Игрите

преди почти 70 години.

И в моето детство игрите бяха на първо място за децата – като сега.
Така ще бъде винаги. Защото те са единствената истинска възможност за изява в първите стъпки на “новопристигналите” на Земята. В тях се състезаваш, от теб зависи изцяло как “ще се представиш”. Всичко стимулират: съобразителност, упорство, хъс, фантазия, самоусъвършенстване – шаблонно казано, карат те да се развиваш. И умствено, и физически.
Всичко останало, в което можеш “да се проявиш”, е в сферата на задължения дошли “откъм възрастните”.
Спазване на забраните и правилата, прилежност, изпълнителност, училище, – накратко “добро дете” е категория, предназначена за пред големите. И не е на особена почит сред децата ако не е придружена с “име” в игрите.

Всяко време си има своите характерни игри. Без да съм специалист в тази област, мисля, че общото им е движението, физическата активност. Да знаете някога някъде шахматът да е бил масова игра сред децата до 12-14 години (че и нагоре)?🙂
Ще кажете за сегашното време “каква физическа активност седнал пред компютъра”. Но този въпрос няма да го зададе никой възрастен, който е опитвал да поиграе динамичните компютърни игри, които увличат днес децата. Гледали ли сте деца в някой клуб? Че те даже на стола не стоят неподвижно!…🙂 А за рефлексите, които развиват, можем само да мечтаем.

В детството ми, откъм моя страна животът ми беше изцяло подчинен на игрите. По-голямата част от времето ми минаваше в игри навън с децата. Нямаше “домашен” период – зиме-лете все навън.

Бях “злояд” – никак не обичах да губя време да ям нормално “манджи” на обяд (за ужас на майка ми, която много си я биваше в готвенето!). За яденето специално ще напиша при случай.

В училище почти никога не са ме изпитвали във времето за изпитване – бях изключително внимателен в час за да запомня урока и първи вдигах ръка на следващия час (практика на учителите тогава беше да задават въпроси за миналия урок преди да преподават нов – за да се ориентират как е усвоен). А в къщи почти не учех – само пишех домашни вечер.🙂 Между другото, това си ми остана навик до края на учението ми. Но беше и ефективно – прогимназията (7-ми клас сега) завърших първи по успех при максимално време за игри.

Както вече е ясно, тогавашните игри имаха едно предимство пред сегашните – играеха се навън, на въздух. Което за Трявна е съвсем буквално. При това там много често играехме извън града – край реката или в гората отвъд жп линията, т.е., на 5 минути от къщи.🙂

Какво играехме. Ами каквото всички деца по него време. На индианци, на бой с прашки, на топчета, на криеница, на капаци от цигарени кутии, на чилик, и т.н.

На индианци играехме задължително в горите край града. Теренът на играта беше внушителен – често се прибирахме грохнали вечер след доста километри… Всичко си правехме сами – дървени ножове, томахавки, лъкове. И сега мога да измайсторя лък и стрели с доста прилични качества…🙂

С прашки “воювахме” предимно по време, когато кумбалките ставаха достатъчно големи, но още зелени. Какво е това ли? Ами джанки – чак в София научих, че и така се казват.🙂 След това продължаваха още известно време с ябълки докато са съвсем дребни и спирахме (по неписано правило) да се бием с прашки. Нямам спомен някой да си е позволил да хвърля камъчета срещу “противника” – това означаваше един хубав пердах и бойкот за доста време. Попаденията от тези “муниции” си бяха болезнени (често правеха и сини петна!), но до нещастия не се е стигало. Може би за късмет.

Лятно време играехме много чилик. Това е една игра с дървено парче около педя дълго и в двата края заострено като молив и тояга. Удря се парчето на земята в някой от краищата за да отскочи във въздуха и се удря с тоягата за да се изпрати колкото може по-далеч.

Играта на топчета е ясна предполагам. По-специалното тогава беше да имаш някакво много особено като окраска топче. Което не беше проста работа при тогавашното разнообразие. Да имаш такова топче си беше голямо преживяване – хем всички ти завиждат, хем на всяка игра гащите ти треперят да не го загубиш в играта.🙂 В града винаги имаше 2-3 такива „жокера“, които непрекъснато подклаждаха играта (стръвта да ги спечелиш!) и често сменяха собствениците си.

Играта на цигарени кутии беше проста. Играеше се с изрязани капаци на цигарени кутии (тогава кутиите бяха правоъгълни, по-големи и се отваряха с широката си част). Играеше се като карти – всеки държи своя личен куп с гръб нагоре и се отварят поред. Щом се падне да отвориш като този преди теб, вземаш купа, който се е натрупал до момента. Общо взето като игра не беше от най-любимите, но пък колекционерство беше доста развито и често се правеше размяна, вместо игра.

Криеницата няма нужда от обяснения, но в нашата тогава имаше една особеност – отново теренът беше неограничен! На практика можеше да мине цял следобяд в 2-3 мижения. Майсторлък в играта се считаше да можеш да броиш много бързо (като се има предвид, че трябва високо и ясно на глас) – колкото по-бързо преброиш до сто, толкова по-наблизо ще са скритите.😉

Зимно време основно беше пързаляне – шейни и кънки по вировете на реката. Колко пъти съм пропадал във водата ми е трудно да кажа. Сигурно поне по 2 пъти средно на зима.🙂 Ски не бяха популярни – може би са били скъпи. Докато кънките бяха достъпни (правеха ги и дървени домашна изработка), а шейните в повечето случаи бяха бащина конструкция. Моята например, баща ми я беше направил много малка (колкото да си сложа д-то🙂 ), но затова пък много бърза и повратлива. На дървените плъзгачи беше поставил някаква дебела стоманена тел, която придаваше стабилност на посоката сходна с кънките. Любимото ни място за пързаляне беше “дядовото Иваново”, много стръмен склон с овощни дървета. Трябваше доста майсторство да избегнеш сблъскване с някое от тях, което често не ни се отдаваше.🙂

Кънките ни създаваха доста главоболия. Работата е там, че се прикрепяха в предната част за обувките с едни скоби, които се стягаха отстрани на подметките с ключ. Проблемът беше в подметките – на зимните обувки тогава се правеха главно от парчета стара автомобилна гума и не бяха твърди. Скобите често се откачаха с всички последствия за кънкьора…🙂 Баща ми и тук беше проявил изобретателност – прикрепеше ми кънките с винтове стабилно и не се сваляха цяла зима. В къщи се събувах още на вратата, а в училище също не беше проблем – по начало всички се събувахме при влизане и си обувахме терлици или пантофи. Държахме ги в шкафчета в коридора.
От разказа ми дотук ще останете с впечатление, че говоря само за момчетата. Но не е така. в тези игри, вкл. и “бойните”, участваха и голяма част от момичетата. Чак в прогимназията започнаха да се отделят от нас.😉

Така играехме някога – преди само някакви 65-70 години.
А следи от тогавашните игри и сега могат да се видят по колената ми…🙂

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • astilar  On 24 февруари, 2008 at 17:09

    Може ли да разкажете по-подробно за играта на чилик? Чувала съм за тази игра, но от това, което съм чувала не ми става много ясно какви са правилата.

    Тези дни мислех за игрите на дъщеря ми и си припомнях моите. Вероятно ще напиша нещо по-подробно по въпроса. Ще дам връзка към Вас, защото е интересен разказа, а и интервалите между Вашите, моите и игрите на дъщеря ми са приблизително равни (от по 30 – 35 години).

  • Графът  On 24 февруари, 2008 at 18:57

    В общи линии чиликът* се играеше така:
    В очертан на земята неголям кръг (на равно място без трева) се поставя чилика, който прилича на самун хляб със заострени върхове. Според договорка можеше да си го поставиш или се подхвърляше и както падне. С тоягата играчът удряше някой край за да подскочи чиликът във въздуха и го удряше повторно за да го изпрати надалеч. Обикновено имаше право от новото място на още един удар (без да променя положението на падналия чилик). Състезаваха се двойки, но играчите бяха неопределен брой. Който изпрати по-далеч чилика от двойката остава, а загубилият отстъпва място на друг. В крайна сметка победител се считаше последният останал, но до това рядко се стигаше – в обикновено се трупаше в личната сметка (и имидж🙂 ) колко играчи си победил в играта.
    Спомням си смътно и друг начин на игра, но почти не го играехме. На определено разстояние от началния кръг се начертава дълга черта – граница. Изпращаш чилика само с един удар към нея и се мереха крачки от него до линията – ако си я прехвърлил ти се прибавя броя, ако не си я достигнал се вади. Не играехме така главно, защото много бързо се стигаше до разправии (вкл.и юмручни) – “крачките” бяха много “относителна” мярка…🙂
    Играта изискваше доста широко място и я играехме най-често на футболното игрище край града.
    ___________
    * или челик – не съм сигурен, защото никога в детството ми не се е налагало да го пиша, само звуково ми е позната думата.

  • Графът  On 24 февруари, 2008 at 19:09

    astilar, Вашият въпрос ми припомни още една игра, която много играехме след 40-та година. Игра на държави. Беше много “мъжка”, момичета почти не играеха (както и на чилик, между другото). Играеше се с истински нож, обикновено голям джобен.
    На земята се избираше по-меко равно място, където ножът може да се забива. Очертава се голям кръг и се разделя с диагонали на равни части според броя на играчите. Всеки получава своята държава като я нарича на някоя истинска. По жребий се подрежда реда на игра. Всеки има право да “напада” само държави граничещи с неговата. Играе се като с хвърляне забиваш ножа (може и собствен) в противниковата държава. Ако се забие, по линията на дупката от острието се тегли черта и всичко, което граничи с твоята държава се присъединява към нея. Ако и двете части граничат играчът си избираше коя да „превземе“.
    Не беше безопасна.

  • nicodile  On 24 февруари, 2008 at 22:26

    Много увлекателен пост! Някои от тези игри бяха оцелели до моето детство (средата и края на осемдесетте). Играехме и ние на държави- само че не с нож а с нещо друго, не помня какво. Колко интересна, реалистична, игра само!
    Мисля че с времето родителите са станали много по-протективни* към децата си – навремето са давали повече свобода при игрите и игрите съответно игрите са били по-опасни🙂

    *Съжалявам за измислената дума, не се сетих за нормална която да означава същото.

  • Муниконтин  On 24 февруари, 2008 at 22:34

    По мое време вече и момичета играеха на „държави“. Само че в дворовете в центъра на града. Имаше големи майсторки. И аз бях една от тях. Доста момчета не смееха да играят с мен, за да не станат за майтап. Но целият номер беше в ножчето. Не всяко ножче става за тази игра.

  • vladi57  On 25 февруари, 2008 at 00:26

    ПОрез моето детство – 60-те, в София страшно много се играеше на фунийки – правеха се от хартия, и се изстрелваха от тръба. Самата тръба беше много трудно да се намери по онова време. Някои калпазани-съученици откриха, че металните пръчки, които служеха за дръжки в старите трамваи бяха идеални за целта (сещате се какво означава това!🙂 ). Иначе – без чилика (никога не сме го играли в София – не знам защо… Може би, опасна близост до прозорци?…), всичко друго си беше точно така – и държавите, и топчетата, и индианците… Някой да помни кормилачките – особен дизайн шейна, която може много прецизно да се управлява с крачното си кормило, и развива сериозни скорости, особено върху добре утъпкан сняг…😀

  • to4ka  On 28 февруари, 2008 at 11:07

    vladi57, помня кормилачките и още как! И моето детство е от същия период. С брат ми имахме и кормилачка с колелца от ролкови кънки, от онези, металните, за лятно ползване, бащина изработка. За спускане с нея и с летни кънки най-предпочитан беше наклонът от стадиона към езерото Ариана:) Карахме до припадък по цял ден и при пристъп на силен глад ядяхме лепкави ментови бонбони – и досега ги обожавам)))

  • to4ka  On 28 февруари, 2008 at 11:14

    Спомних си и още нещо покрай кънките. Коленете ми вечно бяха в дълбоки и постоянно кървящи рани и баба ми уши наколенки, които имаха чудесна предпазна функция. Не ми беше ясно, защо възрастните изпадат в див смях, като ме видят с тях. После разбрах, че са били направени от един дунапренен сутиен на леля ми))) После и други деца започнаха да се появяват с подобни защитни приспособления.

  • Svetlina  On 28 февруари, 2008 at 22:05

    Хахахаха – имах едно комшийче, което на около 5 годинки се въртеше на въртележката и изкрещя „Пък мойта майка има сутиееееееееееееен…“. Много беше… хм… забавна😉
    Иначе моите баби 39 и 40 набор са ми разправяли за ашици, парцалени кукли и домащно направени топки. От тях знам и да играя на „шоколад“ – вид дама, нарисувана в пясъка или с тебешир. Освен това баба ми и дядо ми редовно играеха на коран/дама, само че сами си го рисуваха и имаха много красиви комплекти бобчета.
    Чувала съм и митове за това как баба ми е дърпала пердетата и е учила баща ми и леля ми да танцуват по цели часове…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: