освет.
Когато пристигнахме, цялата долина край моста ехтеше от песни и зурни. Турци и българи се бяха събрали заедно и турски танци се пресичаха с българските хор`а, докато накрая заиграха едно в друго. Българки с тежки шамии и мъже с колчаклии потури и с петли в ръцете тропаха като на свадба, а бели ханъми със сърмени яшмаци и шалвари в литурки обшити извиваха и пляскаха с ръце. На трапезата свиреха баш зурнаджии, а Сали ага потриваше доволно ръце и чаткаше от време на време, че нова прахан да сложи на угасналата си лула. Не можеше да се нагледа на туй хоро и на тез танци. Пълнеше му се душата на стария ага и благославяше Аллаха и мене, дето съм му наръчал туй важно нещо да стори. От двете страни на моста имаше и по една малка кула. Това сам той беше решил, без да му кажа аз. За стражите. В нея стражи щяха да седят, че да пазят от разбойници, когато хората си минават по моста. Без разлика на турци и българи. Нужен е този мост на всички, както е нужно слънцето, пак за всички. И когато ни видя Сали ага да се задаваме с хоругвата напред, размърда стари кокали, изправи се и замаха със син пош, а хората му се спуснаха и завикаха:
– Хош гелдин, Ильо ефенди.
– Добре дошъл, Ильо войвода.
И буюрунус рече агата, та седнаха всички и започна гощавката. Не се разделиха хората, а сладко си говореха за жетвата, която се е задала и за снопите, които ще минат с коли по моста. Вече няма да се боят хората, че лошо може да им се случи, като человеци ще си живеят. А рече ли Аллах или Господ да ги повика, по този мост ще си отидат с миром, както мирно са минавали, докато са били на този свят.
– Хляба е за всички человеци – каза Сали ага.
– И моста е за всички человеци – прибавих аз. – От днес нататък по него те ще минават към полето, че да си го вземат щом узрее. Затуй заповядвам, народе, мостът да се нарича Сали ага мост.
И рекох на един от харамиите да вземе чук и длето, че да издълбае името на Сали ага на първия камък от двете страни на моста.
– Евалла, евалла, Ильо ефенди. Аферим ти – затрогна се беят от благоволението мое. – Аз пък от днес нататък ще те споменувам в молитвите си за здраве.
И зачакаха хората да видят коя кола първа ще се зададе откъм Пехчево, че да я спрат със здравец и чемшир, да закичат конете и стопанина им. Но вместо кола с празничен стопанин, по моста изтрополя запенен кон и конникът му, който беше турчин, скочи от седлото и дойде да каже разтревожен, че откъм Пехчево иде войска. Самият Скопски паша я водел и люто се заканвал, дето Сали ага с харамиите ош беш има.
Сали ага побледня, но след малко се окопити и рече:
– Аллах, Аллах, аз ли криво ти се молих или ти криво ме разбра.
А на мене:
– Ильо ефенди, кажи какво да сторим, че да спасим хората.
– Ще се бием. Друг изход няма.
Хората писнаха. Мъжете застягаха потури и заоправяха силяхлъци, занаместваха пали и провериха барута в барутниците си. Харамиите заеха позиции отсам моста. Жените и децата се оттеглиха към гората. Няколко турци застанаха до нас и занагласяха пушки. На моста бяхме само двамата със Сали ага.
– Аз – рече той, – ще се опитам да ги усмиря, а ти иди, че без тебе хората са като пушки без огън. Барут имат, ама няма кой да го палне.
И той остана на моста. След малко заехтя гората и до брега спряха конни низами. Сам пашата в голяма златоваракосана гъжва и синя куртка, с лампазите и султанските си отличия, седеше на бял кон като едва го задържаше с двете си ръце. Конят се укроти и той сложи бич върху шията му, прихвана го от двете страни, вгледа се напред и щом видя Сали ага сам на моста, изрева:
– Сега ще те науча, дърти кьопеко, как се бунтуват правоверните и как се прави дослук с харамиите.
Сали ага вдигна ръце нагоре и падна на колене, като произнесе едва чуто името на Аллаха, а после още нещо, но не можа да продължи. Пашата изправи кон на задни крака и се прицели. Старият човек политна назад, кръвта му шурна върху белия камък на моста. Пашата пришпори, но не можа да мине напред, нито пък някой от аскера му, куршумите ни го върнаха назад.
(няколко страници по-нататък)
Не можеше да ме уплаши нещо вече нито на този, нито на онзи свят, защото бях взел смъртта за дост. Плашеше ме само човешката душа, която никой няма да разбере, докато дойде потопът и се покаже такава, каквато си е, разголена и кекава. Сега, преди да е дошъл потопът, тя се кипри понякога на зенгия, понякога зад благи думи и бяла хартия, на която даскали писуват с калем. Пфю. Нито на калем, нито на благи думи верувам аз. А само на този, дето щом каже, и тръгва с дружината против душманина. Само на този, който, като каже, мост през Струма прехвърля.

(откъс от книгата “Аз, Илю войвода” на Иванко Николов (стр.103-106).)

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: