Monthly Archives: февруари 2008

От гледане файда няма

Продължение на разсъжденията за книгите.

Всички имат подръка примери, когато деца на просветени, образовани родители изобщо и не помислят да четат.
Съвсем права е и to4ka в мнението си под “Книгата…”, а и останалите, които подхождат от различни страни към въпроса.

Място за униние и безнадеждни изводи според мен няма. Достатъчно е да си спомним, че това е проблем на напредналия свят кажи-речи откак съществува книгата. Даже политически движения с такава насоченост е имало – просвещението ще подобри живота на хората.

Ако има някакви успехи по отношение на четенето веднага идва на дневен ред какво се чете. И така до края на света. 🙂

Специално за съвремието у нас трябва да се има предвид и нещо друго – вълните на масовата “мода”. И това го има и не е за подценяване. Например, навремето след период от пълно игнориране на класическата музика дойде период на силен интерес и препълнени концертни зали. Или друг, нашенски пример – през 50-те години на миналия век от всеки 5 деца 4 учеха акордеон в детски школи! 🙂

Затова се отказвам от думите си за изтървания влак – прекалено са буквални и категорични (или-или). Истина е, че индиректното “насочване” към книгата от бебе е идеалния случай. Но това не означава, че след това “знаещите” трябва да вдигнат ръце и се откажат. Пример е борбата на Лидия в това отношение.

Настоящето продължение пиша заради по-частен случай, който на практика обаче никак не е безобиден. А в мотивите ми, разбира се, пак малко философстване (сега ми е паднало! 🙂 ). Ето какво имам предвид:

Заетостта на родителите е нещо, което даже не намираме за нужно да споменем – то се разбира от самосебеси. Затова пък сме безкомпромисни по отношение на техните задължения към отрочето. И не питаме има ли баба на разположение – да разказва и чете в нашия случай. А за това, че в съвременността ни трябва не баба (и те са заети служебно 😉 ), а прабаба, изобщо пък не се сещаме!

Е, добре! Някои родители по-лесно ще продължат семейната възпитателна традиция – вечер като седнат край масата ще му сипят на малкото малко винце най-напред, пък по-после и ракийка; ще теглят една пиперлия по адрес на някого; ще направят един многозначителен коментар за някоя “мацка” от екрана и порцията възпитание е изконсумирана…

Ама тия, образованите, от които най-много се възмущаваме? Демек, знаят пък нехаят!

Не сме прави, те не са безотговорни – като ги пече огъня от всички страни търсят изход. И го намират от висотата на образоваността си – в напредъка на техническата цивилизация. На детето трябват приказки – доскоро телевизията беше насреща, сега възпитателните възможности са още по-богати, кеф ти видео, кеф ти компютър. Не някакви прости приказки, ами филми – рисувани и игрални! От “най” до “по”. Така де, в кой век сме, няма да учим децата да пишат с паче перо, я!

Да не развихрям повече литературните си способности, мисълта ми ви е ясна. Време е за философстване.

Равностойно ли е четенето на книги с гледане на екранизирани истории? При днешните възможности последните не са ли нещо несравнимо повече от това, което четенето може да даде?

Не е сложен отговорът. И във вашите мнения го има.

Не само, че не е равностойно, но изобщо няма място за сравнение!

Написал е авторът една история, в която, дори да е реална, има частици от неговата фантазия. Нали за да я напише е искал да каже на другите нещо с нея.

Чете читателят и я обработва със своята фантазия. Вижда нещо “свое”, по-различно. Всеки! Дори авторът не знае, че го има в неговото произведение. Никой друг не може да свърши тази работа вместо читателя. Защото другия също има своя си фантазия, чете по своему, и той е читател.

Затова няма място за сравнение. Това, което гледате, е прочетено от друг. Вас там ви няма. Няма и място за вашата фантазия.

Но човешката фантазия без работа не може да стои. Без нея човекът дори животно не е – и животните имат фантазия. Като не ù възлагате задачи по същество, тя ще си намери странични занимания. Ако имате късмет добре, ще са приемливи, дори много добри може да се случат. Ако не…

Това е.

Филмите, които гледат хората са нечии. Книгите, които четат, са ничии, защото са на всеки поотделно.

От гледане файда няма, четене му е майката!
____________________
Тия мисли не са ми от вчера в главата, даже съм ги писал при повод. Бях решил, че ще ги напиша тук още като писах “Книгата…”. А днес за малко да се откажа, след като прочетох текста на Лидия от връзката, която даде в мнението си. Заради еднаквостта на разбиранията, макар и различно предадена – моето тук става като парафраза на нейното! (“in order to get anything from reading, you have to think and imagine. TV does most of the thinking and almost all the imagining for you.”)
После премислих – вече се познаваме, няма да ви минат лоши мисли за плагиатство по мой адрес… 🙂
А това си има и своя +: щом двама различни хора независимо един от друг мислят по един и същ начин по един проблем, то вероятно има заек в този храст… 😉
Двама ли казах? Хе, ами seeker33 (“Когато осъзнаем, че от поемането на смляна и филтрирана инфо идваща от ТВ и радио не се обогатяваме, тогава ще се върнем към книгите.”), ами другите…
Много сме!

Книгата – всекидневие от дете

Разсъждения по повод “Натискът да бъдеш посредствен” на Lyd (http://lydblog.wordpress.com/2008/02/24/mediocrity-pressure/)

Желанието за самоусъвършенстване е присъщо на живите същества. В него е заложено възходящото развитие – чрез индивида към рода. Затова то има първостепенно значение за живота.
Следователно, щом го има “по рождение” задачата е съвсем в началото да се определя точната положителна насока – както във всяко нещо, така и тук са възможни погрешни отклонения. Които, в случаи, когато се “масовизират”, могат да направят доста “бели”.
“В началото” означава наистина в началото – спомням си съобщение във вестник New York Times от миналото лято за изследвания на детски психолози от университета на Ню Йорк, резултатите от които показват, че на 7-месечна възраст детето вече има силно активна познавателна способност, детският мозък е в състояние да анализира неизвестни речеви конструкции. Ами тогава, още като родите своето дете трябва да започнете да го готвите за “натиска”, за който говори Lyd!

След това самодейно философско въведение (:)) ще разкажа нещо, което според мен също кореспондира с темата.

У нас книгата си е била нещо естествено – още от моето детство. Никога не си спомням да й се е обръщало специално внимание (“Трябва да се четат книги”) – не е ставало нужда. Винаги е имало много книги в къщи, а сега е направо бедствено положение – при наличие на стена и половина (до тавана плътно) библиотека, където и да отвориш започват да падат книги. 🙂 Даже от шкафа за обувки в антрето. И пианото е затрупано с тях.

Как съм се научил да чета не помня, естествено. Но ще разкажа как се научиха дъщеря ми и после внукът ми.

Традиционно, в семейството ни се започва четене на приказки даже преди да настъпи “пикът на интелектуалната активност”, както пишеше в New York Times. 🙂 И винаги това е бил най-сигурният безотказен начин да се “залиса детето”, да се ангажира вниманието му. (Тук му е мястото да си помислим сериозно защо, след като уж нищо не разбира още?). Съвсем логично идва и моментът, в който “четците” започват да не достигат на “слушателя”. 😉

Първа дъщеря ми поведе крак – много преди да стане време да я учим да чете, тя започна да подпитва за тая, за оная буква и майка ми се принуди (“а бе, рано ù е още”) да я научи на азбуката, след което тя без “допълнителни уроци” си започна да чете и реши въпроса.

Абсолютно същата схема (без подсказка!) приложи и внукът ми. При това той научи азбуката почти самостоятелно преди да навърши 5 години. И също започна веднага да чете – явно затова я научи. 😉

“Препоръчителен подбор на книги” е непознато нещо още от моето детство. Детските книги си бяха на едно място, но редом със “сериозните”. Чети каквото искаш, щом ти е интересно.

Така дъщеря ми стана “Точица” на 5 и кусур години (“Антон и Точица” 😉 ) и по същото време игра в новогодишна телевизионна пиеса по произведения на Джани Родари…
…………..
След завършване на училище по изкуствата дъщеря ми влезе успешно да следва славянски филологии в Университета без частни уроци и разработени теми. Сама си се готвеше. Година по-късно моя колежка ми се разсърди, че не ù давам готовите теми по български за нейната дъщеря… 🙂

След завършване основно образование в редово софийско училище, без уроци по литература и само с английски от Алианса, внукът ми се класира в тройката на Класическата гимназия, беше класиран и в английската и, в крайна сметка, влезе в Американския колеж (там той сам реши “да опита” в последния момент и всички в къщи бяхме убедени, че няма да стане; решаващо за влизането му се оказа есето!) и го завърши много успешно.
…………….
Аз съм убеден, че последните два факта са пряко следствие от начина, по който се научиха да четат!
И резултат от факта, че на бебетата в нашето семейство започваме да четем преди “пика им на интелектуална активност”… 🙂
И че всички ние четем и никога не е ставало въпрос, колко е полезно да се чете… 🙂

В заключение: сигурно и двамата са имали (както и аз в детството си) моменти на неудовлетворение от “мястото си в детското общество”. Но съм сигурен, че те никога не са ги свързвали с неудовлетвореност от себе си като личност. А това вече е достатъчна гаранция, че “натискът” няма да те отклони към кухо подражателство и да те забута в глуха линия.

Игрите

преди почти 70 години.

И в моето детство игрите бяха на първо място за децата – като сега.
Така ще бъде винаги. Защото те са единствената истинска възможност за изява в първите стъпки на “новопристигналите” на Земята. В тях се състезаваш, от теб зависи изцяло как “ще се представиш”. Всичко стимулират: съобразителност, упорство, хъс, фантазия, самоусъвършенстване – шаблонно казано, карат те да се развиваш. И умствено, и физически.
Всичко останало, в което можеш “да се проявиш”, е в сферата на задължения дошли “откъм възрастните”.
Спазване на забраните и правилата, прилежност, изпълнителност, училище, – накратко “добро дете” е категория, предназначена за пред големите. И не е на особена почит сред децата ако не е придружена с “име” в игрите.

Всяко време си има своите характерни игри. Без да съм специалист в тази област, мисля, че общото им е движението, физическата активност. Да знаете някога някъде шахматът да е бил масова игра сред децата до 12-14 години (че и нагоре)? 🙂
Ще кажете за сегашното време “каква физическа активност седнал пред компютъра”. Но този въпрос няма да го зададе никой възрастен, който е опитвал да поиграе динамичните компютърни игри, които увличат днес децата. Гледали ли сте деца в някой клуб? Че те даже на стола не стоят неподвижно!… 🙂 А за рефлексите, които развиват, можем само да мечтаем.

В детството ми, откъм моя страна животът ми беше изцяло подчинен на игрите. По-голямата част от времето ми минаваше в игри навън с децата. Нямаше “домашен” период – зиме-лете все навън.

Бях “злояд” – никак не обичах да губя време да ям нормално “манджи” на обяд (за ужас на майка ми, която много си я биваше в готвенето!). За яденето специално ще напиша при случай.

В училище почти никога не са ме изпитвали във времето за изпитване – бях изключително внимателен в час за да запомня урока и първи вдигах ръка на следващия час (практика на учителите тогава беше да задават въпроси за миналия урок преди да преподават нов – за да се ориентират как е усвоен). А в къщи почти не учех – само пишех домашни вечер. 🙂 Между другото, това си ми остана навик до края на учението ми. Но беше и ефективно – прогимназията (7-ми клас сега) завърших първи по успех при максимално време за игри.

Както вече е ясно, тогавашните игри имаха едно предимство пред сегашните – играеха се навън, на въздух. Което за Трявна е съвсем буквално. При това там много често играехме извън града – край реката или в гората отвъд жп линията, т.е., на 5 минути от къщи. 🙂

Какво играехме. Ами каквото всички деца по него време. На индианци, на бой с прашки, на топчета, на криеница, на капаци от цигарени кутии, на чилик, и т.н.

На индианци играехме задължително в горите край града. Теренът на играта беше внушителен – често се прибирахме грохнали вечер след доста километри… Всичко си правехме сами – дървени ножове, томахавки, лъкове. И сега мога да измайсторя лък и стрели с доста прилични качества… 🙂

С прашки “воювахме” предимно по време, когато кумбалките ставаха достатъчно големи, но още зелени. Какво е това ли? Ами джанки – чак в София научих, че и така се казват. 🙂 След това продължаваха още известно време с ябълки докато са съвсем дребни и спирахме (по неписано правило) да се бием с прашки. Нямам спомен някой да си е позволил да хвърля камъчета срещу “противника” – това означаваше един хубав пердах и бойкот за доста време. Попаденията от тези “муниции” си бяха болезнени (често правеха и сини петна!), но до нещастия не се е стигало. Може би за късмет.

Лятно време играехме много чилик. Това е една игра с дървено парче около педя дълго и в двата края заострено като молив и тояга. Удря се парчето на земята в някой от краищата за да отскочи във въздуха и се удря с тоягата за да се изпрати колкото може по-далеч.

Играта на топчета е ясна предполагам. По-специалното тогава беше да имаш някакво много особено като окраска топче. Което не беше проста работа при тогавашното разнообразие. Да имаш такова топче си беше голямо преживяване – хем всички ти завиждат, хем на всяка игра гащите ти треперят да не го загубиш в играта. 🙂 В града винаги имаше 2-3 такива „жокера“, които непрекъснато подклаждаха играта (стръвта да ги спечелиш!) и често сменяха собствениците си.

Играта на цигарени кутии беше проста. Играеше се с изрязани капаци на цигарени кутии (тогава кутиите бяха правоъгълни, по-големи и се отваряха с широката си част). Играеше се като карти – всеки държи своя личен куп с гръб нагоре и се отварят поред. Щом се падне да отвориш като този преди теб, вземаш купа, който се е натрупал до момента. Общо взето като игра не беше от най-любимите, но пък колекционерство беше доста развито и често се правеше размяна, вместо игра.

Криеницата няма нужда от обяснения, но в нашата тогава имаше една особеност – отново теренът беше неограничен! На практика можеше да мине цял следобяд в 2-3 мижения. Майсторлък в играта се считаше да можеш да броиш много бързо (като се има предвид, че трябва високо и ясно на глас) – колкото по-бързо преброиш до сто, толкова по-наблизо ще са скритите. 😉

Зимно време основно беше пързаляне – шейни и кънки по вировете на реката. Колко пъти съм пропадал във водата ми е трудно да кажа. Сигурно поне по 2 пъти средно на зима. 🙂 Ски не бяха популярни – може би са били скъпи. Докато кънките бяха достъпни (правеха ги и дървени домашна изработка), а шейните в повечето случаи бяха бащина конструкция. Моята например, баща ми я беше направил много малка (колкото да си сложа д-то 🙂 ), но затова пък много бърза и повратлива. На дървените плъзгачи беше поставил някаква дебела стоманена тел, която придаваше стабилност на посоката сходна с кънките. Любимото ни място за пързаляне беше “дядовото Иваново”, много стръмен склон с овощни дървета. Трябваше доста майсторство да избегнеш сблъскване с някое от тях, което често не ни се отдаваше. 🙂

Кънките ни създаваха доста главоболия. Работата е там, че се прикрепяха в предната част за обувките с едни скоби, които се стягаха отстрани на подметките с ключ. Проблемът беше в подметките – на зимните обувки тогава се правеха главно от парчета стара автомобилна гума и не бяха твърди. Скобите често се откачаха с всички последствия за кънкьора… 🙂 Баща ми и тук беше проявил изобретателност – прикрепеше ми кънките с винтове стабилно и не се сваляха цяла зима. В къщи се събувах още на вратата, а в училище също не беше проблем – по начало всички се събувахме при влизане и си обувахме терлици или пантофи. Държахме ги в шкафчета в коридора.
От разказа ми дотук ще останете с впечатление, че говоря само за момчетата. Но не е така. в тези игри, вкл. и “бойните”, участваха и голяма част от момичетата. Чак в прогимназията започнаха да се отделят от нас. 😉

Така играехме някога – преди само някакви 65-70 години.
А следи от тогавашните игри и сега могат да се видят по колената ми… 🙂

Вот на недоверие

Слушате ли го?
Аз го слушах – докато се изказаха “ключовите” фигури.
Преди малко слушах и министър Грънчарова – моите уважения към нея!
И толкова. През другото време не слушам.
Защото уважавам себе си.
Тези, които внесоха този вот на недоверие, които трябваше да използват случая да кажат сериозно “кривиците” на управляващите – тях ги няма в залата. Присъствието е вече съпоставимо с присъствието на петъчния парламентарен контрол.
Те не се слушат. Които са заинтересувани. Та аз ли да ги слушам?
Ами те ми показват ясно – нищо не очаквай, нищо интересно няма.
Много ви здраве тогава!

Макет на училището

В края на отделенията или началото на прогимназията – т.е. 4-5 клас по сегашному – в училище ни възложиха задача да направим макет на училището. Кой както може, от какъвто иска материал.
Училището ни беше масивна триетажна сграда (сигурно още съществува, поне до преди петнайсетина години го имаше).

Не знам какво си е представял учителят, че ще направим – тогава не беше практика такива домашни да са за родителите 🙂 – но задачата не беше лесна. Защото единственото задължително условие беше да се спазят съотношенията в мерките. Т.е., да бъде в своеобразен мащаб.

Естествено, почти всички деца решиха да го направят (и го направиха) от глина. По-амбициозните – от гипс. И аз в това число. Най-лесно ни се виждаше – мачкаш, оформяш и готово. Не можеше да се вземе някаква подходяща кутия и да ù се изрисуват прозорци – в средата на фасадата беше главния вход, съответно издаден напред.

Както вече казах, с ученическите задачи не се ангажираха родителите. А и в децата нямаше такава нагласа. Започнах аз да действам по задачата. Стигна ми акъла да забъркам най-напред малко гипс, колкото да опитам. И веднага ми стана ясно, че от тая работа нищо няма да излезе – преди да оформя каквото и да било, гипса се втвърди! 🙂 Разтърсих се за нещо подходящо и намерих кутия, която би могла да свърши работа. Намислих да я измажа с гипс, после да я изтъркам да стане гладка и да рисувам по нея прозорци и врати.

Междувременно баща ми се върна от работа и веднага забеляза, че съм майсторил нещо. 😉 Разпита ме, измърмори нещо по адрес на учителя и каза, че ще помисли и утре ще решим как да го направим – той ще ми помага. Но ми обърна внимание на условието за мерките. Възложи ми задача: да измеря училището с метър от външната страна като си записвам мерките върху страните на правоъгълник, който нарисува на лист.

На другия ден след обяд аз, въоръжен с дюлгерски сгъваем метър, започнах “измерванията”. Най-прилежно измерих училището от всички страни. Където нямаше достъп до стената не се притеснявах много – мерех от разстояние във въздуха… 🙂
Вечерта баща ми прегледа мерките, каза “хм” и после допълни, че в неделя ще започнем да го правим.

Тук се налага една отклонение, за да бъде ясен по-нататъшният ход на събитията.
Трявна е прочута с майсторите си резбари. Даже има Тревненска резбарска школа и музей в Старото школо. По онова време имаше и специализирано училище (не зная съществува ли още) – в него учеха деца от цяла България и беше нещо като сегашните училища по изкуствата.
Затова не беше чудно, че в къщи имах набор инструменти за дълбаене и трион за изрязване на фигури от шперплат. Обичах да се занимавам с това и по време на събитието в разказа ми вече имах постижения в тази област.

И когато баща ми донесе лист шперплат са разчертани стени (вкл.и прозорците) на училището и ми поръча внимателно да ги изрежа не само, че не бях изненадан, но и веднага ми стана ясно какво ще правим като “дойде неделята”. Зарадвах се и ми олекна – вече знаех какво трябва да се прави!

В скоби: обръщали ли сте внимание на разликата в душевния ви статус, когато при предстояща задача знаеш какво трябва да се прави или не знаеш?

Нататък е ясно – аз изработих собственоръчно всички детайли на сградата начертани от баща ми (той беше инженер). От основата (масивна дъска) до покрива. Баща ми беше измислил как да направим конструкцията – всеки етаж поотделно, покрива също. Вътре в етажите бяха изработени всички вътрешни стени, т.е. стаите. Слепихме елементите на всеки етаж с туткал (тогава нямаше днешната глезотия с 1001 лепила) – което и аз можех да правя, затова пиша глагола в множествено число!
Баща ми беше измислил много хитро сглобката. В четирите ъгли на всеки етаж имаше пробити дупки, през които минаваха спици от колело. В тавана бяха монтирани гнездата, в които спиците се навиваха. По този начин, като се извадят три от спиците около останалата можеше да се разгърнат ветрилообразно етажите и да се гледа вътре.
Боядисването и останалите доизкусурявания вече бяха “детска игра” 🙂
На всичкото отгоре, тъй като до предаването на макета в училище имаше още доста време (задачата беше за срока), вече по собствен почин аз “напълних стаите”. Обиколих всички класни помещения, записах си броя на чиновете и т.н., изработих си ги от дърво и ги залепих по стаите.
От момента, в който ми стана ясно какво ще правим, аз запазих всичко в пълна тайна – исках да има изненада.

Изненадата наистина беше голяма, не само сред децата. Сега, като си спомням, ми се струва, че само учителят ни беше по-скоро възхитен, отколкото изненадан. Е, надали баща ми е имал време да сваля чертежи на училището, по които го направихме… 😉

Този макет няколко години стоя на специална поставка във фоайето на училището. Нямам спомен да сме го взимали, когато напуснахме Трявна, но при едно местене двайсетина години по-късно го видях отново между старите неща от тавана. Сега не знам какво стана с него по-нататък, вероятно сме го изхвърлили.

Така помагаха умните бащи на децата си някога!

Какво? България ли?

Автор Васил Генчев*

Господааа! Гледайте бе, гледайте хубости, гледайте чудеса… Защо е тъй беден человеческият език, защо е тъй слабо моето перо!” Алеко Константинов, „Какво? Швейцария ли?…”, София, 12 октомври 1895 год.

За жалост българските граждани рядко имат възможност да се наслаждават на „омайните прелести на нашата дивна природа”, а ежедневно са изправени пред зловонните реалности на дивния ни политически „елит”.
Периодичните разкривания на бивши агенти на ДС, които представляват необходим и важен, но за съжаление твърде закъснял в България процес, разнасят зловонието на българското политическо тяло надлъж и нашир из родината.

Последният пример е шизофренният разговор между двамата бивши агенти на ДС – Алберт и Минко. В диалог, достоен за някой от клиничните случаи на Фройд, двамата си разменят словесни подаръци и дружно оплакват своята тежка участ – служили на родината, безкористно, чисто, а сега – предадени жертви. Всъщност, собствената им виктимизация надали има някакъв смисъл, след като едното бивше ченге е водещ на популярен сутрешен политически блок, а другият – заместник-кмет на София!

Не си заслужава да се прави по-подробен анализ на казаното от двамата служители на НРБ. Наглостта и на двамата няма граници, а особено отблъскваща е позицията на Минко Герджиков, който описва себе си като патриот и идеалист, който е служил едва ли не за честта на родината и световния мир. Всъщност, този човек е безпринципен опортюнист, което е видно от пътя на кариерата му след Десети ноември. Думите и делата му са обида за огромния брой жертви на тоталитарния режим, избитите без съд и присъда, заточените, изселените, лишените от права и образование. Те обиждат и онези, които наистина са вярвали в бъдещето на комунизма и безкористно са отдали силата и младостта си за изграждането на този вид политически и социален ред.

За съжаление, настоящият случай е просто едно малко парче от политическо-икономическата мозайка в България, която е подредена в края на комунистическата епоха и по време на прехода към пазарна икономика. Въпреки, че пейзажите в страната ни наистина напомнят Тирол, структурата на властта е далеч по-сходна с неформално-клановата система в Сицилия, отколото с консоционалната демокрация в Швейцария.

В своето иновативно изследване на мафията в Сицилия като пазарен и социален механизъм, италианският социолог Диего Гамбета използва метафората на лимонения пазар, за да опише традиционната функция на Коза Ностра. Тази идея е изградена в началото на 1970-те от известния икономист Джордж Акерлоф и изследва несигурните пазари, като например на употребявани коли, като ги сравнява с несигурността при купуването на лимони. Гамбета открива, че мафията служи като механизъм за преодоляването на несигурността при пазарните отношения в Сицилия. Звучи познато – спомнете си за лепенките „ВИС” и „СИК” и обменните бюра на силовите групировки. Разбира се, има уловка. Привилегиите са за „наши” хора, доказали принадлежността си. За „патриоти”, както би казал Минко Герджиков. А мнозинството от непосветени може само да се надява, че плащайки над пазарната цена няма да попадне на кух лимон, който оставя горчив вкус в устата.

Доколко става въпрос за „национални” интереси, а не за „частни”, е пределно ясно от ходовете, които висшата комунистическа върхушка предприема през 1970-те и 1980-те години. През 1979 година, тогавашният министър-председател Станко Тодоров издава таен указ, според който народната милиция и гранични войски трябва да подпомагат извозването на тайните стратегически пратки от страната. Тези пратки съдържат оръжие, предназначено за ембаргови държави, амфетамини за пласиране в Западна Европа, както и други ембаргови стоки за тоталитарни режими. В рамките на „Кинтекс” се създава и отдел за „таен транзит”, а незаконният износ се разраства до такава степен, че към 1991 година в различни държави по света са регистрани над 250 ООД, които участват в контрабандната търговия на българската държава. Можем да се досетим, че годишният оборот от над 1 млрд. долара (по данни за 1989 година) едва ли е отишъл за детски градини и читалища.

По-изчерпателни факти за престъпната дейност на Държавна сигурност се изнасят вече и в медиите, публикувани са и изследвания. За съжаление, явно това не прави впечатление на никого в обществото, след като хора като последните „герои” с ДС минало без никакъв срам говорят лъжи и безмислици в публичното пространство.

Липсата на обществен интерес, както и сервилността на медиите, представени в случая от агент Алберт, утвърждават чувството на безнаказаност на българската клептокрация, произлязла от криминалната дейност на органите на Държавна Сигурност и утвърдила политическата си стабилност и икономическа мощ в годините на преход. Примери за корупция, срастване между държава и престъпност и контрол на мафиотски структури върху голяма част от икономическия и обществен живот се срещат и другаде в историята и в настоящето. Но системната безгрижност, с която мнозинството от българите посреща гаврата на ченгетата и мафиотите, се превръща в основна характеристика на страната ни в началото на 21-и век. Преди повече от век Алеко Константинов възкликва: „Има бъдеще нашата хубава България!”, гледайки тиролските пейзажи в българските планини. Дали е предполагал, че това бъдеще се състои в сицилиански социално-икономически строй, в който водеща роля играят агентите на репресивния апарат на тоталитарния режим на Народна Република България?

Използвани източници:
Diego Gambetta. The Sicilian Mafia. Harvard University Press: Cambridge, Mass, 1993.
George A. Akerlof (Aug. 1970). “The Market for ‘Lemons’: Quality Uncertainty and the Market Mechanism”. Quarterly Journal of Economics 84 (3): 488–500.
“The Outer Ring: The Role of Macedonia, Albania, Romania and Bulgaria. Smuggling in Southeast Europe. Centre for the Study of Democracy. CSD Reports, no. 10. http://www.csd.bg/publications/book10/1.3.pdf
___________________________________
* Пускам тази статия на внука ми. Мисля, че заслужава да се публикува – написана е убедително, мотивирано, балансирано (политически) и с известна нотка на Ботевската публицистика в стила.

Но основната причина не е нито, че ми е внук, нито качествата на статията. Главното, заради което я публикувам, е, че в нея има нов поглед върху въпроса за досиетата. Признавам – досега и аз мислех, че разузнавачите не трябва да се забъркват в понятието “агенти” в един кюп с доносниците. И сега съм на мнение, че са много различни.

Но Васко е прав в едно: така или иначе, те са изпълнявали задачи на управляващите, а не някакви отвлечени патриотични в полза на Родината.
Както, между другото, всички разузнавачи от всички времена и държави…

Заб. Статията беше предложена на два от сериозните всекидневници. Единият отговори, че не публикува “персонални нападки”?!? Другият още мълчи…

Милчо

От вчера Милчо нещо се върти около мен когато съм на компютъра, обикаля, качва се да види “как върви”. Докато преди малко изплю камъчето:
“Няма ли да напишеш пак за мен нещо?”.
– Да напиша, – казвам – защо да не напиша. Ама да не се сърдиш после!
– Няма. – вика – Ясно ми е, че не може само да те хвалят. Ти да не си мислиш, че си само за хвалба? Ако види някой как ме решиш с греблото!..

Прав си е, душмански го реша! Като му видите снимката накрая ще ви стане ясно защо. И Колчо имаше голяма козина (по няколко найлонови плика напълвах годишно с нея, имаме и възглавници), но неговата е същинска непроходима джунгла. По това време на годината и градинско гребло не можеш прокара – мъхът отдолу се оплита с дългите косми на едни топки, не ти е работа! Голямо скубане пада, чак ми дожалява.

Вярно, че откакто си отбираме от приказката няма “активна защита”. Миналата пролет по ръцете ми до лактите трудно се намираше “нетатуирано” място – защищаваше се с всички възможни средства (а те хич не са малко, уверявам ви!). Бяхме стигнали до фаза аз да държа, а зет ми с гребло и ножица “да оперира”. 🙂

Тази година сме по-добре. Първо, кротува щом ръката ми е на главичката му и му говоря. И второ, след лятното остригване сега няма толкова лошо оплитане.

А иначе си е красавец, нали?

Споменах, че вече си разбираме от приказката. Не е съвсем точно. Истинските приказки са малко, повечето е мощно “облъчване”. Не знам какъв му е радиуса на действие, ама е силно. А и той е наясно, че го приемам – изобщо не се притеснява за визуален контакт и пр., стои някъде, където изобщо не се виждаме и започва да си излага претенциите. 🙂 Няма две-пет, с каквото и да си залисан в момента, той нахлува като нелегална радиостанция!

Преди двайсетина дена една сутрин на кафето му казвам: “На Колчо като говорех и той ми отговаряше. А ти само ме гледаш и си мълчиш, едно “да” не казваш.”
“Как искаш да ти го казвам” – чувам радиостанцията.
“Ами-и…мигни с очи.” – стреснато казвам на глас аз (нищо друго не ми дойде на ум).
И хоп, Милчо мигна! Два пъти едно след друго. Това и на мен ми дойде много. “Съвпадение” – мисля си – “ей сега ще стане ясно”.
– Така ли ще ми казваш “да”? – питам аз ококорените очи. “Кльоп, кльоп” ми отговарят те.

Ако щете вярвайте, то не си е за вярване. Ама оттогава като трябва да отговори “да” мига с очи. Че и там влага някакви нюанси – понякога бързо и енергично, друг път бавно, протяжно.

Споменах за кафето, та да обясня. Сутрин ставаме с Милчо между 5,30 и 6 часа. Ако не стана сам той точно в 6 ме събужда енергично. И отиваме да си правим кафе. Аз го пия шварц горещо, той го ближе сухо от дланта ми. Има си точна доза и не я превишава – излишното оставя. После приготвяме каничка кафе за младите и отиваме на разходка.

Миналата година имахме една история. По едно време започнахме да намираме на земята по една разкъсана цигара. Отначало решихме, че ги използва за игра, макар че не ни беше ясно как ги взима от кутията като тя си стои неразкъсана и затворена на масата. Разбира се, взехме за всеки случай мерки, вечер не оставяхме цигари на открито.

Не се мина много време отново започнахме да намираме по една (само!) разкъсана цигара. Обяснение нямаше – цигари на открито вече не оставяхме през нощта.

След доста дебнене разкрихме загадката: нашият си скрил дълбоко под килима десетина цигари на място, където не се стъпва (за да не ги открием!) и си вади по една за кафето. Нали и ние го пием с цигара! 🙂
Така и не стана ясно, дали е похапвал от тютюна или само е “пушил”… 😉
………………….
– Е, сега доволен ли си? – питам го.
– Пак добре, че не разказа оня случай, когато одрасках мама и ти ми се караше ядосано, пък аз виновно ти се оправдавах – отвръща ми той. 🙂

list-0221.jpg

list-0241.jpg

Референдуми…

Два референдума – два свята. Местни!

Подготовката на единия беше почти два месеца. Ама не каква да е подготовка, ами с тежка артилерия и авиация! Направо позициите на противника бяха изравнени със земята.
То не бяха електронни медии, книжни медии, нет-форуми и блогове, социологически изследвания настроенията на развълнуваните граждани, изявления (без малко да сбъркам да напиша “изхвъргания”) на големи и малки политици – каквото се сетиш, все ще е вярно! Чак една “световна” телевизия цял ден показваше изтичащите секунди до края на гласуването. Не знам само дали един политик с пронизващ поглед не се е появявал от време на време с насочен срещу зрителя пръст да пита “Ти гласува ли?”. Всичките българи (барабар с варненци) станахме бургазлии вчера. 🙂

Изобщо направи се всичко възможно да бъде подкрепено смелото бургаско гражданско общество.

И чак снощи се разбра, че не било точно “бургаско”, а Бойко-Борисовско. Не било гражданско, а герберо-атакистко. Не било общество, а парт-ество. 🙂

Резултатът безспорно е голям успех – цели 26,5% от разбуненото бургаско гражданство гласуваха! Почти колкото гласовете за ГЕРБ и “Атака” на последните местни избори… :р

Другият беше скромен, дребна работа. Мина между другото. Някакво дребно селище проведе референдум за хранилище на радиоактивни отпадъци. Ни “клатене на управляващите”, ни обещания от висши пожарникари за митичното бъдеще – изобщо нищо интересно. Затова днес в “24 часа” изобщо не открих информация, а в “Сега” има в “Накратко” (заедно с още няколко бележки) следния текст:

Жителите на Нови хан се обявиха против продължаването на експлоатацията на хранилището за радиоактивни отпадъци. Това те направиха по време на местен референдум, при който до края на деня гласуваха над 60% от имащите право на глас. Изборният ден премина без инциденти и жалби. Въпросът, на който отговаряха жителите на селото, е да се затвори ли веднага и да се започне незабавна ликвидация на хранилището за радиоактивни отпадъци край с. Нови хан. В това хранилище се пазят голяма част от отпадъците от медицинска и друга апаратура, в която се използват изотопи на радиоактивни вещества.

Иначе, казват, че референдумите били много хубаво нещо, защото били пряка демокрация…

Прави са високо образованите да казват, че народът ни е прост и неук – толкова е прост, че и политиците не можаха да го излъжат! 🙂

Интернет в средата на миналия век

Е, не точно днешният интернет. Заглавието е да ви събуди любопитството. 🙂
И все пак има нещо общо – желанието на хората да комуникират помежду си. Колкото по-нашироко и по-далеч, толкова по-добре.

Разказът е за това как ние със съпругата ми живяхме десетина години в първата виртуална страна, обхващаща целия свят. Той беше публикуван преди 2 години (справката накрая).

За първи път узнах за Есперанто в гимназията. Един от моите учители беше по-специален. От тези, редките, които разказват интересно на учениците не само уроците, но и всичко, което за тях самите е било интересно да узнаят.
За изработката на миниатюри (подкови за бълха!), за микрописане (цяло писмо изглежда като петънце от мръсен пръст!), за стенографията (писане по-бързо от говорене!), за Есперанто (цялата граматика се събира на пощенска карта!)…
Стенографията научих сам от самоучител. За ужас на останалите учители – за тях моите “драсканици” бяха неразбираеми, а съвсем точните цитати на техни думи, хе-хе…
За Есперанто се сетих десетина години по-късно, когато вече бях семеен. Причината беше проста – веднъж аз и съпругата ми доста трудно сдържахме скарване докато пътуваме в трамвая. В къщи, спомняйки си вече смешната страна на случая, някой от нас каза: “Колко добре би било да можем да си говорим неразбираемо за околните”. И аз изведнъж си спомних ефекта от стенографията и колко е лесен Есперанто!
Българите казват: “Речено – сторено!”. С доза хумор и куриозност, но достатъчно интензивно ние се задействахме.
Оказа се за наша изненада, че да се реализира авантюрата никак не е трудно. По него време (началото на 60-те години) есперантското движение в България беше силно, подкрепяно и от държавата. Всъщност, българската част от есперантистите винаги е била впечатляваща и много активна. Между другото, и сега. Българското есперантистко движение и българските есперантисти не са изпитвали трудностите на забрани и преследвания в епохата на социализма, по-скоро обратното – бяха толерирани. Причината е сериозна – БЕА, Съюза на въздържателите и Спортно дружество “Юнак” традиционно са били под влияние на Българската комунистическа партия, по-специално когато тя е била преследвана в царска България. Било е нещо обикновено много известни (дори световно) интелектуалци да бъда есперантисти
Например, докато следвах ми преподаваше световно известният музиколог акад.проф.Стоян Джуджев – също и световно известен есперантист, доста години главен редактор на списание “Scienca mondo” (“Научен свят” на есперанто).
По това време (началото на 60-те години) в България се издаваха книги, учебници, речници и няколко вестници и списания на есперанто. Вкл. и най-луксозното списание “България”, издавано на няколко езика за разпространение в чужбина, имаше вариант на есперанто. Възможно беше да се абонира човек за много чуждестранни есперантски издания. Между другото, и днес в България излизат няколко есперантски издания, най-известното от които „Български есперантист” (“Bulgara esperantisto”), издавано без прекъсване от 1919 г.!
Но да се върна на моя разказ.
Бързо намерихме къде да учим езика – с помощта на наша позната, служителка в Дирекцията на Българските пощи, ние се включихме в курс за служителите на Министерството на пощите и съобщенията. Участниците (в курса) бяха твърде разнородни по отношение на възраст и образование – курсант беше даже един милиционер от охраната на Министерството на зряла възраст с основно образование!
Подобна ситуация в който и да е курс на чужд език би предизвикала само шеги и съмнение, че сте попаднали на точното място. Още първите уроци, обаче, ни показаха, че тук е нещо уникално. Преди всичко, очакванията бяха надминати: граматиката наистина се “събираше на пощенска картичка”, да се научи бързо не беше никакъв проблем (даже за милиционера!) и, знаейки я, вие вече ставате есперантист, независимо, че знаете много малко думи – достатъчно е да имате речник. Такива имаше в продажба – “Bulgara-esperanta vortaro” и “Esperanto-bulgara vortaro”, съдържащи повече от 30 хил. основни думи (те ми помагат и днес). Можеше да се купят даже речничета 9 на 6 см. – много симпатични и практични.
В крайна сметка, резултатът от курса беше, че никой не се отказа, всички “проговориха” и…нови приятелства. Та нали ако сте добили нещо интересно и уникално ще искате да го покажете? Е, ние дълго време продължихме да се срещаме за да “побъбрим”. Обикновено в кафене – изключително приятно беше да се видят учудените погледи наоколо, особено ако беше и милиционера…
Всичко това за мен, обаче, скоро се превърна в нещо много по-важно и интересно – аз открих “интернета” на тогавашното време!
Есперантските издания тогава обикновено имаха по 1-2 страници адреси за кореспонденция. Привлечен от “екзотиката” (за нас в България тогава), аз се престраших да пиша (да живее речникът!) на есперантисти от Цейлон, Камерун, Уругвай… И хлътнах! След една година кореспондирах с повече от 100 приятели в почти всички ъгли на света. С някои от тях имах възможността да се запозная реално, да си гостуваме взаимно… И даже мой кореспондент от Комо – Италия се ожени за наша приятелка, която трябваше спешно да научи добре есперанто – нали той на първо време беше техния “семеен език”.
През десетината години интензивна кореспонденция имаше различни забавни епизоди. Ето един: Между първите ми кореспонденти беше гимназист от Цейлон, когото абонирах за няколко есперантистки издания (тогава в България беше възможно). Желаейки да се реваншира, той хитричко ме запита веднъж между другото дали ние пием чай и познат ли ни е цейлонския чай. Месец-два след моя отговор аз с изненада получих обемист колет от Цейлон – кашон с 12 големи книжни кесии пълни с цейлонски чай и акуратно надписани. И писмо: изпращам Ви мостри, пишете ми кои Ви харесват най-много за да Ви пратя от тях! Разбира се, аз с благодарност му отговорих, че неговите “мостри” ще стигнат на мен и приятелите ми за няколко години – ние с удоволствие ще пием прекрасния цейлонски чай, но, като обикновени хора, няма да се къпем в него. 🙂
Като стана дума за колети – понякога и изчезваха някои от тях, не често. Напр., знаейки за моето влечение към хладните оръжия, мой кореспондент от Куба ми изпрати мачете, което аз никога не видях. Обаче три миниатюрни модела на шпаги от Толедо (Испания) и днес са на бюрото ми.
Ето така живях някога в страната Есперанто. Весело, забавно и…не леко. Младите измежду вас трудно ще си представят какво означава да напишеш на ръка всеки ден писмо (често не само едно), че и да ходиш на пощата да го пуснеш!
Днес, от дистанцията на времето, аз добре разбирам, че животът в Esperantujo ми даде не само емоции, но и нещо много по-важно. Той ме направи по-добър, по-съчувстващ, по-състрадателен, по-готов да разбера другите – с една дума, истински нормален член на човечеството.
Благодаря, Есперанто!

____________________
Заб. Написаното до тук е копие на публикацията в превод на български. Поради това има отново за учителя ми (който вече описах в “Игра за цял живот”). За курса в министерството не се учудвайте – тогава имаше идея всички пощенски служители да научат есперанто… Ето изданието: esperanto-1.jpeg esperanto-1-1.jpeg

Циганинът клошар

Ще разкажа и тая история за да приключа засега с циганската тема.

Преди десетина години една сутрин излязохме доста рано на разходка с Кольо (ние поначало си бяхме ранобудни 🙂 ). В градината нямаше още никой. По едно време видях на разстояние пред нас дребен човек, очевидно клошар, да проверява кошчетата. Помислих си, че сигурно е гладен и търси остатъци от храна. Настигнахме го и аз попитах: “Гладен ли си?”. Той ме погледна стреснато и не ми отговори. “Вземи, отиди да си купиш нещо за закуска”. Той взе колебливо левчетата и тръгна забързано.

След няколко дена отново се появи, като очевидно ни изчакваше. Реших да му дам пак, но да приключа с това (нещата влизаха в друга плоскост 😉 ) – и започнах да бъркам в джоба си за стотинки. Той видя и отдалече ми замаха “не, не”. Като дойде ми каза: “Не искам пари, може ли да повървя с теб да си поприказваме”. Да си призная, бях много изненадан.

Повървяхме, поразпитах го, той с удоволствие ми отговаряше. Оказа се, че е циганин. Млад човек, двайсетина годишен, дребен и слаб. Полуграмотен. Баща нямал, семейството му е голямо, майка му едвам изхранва малките. Даже за спане няма място за всичките и той се прибира да спи само в много големи студове. Изхранва се като събира хартия, бутилки, понякога свършва работа в някои магазини, където вече го познават.

Типичен клошар, нетипичен циганин.

Така се започна. Той се появяваше сутрин 2-3 пъти седмично за разходка и разговор. Един-два пъти му намерих работа – да почисти мазе и таван на мои познати, да помогне при пренасяне. Бяха доволни, съвестно я свършил.
При разходките го черпех кафе (друго отказваше, явно не искаше да има меркантилна нотка в отношенията ни) от градинските кафенета.

Една сутрин го гледам, сияещ. “Аз сега искам да купя кафетата” ми казва. “Да не си забогатял” смея се аз. И тогава той ми разказа следната история.

Обикалял кошчетата около Руски паметник да събира хартия. Като взел една кутия от бонбони усетил, че има нещо в нея. Отворил я – близо триста лева! Дотук нищо особено – късмет. Но внимавайте по-нататък! Предавам точно неговия разказ.

Досетил се, че това сигурно са събирани пари малко по малко на някой беден възрастен човек. И, понеже се познавал с вестникаря от будката редом, отишъл при него, разказал му за парите и оставил кутията – ако попита някой вестникарят да му ги даде. Пет дена стояли, след това вестникарят му казал да ги вземе, негов късмет са. И той беше много щастлив – толкова пари накуп не беше виждал изобщо. По-голямата част дал на майка си, изкъпал се в обществена баня и се подстригал, и сега ме черпи кафе! Какво повече може да иска човек от живота!

От време на време говорим за човешки ценности

Една година преди да почине Колчо, той престана да се появява. Оттогава не съм го виждал. Много се надявам, че си е намерил работа и си е устроил поне малко живота. Искрено му го желая!
_________________________
Понеже приключвам, да дам обяснение защо използвам “цигани”, а не “роми”.
Първо, защото за мен “циганин” не е обидна дума.
Второ, защото така съм свикнал.
Трето, защото не съм убеден, че самите цигани държат да ги наричат роми (да не говорим, че би трябвало думата да е “ромА”).

Аз – за циганите

Моето отношение към циганите вече беше “подсказано” и съответно предсказуемо. Затова трябваше да бъде изложено кратко и ясно, подкрепено с един-два житейски примера – според писмовните правила. 🙂
Както често става, “ситуацията се измени”. 😉

Бързам да предупредя: сензационен обрат в мнението ми няма да има. Не виждам причини да ги обособявам отделно от отношението ми към хората изобщо. То винаги е било като към такива като мен. Благодарен съм за това на родителите ми, лека им пръст.

Никога не съм имал предвид човекът срещу ми какъв е от тази гледна точка. Още по-малко при познати и приятели. Затова трябваше да се замисля за да изброя, че съм имал приятели евреи, турци, цигани, арменци, помаци, руснаци, унгарци, сърби. И може и да пропускам “някакви”. 🙂 Приятел циганин имах още в консерваторията, даже бях “почетен” гост на сватбата му. Приятел циганин-клошар (и такива има!) имам и сега – за него ще разкажа някой ден, струва си.

Сукал съм циганско мляко – майка ми не е имала достатъчно кърма. Това сега сигурно е трудно разбираемо за всички, които “познават циганите отдалеч”. Особено като се има предвид, че и двата ми рода в Сливен са били между първенците в града и надали са допуснали първородния внук да сучи мляко от “мръсна циганка”.

Да, циганите – също като всички останали – не са еднородни, еднакви. Много даже са различни. Книжна представа може да се получи от Уикипедия, там доста подробно е написано за това – http://bg.wikipedia.org/wiki/Цигани

Но имат нещо общо, за което са следващите редове.

Когато написах в предишното си писание, че в сравнения с тях ние сме “еднодневки”, нямах предвид дългия историческия период откогато са познати. В това отношение и ние, българите, сме впечатляващи, особено с дълголетието на държавата си (не само тук, на Балканите, но и преди това).
Имах предвид техния уникален “застой” през хилядолетията по отношение на жизнени навици. Толкова повече уникален, като се има предвид, че не са се живели някъде изолирано (вероятно някое наскоро открито диво племе без допир с останалия свят също има хилядолетия зад гърба си), а сред развиващия се интензивно цивилизован свят. Който, при това, винаги ги е имал за “таралеж в гащите” и се е мъчил или да се отърве от тях, или да ги претопи (“интегрира” както е прието сега за благозвучие 🙂 ).

Трудно ми е да си обясня това. Не зная други, които да са толкова бързо приспособяващи се към нуждите на всекидневното оцеляване. Но с рязка, жестоко очертана граница – без промяна на същността им!
Прилича ми на експеримент на Природата за “алтернативно” развитие на човека. Природосъобразно, един вид… 🙂

В началото на 90-те имах случай да разговарям с възрастен интелигентен циганин (и двамата бяхме на един голям обществен форум). В разговора той ми каза (по смисъл): “Нашите хора много бързо се преустройват. Няма нужда от специални съобщения и указания, от слухове и предаване на опит. Буквално за часове те сменят начина на придобиване прехраната, ако предишният е станал нерентабилен и опасен.”
За часове, без бързоходци и телеграми :), циганите от всички квартали на София и из цяла България! Това не ви ли напомня онова научно съобщение за хиперкомуникацията на мравките?

Още един доста странен факт ще разкажа. Вече знаете за мястото ни, имате някаква представа. В околните села живеят доста цигани, а и Ихтиман не е много далеч. Въпреки, че в местността няма истински вили, почти всяка зима има набег и разбити бунгала. Крадат покъщнина – прибори, обикновени инструменти, дрехи – знаете, че няма ток и съответно някакви по-ценни уреди и апарати.
Всички съседи са били “посещавани”. Само аз не. Нещо повече – вече 16 години аз не употребявам ключ. Нито за вратата на оградата, нито за бунгалата. Отиваш и влизаш спокойно. Нямам откраднат даже един нож, вилица или лъжица. А имам интересни неща – например хубави сервизи за кафе и храна, хубави прибори, пръскачка за препарати, която се задвижва с акумулатор…

Няма да се опитвам да търся обяснение. Но при мен циганите, които минават понякога през лятото, са винаги посрещани като всички други. Разменяли сме по някоя дума, жена ми се уговаряше с циганките кога да дойдат за детски и други излишни дрехи, които им носехме. Карали са ми дърва, като ги разтоварят сме сядали на чашка ракия… С една дума имат поглед върху обстановката.

Поотплеснах се. Затова приключвам засега.

За финал в какво съм сигурен:
Сигурен съм, че ще престанат нападенията над товарни влакове и разтоварване на цели вагони скрап край Перник от момента, когато това стане опасно и сериозно (постоянно ефективно!) наказуемо!

Още за циганите

Младеж!

Периодично възпитанието на днешната младеж е обект на обсъждане. Не от днес и вчера. По най-различни поводи – учителската стачка, реформи в образованието, сега и Църквата се включи с въпроса за религиозно обучение…
Най-различни мнения и предложения съм чел как да направим младежите по-добри.

Пиша по въпроса, но, спокойно!, няма да разправям по старчески обичай колко добри сме били ние и колко лоши са днешните. 🙂

Работата е там, че се изпуща нещо много съществено в този проблем.
Необходимостта от възпитание на определени ценности е безспорно. Е, добре, възпитали сме ги от малки в такива ценности. Имат си ги. А мислим ли къде ще ги прилагат? Във всекидневните си задължения и отношения? Хе, май сте забравили какво означава да си млад!
Коя е първата характеристика за всеки младеж, какъвто и да е той?

Че кипи от енергия!

Ето тук е скрит заека! Трябва да се мисли как младежта ще изразходва излишъка от своята енергия, каква възможност ще ù се осигури.

Не е нужно да се впускам в примери и предложения – за какво говоря и така е ясно.

А колко този въпрос е решаващ говори недвусмислено факта, че всички идеологии и строеве имат някакви решения и структури в тази насока. Скаути, Корпусът на мира, “зелените”, бригадите и тимуровските команди при социализма, Червеният кръст, спорта и още, и още. Всеки строй е търсил форми за “по-специални” занимания на младежите – защото е ясно, че иначе те ще си ги намерят сами, Бог знае под каква форма. Както става май сега у нас.

Всъщност към тази тема ме насочи дребен случай:
На изхода от градината на НДК има поставена стойка с два телефона. Знаете ги – странично са защитени с плексигласови стъкла. Преди време някой счупи стъклата, преди месец ги направиха отново. Сега отново са натрошени – всичките.

Разбира се, тези форми няма да свършат работа, ако просто целта им е да се ангажират с работа. Те трябва да носят за тях чувството, че тази работа е важна и че ги прави “по-големи”, вършат нещо, което даже възрастните са загърбили.

Накратко, за ценностите трябва да се мисли, но и за енергията не трябва да се забравя.
________________
Отначало написах заглавие “Младежта”. После го промених умишлено за да напиша какво се сетих:
“Младеж” е една от по-особените думи в нашия език. Така написана тя има 2 рода и 2 числа – единствено и множествено. Без “още нещо” не се разбира какво е точно. Като възпитанието… 🙂

Басът

Чета днес: хванали се на бас, че ще паркират джип на покрива на 5-етажна сграда. Снощи и в новините ми се мярна този случай.
Вдигнали го до горе, ама нещо почнало да поддава в конструкцията, започнали бързо да го свалят и в крайна сметка го изпуснали на земята.

Това което видях снощи ми напомни филма “Зорба гъркът” – участниците в спектакъла (според вестниците наблюдаван от поне 500 души) не само нямаха вид на ядосани край падналия на таван джип, ами май едвам се сдържаха да не се разсмеят с пълно гърло.
Ще кажете “явно са хора, за които един джип е нищо работа”. Сигурно е така. Но колко от тези, които бързат да си купят последните модели коли за милион и нагоре, са способни да се хванат на такъв бас?

Спомних си и една история с бас от детството, станала около 40-та година в Трявна.

През целия град по дължина тече река. По-точно е да се каже, че той е построен по бреговете ù. Реката не е голяма, но не е пресъхващо през лятото дере. Има три старинни каменни мостове, единият от които – зад часовниковата кула – е известен от много фотографии и картички.

Място на действието на историята, която разказвам е средния мост. Там коритото на реката е доста широко и дълбоко, затова и моста е построен равен от бряг до бряг, а не изгърбен като останалите два. Сега край него е построен допълнителен по-широк – без да разрушават стария.
Всичките мостове имаха каменни плътни парапети с дебелина около 15-ина сантиметра с доста заоблени ръбове в горната част.

Не беше рядкост тогава реката да придойде (обикновено рано напролет) и даже да излезе от бреговете си, но това не беше кой знае какво бедствие – все пак става дума за планински град, има накъде да се изтича водата, а и коритото ù беше доста широко.
Случаят, за който си спомних, стана при едно такова доста голямо наводнение. Коритото на реката беше запълнено открай до край с бурна мътна вода която на по-ниските места преливаше. Влачеше и цели отскубнати дървета. Доста си беше страшничко. При средния мост нивото вече беше стигнало до края на каменния парапет и от време на време някой талаз прескачаше на моста.
Един от приятелите на родителите ми – Владо Велев – се хванал на бас, че ще премине по парапета на моста. Това си беше чисто самоубийство ако загуби равновесие и падне към страната на реката водага щеше да го засмуче. А да се премине по парапета не беше лесна работа дори в нормално време – твърде тесен и оронен беше за да пазиш стабилно равновесие.

Въпреки уговорките и даже опит насилствено да го спрат, чичо Владо премина!

Сигурен съм, че не е било заради печалбата от баса. Тогава не се говореше толкова за нея, нямам изобщо спомен голяма или малка е била и дали са платили загубилите. Най-вероятно да е станал един гуляй. 🙂

Затова пък цяла година след това си спомняха и говореха за този случай. И аз сега си го спомних – след колко години? 🙂

Да се хванеш на такъв бас трябва да имаш нещичко отвътре!

– У-у, цигани!

Запознахме се с мишките, дойде ред на циганите! 🙂

Тук работата се оказа доста по-сложна.

Мишките, общо взето, гледат много да не ни се мяркат – знаят какво може да очакват от “онова двукрако животно, дето се мисли за най-умно”. 🙂 Затова и ние се сещаме за тях рядко.
За разлика от циганите – тях ги срещаме всеки ден. Ако пропуснем, медиите ще се погрижат да ни разкажат как цигани та-та-та. Или водач на атакуваща политиката партия ще ни каже на следващия ден след някое загадъчно убийство, че цигани са убийците.

Тук “циганите”, там “циганите” – още от деца се научаваме, че са “опасни” (“Бъди послушно, да не дойде циганката да те вземе”) и трябва да стоим далеч от тях. Априори, също като мишките – щом майка ми я страх от тях, значи и аз трябва да се страхувам…

Като пораснем разбираме, че са най-ниско качество хора и освен за сапун (както е прозрял Хитлер навремето 😉 ) за друго не стават. А на всичкото отгоре има опасност да ни присвоят страната, защото стават все повече (ние защо не ставаме никой не ти казва!).

С тях няма как да се опознаеш в някое празно училище. Тия, които ги защищават, интегрират и т.н. също няма да ти помогнат особено – те също тръгват от позицията, че това са “бамбашка” хора, които трябва да се преработят в “нормални”…

Аз си имам свои впечатления – получени по принципно същия  начин като тези за мишките. И тях ще споделя. Но след като тук става въпрос за хора, които живеят около нас, пък ние мислим, че не са като нас, реших, че най-добре да видя (нали си имаме интернет? 😉 ) какви са и откъде са.
Е, видях! Google дава (само за 0,13сек. 🙂 ) на “цигани” 255 хил. адреса, а на “роми” – 1млн. и 100 хил. След като ги прегледах 🙂 разбрах следното:

– Не само на нас са непознати, ами и науката още не е казала категорично “това е” – особено по произхода.

– Най-старото им споменаване е в Шумерски текстове отпреди повече от 4000 години. Шумерската цивилизация е времето на първите държави и писменост.* От намерени текстове (в които още тогава ги наричат “ца-гас”) става ясно, че това са хора, изпаднали по някаква причина от социалните структури на шумерските, акадските и хуритските общества (в които 90% са били фермери – първите в историята) – маргинали изгубили земята си, социални аутсайдери.

– Още от тогава се споменава във връзка с тях за крадене на коне (Египет) и професионални певици – хетски владетел канил 2 цагас-певици за откриване на храм!

– Когато идва империята на персите, една от първите им работи била да ликвидират скитничеството и да разкарат цагас колкото може по-далеч. В резултат няколко века по-късно в елинистична Мала Азия се появяват отникъде цагас – наречени вече атсингане – които практикуват гледане в бъдещето , астология, пророкуване и магия, „омагьосване на змии и мечкарство…

Да-а-а… Древни хора. Които повече от 4000 години са запазили в основни черти същността си.

Как е възможно? За този период сумата народи, империи (маркиращи развитието на това, което наричаме цивилизация) са изчезнали, а циганите непокътнати! Даже в способността да пеят и се веселят, да крадат коне, да правят магии и разиграват мечки…
Къде остават законите на еволюцията? Защо при този древен народ не действат? Какъв е този феномен? Имаме ли основание (а и възможности!) да се мъчим да ги променяме (интегрираме), след като в сравнение с тях ние сме исторически “еднодневки”? Има ли някакви шансове в това отношение, след като всички от самото начало са се мъчили безуспешно да го направят?

Дълга тема. Не може да се събере в някакво писание в блог. Даже в много писания не може. Но все пак ще я продължа – най-малкото за да кажа какво мисля и аз лично…

(следва продължение на темата цигани)
____________________
* От тогава са и първите известни сборници със закони

Ау, мишка! У-у, цигани!

Да работя започнах още като ученик в музикалното училище. Моята професия го позволява. Всъщност никога през живота си не съм работил само на едно място.
Докато следвах, две години преподавах солфеж и акордеон на деца от детска школа в Божурище. Часовете си вземах след обяд в училището, което работеше само сутрин, на една смяна.
Правех го за пари, разбира се (това си беше една прилична месечна заплата тогава), но и с удоволствие. Обичам да работя с деца, установявам лесно контакт и се разбирам с тях. Може би владеенето езика на животните ми помага? 🙂 По-важно е, обаче, неописуемото чувство, което човек изпитва в края на втората година, когато на финалния изпит по солфеж даваш трудност като за прием в Консерваторията и 10 – 12-годишните малчугани се справят с лекота! И да гледаш светналите им от гордост очи.

Часовете по инструмент са индивидуални – децата идват едно след друго. Случва се някое да отсъства и тогава става “дупка” – своеобразна почивка за преподавателя. За такива случаи си носех книга за четене.

Веднъж в една такава пауза усетих някакво движение и почти недоловим шум (тишината в празно училище е поразяваща, сякаш наваксва за голямата гюрултия на децата!). Вдигнах поглед и видях едно мишле по подиума пред черната дъска. Стана ми интересно да го наблюдавам и не смеех да помръдна, за да не го изплаша.
Сигурен съм, че никой от четящите тези редове не е имал случай да наблюдава дискретно “дива” мишка в естествената ù среда. Е, уверявам ви, че много бързо ще ви стане симпатична.
“Моята” мишка обследваше подиума целенасочено (определено по схема, така че да не остане непроверено място 🙂 ), вероятно за трошици храна от закуските на децата. Като намереше нещо, сядаше на задните си крака, предните ù ставаха ръчички. Държеше с тях намереното, разглеждаше го обстойно и ако ставаше за ядене го изгризваше.
По едно време ме усети, изправи се на задни лапи и започна внимателно да ме разглежда. Разкрит, аз казах тихо: “Здравей, не се плаши!” Мишлето ме оглежда още няколко секунди и след това продължи “работата си”. Щом отвън тропна поредното дете то изчезна мигновено.

След този случай вече не носех книга. Бързо се сприятелихме (което не би трябвало да ви учудва след като сте чели някои неща в дневника ми 😉 ). Щом настанеше тишина и то показваше муцунка, поглеждаше дали съм седнал на ръба на подиума и пристигаше. Носех му нещо вкусничко и го поставях до мен, то похапваше, обикаляше наоколо и, изобщо, приятно си прекарвахме! Не се плашеше от моите движения и от това, че му говоря. Сигурен съм, че при малко повече време щеше да започне да се качва и на дланта ми, но (за съжаление и на двама ни) “дупките” не бяха по разписание…
……………
Вече “чувам” как си мислите: “Графе, графе! Каквото и да прави човек, възрастта си казва думата. Забавна историйка разказваш, ама какво правят циганите в заглавието?” 🙂
Ами защо съм ги сложил там вие си помислете. Сигурен съм, че ще се сетите, докато аз напиша продължението… 🙂

Юруш, народе, на гювеч!

Това за референдумите, онова за избирателен кодекс…
Облъчваха ни, облъчваха – и тия дни казаха, че до края на годината трябва да се приеме…пак закон. Нямало време за цял кодекс, та щял да бъде само нов закон. Т.е., разбирай да се измени сегашния. Всички заедно щели да умуват какъв да бъде. Е, не съвсем заедно, де… 😉

И за референдумите ни отпуснаха гювеч. 150 хил. се подписват и ако не се загубят подписите в Народното събрание те ти и референдум. Да се знае какво иска народа, демек, че иначе откъде да знаят властимеющите?

Както се казва “На западния фронт нищо ново”. И няма изгледи да се случи.

Вярно е, че никакъв закон не може да промени изведнъж положението с гласуването. Това е въпрос на политическо възпитание, по-точно на самовъзпитание. От промените насам основната “грижа” на политиците ни беше да научат хората, че те трябва да слушат тях за кого да гласуват. И го направиха напълно успешно чрез политическото противопоставяне на ниво “враг” и, не на последно място, чрез избирателния закон. До степен, че действаха дори такива куриозни недоразумения като “гласуване с отвращение” и “кмет на София от БСП връща социализма”. 🙂

Това, кой ще спечели дадени избори, е вторият въпрос за тях – нали след поредните ще има и следващи.
Първостепенният е да не може никой да се набърква в елитите на партиите. “Ние ще ви кажем за кого да гласувате” – и народа изпълнява. 75% – 60% – 50% – 40% – 30%…

Че намаляват послушните политиците не се стряскат особено – и половин процент да останат парламента пак ще е легитимен. В закона няма граница. Но стават опасно много процентите, които могат да хукнат я след цар, я след пожарникар.

Затова се замислиха за поредна доза опиат:
Мажоритарен принцип или елемент (преференциално гласуване) във вида, който сега се канят да ни пробутат. При това си го гласят така, че като се отметна в бюлетината аз, жената, децата и любовницата и депутатството ми е в кърпа вързано 🙂 (без праг или с много нисък – както настоява проф.Константинов!).

Мажоритарен, ама за големите партии и за нашите хора. Малките ако ще и Исус Христос с учениците му да сложат начело на листите все тая – всеки си мисли “тия са малки, непознати, нямат никого зад гърба си и няма да могат да спечелят, за какво да си хабя гласа”. И е прав – ще му го разпределят при големите…

Твърде песимистично (безнадеждно) започна да изглежда написаното дотук. Така е, но само относно очакванията ми какво ще ни предложат партиите.

Що се отнася до “превъзпитанието на народа”, работата не е толкова трудна. Появи ли се решение, което да му даде възможност да усети, че може да решава наистина той, а не партиите и политиците, и нещата ще тръгнат бързо.

Такава възможност партиите около властта (и опозицията имам предвид в това число) няма да ни поднесат – всичко, което предложат, ще е подчинено на техните интереси, колкото и примамливо да звучи на пръв поглед.

Колкото до референдумите – освен в Швейцария някъде другаде в света да се използват като основен инструмент на управление? Това не е случайно – те се манипулират по-лесно и от избори. Без листи и алабала. Достатъчно е внимателно формулирани въпроси… 😉

А и ще видим как ще бъде записано значението на тяхното решение – препоръчително или задължително за изпълнение (много се съмнявам във второто!).

Между другото, ако не се лъжа даже и в Швейцария има възможност управляващите да не изпълнят решение на референдум…

Маа Джонг

Вероятно знаете – това е игра за четирима играчи, произхождаща от Китай. Значението на двете срички Маа-Джонг е Врабчета или Ято Врабчета. Ето защо играчите на тази игра казват за себе си, че са Пазители на Врабчета.
За тази игра на думи спомага и един от елементите на печелившата комбинация, който се нарича Око – едно око винаги наблюдава врабчетата: или за да ги запази, или за да ги нападне и разпръсне.

Практикуването на Маа Джонг изисква умения, стратегии и пресмятания, така както и определена доза късмет. В зависимост от различните варианти на играта, късметът може да е само за красота или да е основният и определящ елемент за успех. В Азия Маа Джонг е практикуван широко като хазартна игра.
В http://bg.wikipedia.org/wiki/Маа_Джонг може да се прочете подробно за играта.

Защо пиша всичко това? Може да се предположи, че съм запален играч. Но не съм. Съвсем друга е причината за това писание.

В един от литературните сайтове мярнах разказ с това заглавие. Полюбопитствах – интересно ми беше какъв разказ може да се напише за една игра (за която имах много бегли впечатления, между другото). С отварянето ме чакаше изненада. Автор е дъщеря ми, а тя не пише дълги текстове, разкази. Прочетох го веднъж набързо, после се наложи още един път бавно. Който се заинтересува ще разбере защо.

Няма да го коментирам по понятни причини. Но мисля, че си струва да ви обърна внимание на него. Ще го видите ето тук: http://glosi.bgland.net/forum/index.php?topic=1480.0
_________________
Под черта са необходими малко обяснения, за да не се чудите. В нашето семейство няма практиката “Виж какво написах”. Откровено, аз не мога да кажа колко са произведенията на дъщеря ми. Нещо повече, преди време случайно научих чак при четвъртото му участие, че внукът ми чете кратки разкази в едно нощно предаване на радио „Христо Ботев“ (а и въобще, че пише разкази)…

Не казвам, че така трябва, но…това е положението! 🙂

Продължение след края

Съседната ни кооперация има дворче, през което се излиза на улицата. Там редовно живеят по няколко котки. Пътят ни за разходка с Кольо минаваше от там и на него много му се искаше “да осъществи контакт”. 🙂 Беше наясно, че се плашат ако се втурне, затова само се спираше да ги гледа. Последната година бяха се сприятелили с една котка, тя редовно чакаше по време, когато минаваме. Но не му позволяваше да я доближи много – изсъскваше леко и той се спираше.

Двайсетина дена след смъртта му сънувах една нощ, че си говорим и той ме пита “Къде ми е котето?”. Разправям сутринта и се оказва, че и дъщеря ми е сънувала почти същото.

Няколко дена по-късно моя приятелка ми се обажда и ми казва, че ще ни подари персийско коте – за себе си го гласяла, но като знае в какво състояние сме в къщи… Котето още не беше родено, но дъщеря ми някак естествено го кръсти Мили и го очакваше с нетърпение. И когато дойде при нас никой и през ум не му мина, че може да не е Мили… Доста месеци минаха, докато се разбра, че е Милчо!

Не зная много за навиците на котките, но ми се струва, че той още с идването си (на 2 месеца) придоби някои черти на Кольо. През нощта предпочита да спи направо върху мокета в моята стая точно на същото място, където спеше Кольо. През деня обича да лежи на прага на една от стаите, от където може да контролира движението в целия апартамент. На нашето излизане от къщи денем не обръща внимание, но ако някой го няма вечер преживява, търси го, сърди се и се успокоява чак когато всички се съберат. От друга страна се ориентира, когато зет ми замине за няколко дена и го приема спокойно – но го посреща с голяма радост като се върне.

Кучето ни от години не лаеше в комуникацията си с нас, а артикулираше звуци, с които много сполучливо обясняваше какво иска. Е, и Милчо вече го прави! Не може да се сбърка дали иска да се гоним из къщи, дали се сърди, че някой е излязъл по никое време или трябва бързо да се отвори вратата, че има зор за тоалетна. А “мама” така ясно (и неустоимо интонационно!) произнася, че няма начин дъщеря ми да не реагира веднага, даже и да спи в затворената стая… 🙂
Интересно е, че и при кучето, и при котето се оказа най-лесно и точно да налучкат как да казват “мама”. С всички интонационни варианти като нас – призивни, гальовни, възмутени, виновни…

Ами какво да се прави, щом хората не могат да се научат да говорят кучешки и котешки, ние като по-умни учим човешки! 🙂

Между другото, Милчо май се увлича и по дъновизма! 🙂 Апартаментът ни е чист изток – запад и сме на висок етаж. Та когато е ясно времето, Милчо сяда на задното облегало на креслото пред източния прозорец на разсъмване и наблюдава внимателно хоризонта докато слънцето се покаже.
Казват било много полезно за доброто настроение през деня…

Ето такъв дойдох в къщата на Кольо.

dscf0374.jpg

dsc08575.jpg

Много удобна поза за почивка! 🙂

dsc08593.jpg

Щастие от Бриджит Бардо

Ако някой е вегетарианец, защото не обича месо – това е съвсем нормално и обяснимо. Ако се отказва от месото по някакви висши подбуди и принципи (“обичам животните”) също е понятно. Ако иска да научи тигъра да не яде месо…

Някой да налага на друг насилствено своите представи за щастлив живот, това на мен ми идва в повече. Пък ако ще той да бъде Буш, който ощастливи иракчани с демокрация, или Бриджит Бардо, която изкупи танцуващите мечки за да ги направи щастливи на свобода сред природата. Не ми е трудно да си представя колко са щастливи след като са израснали от бебета сред хората и са свикнали да бъдат център на внимание като артисти!

Как не е имало някой да прибере ББ в разгара на артистичната ù кариера от киното и да я прати в някое откъснато от света родопско село да живее щастливо природосъобразен живот!…

С фотоапарат преди 70 години

Много ли са, малко ли са 70 години сами преценете…
Желанието ви да продължа спомените си от детинство, драги гости, ми е много приятно. С удоволствие ще го изпълня. Така и вие ще добиете една малка бегла представа (през очите на едно дете) за живота преди 70 години. Ще се учудите колко е мръднало напред човечеството за това време в техническо отношение.
Използвам случая: записвайте сега дори обикновени неща – като напр., “днес записах на диск”. Нищо чудно след трийсетина години да трябва да обяснявате на безплътните гости, насядали около вас, какво значи “записах на диск”, а нищо чудно и какво е това “интернет”… 🙂

Започвам със снимките на орела. За съжаление, те са само тези плюс още една, която съм снимал аз и в напрежението да не изпусна от кадър баща ми съм отрязал главата на орела. 🙂

Но снимки от онова време има още. Затова най-напред за “техниката”, с която е снимано.

Въпросният фотоапарат все още съществува, но се оказа невъзможно да го изровя за да ви го снимам в подробности. Затова ви го показвам само за обща представа на снимки, където го проучва Точица. (Тя от бебе предпочиташе да играе със сериозни неща, а не с някакви си детски играчки! 🙂 ).
Фокусирането ставаше с разтегляне напред меха – на основата имаше някаква разграфена скала. Какво хваща обектива се виждаше на онова малко купче с лупа. Какви скорости имаше не помня. Най-сигурно беше да се снима от триножник (имахме сгъваем такъв), но затова пък нямаше самоснимачка, та баща ми беше приспособил начин да дръпне конец за да можем да се снимаме всички. На снимките в папратта се вижда конеца. Снимаше на филм 6 на 9 (така се казваше, доколкото помня). Дали е имало цветни такива филми по онова време не зная – ние нямаме цветни снимки.

Снимки правеше баща ми при екскурзии – в града почти няма. Въпреки, че екскурзиите ни бяха “всекидневие”, а не събитие, явно баща ми е считал, че си заслужават да се “документират” за спомен. Тук ще ви покажа няколко снимки.

Най-напред моето произведение с “отрязания” орел:

Татко Ганко с орела

 

А ето и въпросния фотоапарат:

vania-1961-001-1.jpg

vania-1961-005-1.jpg

От екскурзия (вижда се конецът за снимане):

star-album-025.jpg

star-album-028.jpg

star-album-037.jpg

За тези, които се интересуват от фотография ще покажа една снимка на баща ми от преди 103 години, правена от професионален фотограф. Тя е на дебел картон.
За да разберете надписа отзад малко пояснение. В Сливен имаше обичай точно на годината близки да “открадват” детето и да го занасят някъде в роднини или познати. Казваше се, че е “избягал от къщи”. 🙂 Точно така пише и на надписа: “Игнатъ Константиновъ роденъ на 14 мартъ 1904 г. Избягалъ отъ тђхъ на 14 мартъ 1905 г. у лелини си Кортезини и се фотографиралъ по случая. Сливенъ 14 мартъ 1905 г.”
Вече по-късно, по случай, че се научил да си пише инициалите, баща ми си надписал снимката за по-сигурно – да не го сбърка някой… 🙂

ignat-konstantinov.jpg

star-album-001a.jpg

Първият ми див приятел

Детството ми беше прекрасно – прекарал съм го в Трявна. Тези, които са посетили този планински градец дори за кратко, нямат нужда от обяснение. За останалите малко въведение.
През лятото всички деца ходехме боси. С изключение на центъра, всички други улици бяха покрити с 5-6 см. фин прах. Няма как да ви предам удоволствието да ходиш бос – факт е, обаче, че и сега като пиша усещам блаженство. 🙂

През зимата баща ми монтираше на обувките ми кънки, които не се сваляха – което хич не беше проста задача. Работата е там, че кънките тогава се стягаха с ключ (имаха подвижни скоби отпред) и много лесно се откачаха от подметките, които пък обикновено бяха от автомобилна гума (супер лукс за времето!). В училище фиксираните кънки не бяха проблем, защото всички се събувахме на влизане – имахме гардеробчета, в които стояха пантофите ни.

През деня повечето време децата прекарвахме навън – и зиме и лете. Но това не означаваше на улицата – града е разтеглен по реката, но напряко я имаше 500 м. от край до край, я не. И ние прекарвахме повечето време буквално сред природата. Между другото, бях се специализирал в ловене на риба с ръце за ужас на майка ми – признавах я само пържена, а олиото през войната… 😉

Да не се увличам в спомени, при друг случай пак. Сега ще разкажа за първия ми приятел от дивата природа.

Зимата на 1941-ва беше много тежка. Имаше големи снегове (че то в Трявна кога нямаше 🙂 ), а в началото (вероятно декември) имаше и силни бури с голям студ.
Една вечер нещо се удари с голяма сила и трясък в стената отвън. Баща ми излезе и намери един паднал орел. Беше доста силно пострадал, затова преди да се свести баща ми му бинтова крилото и крака и го качи на тавана. Тук е нужно обяснение за сегашните градски чада – къщите някога се правеха с общ голям таван върху цялата площ.

Хранеше го баща ми (месарят му отделяше някакви непотребни карантии). Той му оставяше храната и водата до вратата, докато орелът се скриваше в противоположен ъгъл. Разбира се, по истерично настояване на майка ми, на мен ми беше абсолютно строго забранено да се качвам сам на тавана.

Хе, не е трудно да се досетите какво стана по-нататък. Нали знаете, забраниш ли нещо на дете, то и да не иска ще престъпи забраната. А аз исках! Усещах страха на орела, бях сигурен, че иска да си говорим. И започнах да ходя тайно. Влизах и нещо му говорех, сега даже не помня какво. Но помня, че съвсем скоро той започна да идва при мен, подскачаше наоколо и си прекарвахме доста весело. Баща ми явно разбра, но си пазеше мълчание. Майка ми – чак накрая.

Орелът оздравя напълно. Сам си “свали превръзките”. В края на зимата една неделя баща ми каза, че е вече време да го пуснем, защото така не може да живее. Не ми се искаше, но разбирах, че трябва.

Отидохме с баща ми на тавана, той го взе на ръце и го свалихме на терасата. Сложихме го на парапета и зачакахме да му махнем за сбогом като отлети. Той обаче не даваше никакви признаци за подобно намерение. Даже когато нарочно се скрихме вътре, той продължи да си седи. Излязохме отново и баща ми го побутна – той литна, направи един кръг и пак кацна при нас.

Накрая слязохме на двора. Баща ми направи опит да го подхвърли нагоре, при което той се издигна малко и…бух, право в ръцете ми! Без малко да ме събори, тежък беше. Впрочем това добре личи по физиономията ми на снимката, която баща ми направи. 🙂

В крайна сметка той отлетя чак през нощта…

Това беше първият ми приятел от дивото. Сега не помня как сме се разбирали, но явно напълно добре. Доста по-късно ми стана ясно, че това не е било случайност.

Ето го – на терасата и в ръцете ми, където явно се чувстваше най-добре…

star-album-4-002.jpg

star-album-035.jpg

Завръщане от космоса

Вчера попаднах на интересна информация по темата “Не сме сами”.

В познание и обяснение на Безкрая ние (хората) напреднахме доста. Стигнахме до Началото, отвъд което засега сме безсилни все още с нашия разум.
Но от прочетеното – което ще копирам – излиза, че сме изостанали много в опознаване на света, който е около нас.
Може би, защото сме подценили важността на това познание?

Ето информацията:

Учени са открили просто правило, което обяснява как хиляди скорци летят на ята, пише в. „Дейли телеграф“.
Начинът, по който птиците извършват прецизни полети на ята, без да се сблъскват, отдавна озадачава специалистите.
В рамките на европейския проект STARFLAG /Starlings in Flight – Скорци в полет/ учените са успели да намерят отговор на загадката. Целта на изследователите била да открият как скорците летят заедно, без нито една птица да остава изолирана, когато атакуват хищни птици.
Специалистите използвали нови модели за големи ята от скорци, прелитащи над железопътната станция „Термини“ в Рим, за да проверят различни теории.
Оказало се, че поведението на скорците е съвсем различно от досегашните представи. Според настоящите компютърни модели всяка птица взаимодейства с останалите на определено разстояние от нея. Новите наблюдения обаче показват, че всяка птица държи под контрол определен брой от съседите си – седем на брой, независимо от разстоянието им.
При нападението на хищник ятото се разширява значително, но птиците са в състояние да се прегрупират бързо, защото сплотеността им не зависи от физическото разстояние между тях, а по-скоро от способността им да взаимодействат с определен брой свои съседи.
Данните от изследването показват също, че птиците са по-умни, отколкото специалистите са предполагали.
Взаимодействието на скорците в зависимост от броя на съседите, а не съобразно разстоянието, говори за по-сложни познавателни способности, обясняват специалистите. (Actualno.com – БТА 30.01.08)

Едвам днес, края на януари 2008 г., когато вече обследваме планетите отблизо, ние констатираме “че птиците са по-умни, отколкото специалистите са предполагали.” И че явно имат “по-сложни познавателни способности”, за които нищо още не знаем.

Колко още “всекидневни” неща около нас са по-различни “отколкото специалистите са предполагали”?

Май ще дойде време да се връщаме от космоса за да изучаваме земята…

%d блогъра харесват това: