Мост на Струма

В думите на дядо Илю войвода, които цитирах в поздравлението по случай Освобождението на България, се споменава “мост на Струма”. Не е случайно, че накрая аз съм наблегнал на тези думи.
Мисля, че си заслужава да прочетете за какво става въпрос, още повече, че става дума за истински събития и този мост съществува (поне до преди трийсетина години, когато съм минавал от там).

Ето разказа на дядо Илю войвода в диктуваните от него спомени след Освобождението:

Там, дето Струма ставаше най-тясна, близо до Главище, хората сега се трупаха, за да преминат оттатък. Блъскаха се, щат не щат, защото бързаха, ако можеше на мига да излязат от другата страна и да хванат някоя пътека. Можеше да излязат и разбойници тъкмо тогава и ни напред, ни назад. Ятаганите си свършваха работата и реката потичаше алена. Понасяше надолу глави и кошули. Когато придойдеше през пролетта, тогава беше най-трудното. Хората се опитваха да правят минушки, но водата ги отнасяше. И от едната, и от другата страна на това място имаше високи скали, та нападнеха ли разбойниците, няма накъде да идеш и с теб е свършено. А друго такова тясно място наблизо нямаше и людете се принуждаваха оттук да минават. Не са пилета, че и от другаде да могат да минат. Така ми думаха, не са пилета.
Разположих четата си близо до това място и зачаках. Хората минаваха и заминаваха, но никой не ги закачи този път. Дали не бяха научили разбойниците, че съм тук.
Хората ми се излежаваха и си приказваха, че напразно седим и си пощим главите. По-добре да се върнем към Малеш и Осогово. Там сигурно има работа за палите и пищовите ни. Пушеха и си разправяха истории. Стоимен бе забил хоругвата в земята и лежеше под нея с няколко души. Разбрах, че кроят нещо на главата ми. Аз човека го разбирам само като го погледна в очите, издава се веднага, прижелтява невям, прави се на ибрямбашия. Ама де да видим. Нико Кямбер дялаше хурка от млад дрян и мъзгата лепнеше по ръцете му. Погледна ме и се засмя:
– Разви се зеленажът. Като млада жена, кога я докопаш оздол. Лепне сладко.
На едно място дряновото дръвце беше по-широко около два, три пръста. Така е израсло и се чудех защо пък точно него е избрал Нико. Но той мълчеше и си дялкаше. Подир малко измъкна от опаса си едно мъничко парче от огледало, опипа го и го завгражда върху дряновата хурка. После заосуква наоколо му шарила и кривулици, а на върха на хурката издяла глава на пиле. И накрая я изправи до една къртичина, та я загледа. Загледаха я и другите наоколо. Взеха го на подбив, зер знаеха, че жена му е била в един юрган с Бързе.
– Жена ти твоята китка ли ще оглежда в него – ухапаха го.
– Жената, братя, слага китката в косата си не заради мъжа, а да види в огледалото дето е по-хубава от китката – рече тихо той и се замисли. – Не ви ли се е случвало да си мислите понякога за нещо хубаво, а да забравите безполезното.
Беше преди пладне и слънцето ни заливаше върху скалата с топлата си извара, та ни се искаше хладина. Зачуха се викове и през теснината започнаха да прицапват хора. Пеши и на коне. Две коли проскърцаха и воловете им ги изтеглиха отсам, дето бяхме залегнали. Сподиреха ги зурни, тъпани и весели сватбари. Заизвиваха се на брега гюбеци и ханъми с бели яшмаци залудуваха под погледите на чалмалии, които сучеха бурмалии мустаци и викаха, като пляскаха с ръце. Гюлла, гюллеее, гюллеим. Циуууу, циу, циуу, цвъртяха зурните и тупана ломотеше таралити трум, трум, блъскаше тупанджията. Застана на брега и задумка към отсрещния бряг, откъдето се заспуща с коня си стар турчин, побелял, закичен с бляскаво оружие върху празничен чепкен. Сали ага от Градешница женеше сина си Юсеин и му водеше жена от Пехчево. Конят му нагази в реката, а след него друг кон с младата ханъма, която люлееше върху него джанфезени шалвари и гледаше с весели очи под яшмака. Подир вървяха няколко пеши и подвикваха на конете, че да не се страхуват. Помогнаха на стареца да слезе, помогнаха и на младата невеста, а гюбеците заизвиваха още по-бързо, пискуните на зурнаджиите изтъняха и затърсиха скалите. Другите кадъни гледаха и се дивяха на момичето, пляскаха и се тюхкаха, не можеха да свършат най-хубавите думи за хубостта му. Постлаха на стария ага шарена черга и той кръстоса крака, извади пунгия и напълни лулата си. Плесна с ръце да му дадат прахан и някой зачатка с чакмака си. Стори ми се, че праханта е хубава, каба, та замириса чак до мен. Аз бях току над главата му в една голяма дупка и седях прилепен о камъка.
Когато изкочихме и заобиколихме сватбарите, изведнъж се дигна голяма олелия. Оружието на мъжете остана в опасите им.
Извиках силно на хората си:
– Не стреляйте.
Стоимен заръмжа и отиде настрана. Край него се събраха още няколко. И те започнаха да ръмжат. Настръхнали гледаха как отивам при Сали ага и присядам до него.
– Дослук с душманите ще прави пак. Ама ще видим – просъска Стоимен.
Чух го, но не му казах нищо.
Старият ага дори не мръдна. Не стана. Види се разбираше, че е излишно да го прави, та си остана така, както си беше. Само дето махна с ръка и каза на хората си да млъкнат и да ни оставят сами.
– Кажи защо разваляш каяфета ми, Ильо чорбаджи – дръпна от лулата си.
Свих качак и приседнах.
– Като ме питаш, да ти кажа, Сали ага. Мисля си каква е тази работа. Миналата година, пак по това време беше, един сиромах наш направи сватба. Пак от Градешница беше и невеста от Пехчево водеше. Със зурни и тъпани потеглиха пак сватбарите, но като дойдоха тук и запреминаваха през реката, дофтасаха разбойници, взеха му жената. Че и грошовците му взеха. А сега гледам, че ти жениш син, салтанатлия свадба правиш, ама разбойниците не дойдоха, че рекох да ги заместя с моите хора.
Сали ага остави лулата на чергата, събра пръстите на ръцете си в шепа и започна да говори бавно, като се вслушваше сам в думите си и уж не се интересуваше дали аз го слушам.
– За земния живот на человеците Аллах направил е земята, а за небесния направил рая. Ала да стигне человек до рая, трябва през хендеци морски да премине и затуй направил и море. В морето всеки се спасява сам с молитва. Человеци много и молитви много. Сал на правоверния Алия тук Аллах молитвата дочува и дъска му попритиква от брега, и машалла му дума, в рая, значи, влизаш.
И Сали ага завърши приказката си, взе пак лулата, напълни я, а аз извадих чакмака си и му запалих прахан. Подръпна той, загледа се нататък към Градешница, но разбираше, че няма лесно да се отърве. Рекох му, че зная тази приказка, но по-иначе я знам.
– Речи да чуя, Ильо чорбаджи – и Сали ага наостри уши.
– Туй верно е. Земя, море и рай за праведните само. В морето вери много и молитви всякакви, отправени към Бога за спасение. Посред хендеци и въртопи сили се Алия на тресчица някаква приседнал, бърза завалията и вика варда на удавниците морски. Стигнал го Илия, на молба ударил и местенце на тресчицата поискал. Но банъ гечмес, сакън, гяур, отвърнал му Алия. И с последни сили, няма как, под задника му Илия дъсчицата измъкнал и яхнал я подир подобно ат, а оня подир него на молба ударил и местенце си поискал. И смилил се, значи, нашият Илия, преметнал той Алия върху свойта шия и взел го значи в рая за комшия. Толкоз.
– Все пак, Ильо чорбаджи, Алия си е наш и правоверен – опита се да се измъкне агата.
– Демек туй затруднение с християнин не може да се случи – запитах го аз. То не се знае дали вместо Аллах, самият Господ наш не е подал дъската на Алия – погледнах го вече ядосан.
Сали ага зачопли пръсти, лулата му димеше недопушена. Разбра накъде бият приказките ми и рече да кажа какво искам, че да се разберем някак.
– Мост искам тук, Сали ага, каменен мост за християни и за правоверни. Още днес да почне направата му, че като се дигне давия от Пехчево, в Градешница да спира с миром. Толкоз.
– Е, щом прощаваш живота ни, ще го сторя, моста. Само искам и ти да се вречеш, че кога през него първа кола за другия бряг премине, ти да си тука, байрам да направим.
Нико през цялото време слушаше. Накрая стана и тръгна към младата невеста, па `и подаде хурката за спомен. Момичето я взе и показа големите си бели зъби, наредени като мъниста. Сали ага рече:
– Машалла, машалла, поука има в тази хурка. И за християни, и за правоверни. Хаир носи хурката, чоджум.
И сватбарската дивия потегли към Градешница.
(следва)

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: