Daily Archives: 26 януари, 2008

Достоен край

in memorium
Сага за Кольо
Последна част

Благодарни сме на съдбата!
Кольо живя по нашите мащаби около 100 години.
До края чуваше и виждаше нормално. Възрастта му личеше единствено по това, че задните му крака го боляха и “не го слушаха” много. Лекувах го с разни човешки лекарства. Но всичко друго си беше наред – даже разходките сутрин и вечер бяха редовни и без проблем.
Ето една от последните му снимки с характерната му усмивка.

k12d.jpeg

Аз обаче, започнах често да сънувам кошмари как трябва да го “приспиваме”, как се прощавам с него преди инжекцията и подобни. И се събуждах ужасен нощем, ставах да го видя добре ли е… 😦

Една вечер преди близо две години, след като се прибрахме от разходка той хапна малко и легна както обикновено на килима в хола край нас. По едно време ми каза нещо тихичко, опита се да стане. Отидохме с дъщеря ми при него. Питах го какво иска, вода ли? Да му помогна да стане или да му донеса. Той обаче отказа и отново каза нещо. Очевидно не му беше добре. “Не мога да разбера, какво ти е?” казах аз. Тогава той ми предаде “нищо, няма значение” и ми побутна ръката да я сложа под главата му (обичаше да заспива така). Седнах до него на земята, сложих си ръката под главата му и той затвори очи, а аз се загледах в телевизора – изчаквах да заспи по-дълбоко, че да си извадя ръката. После седнах в креслото и се загледах във филма. Той спеше спокойно.
По едно време нещо ме накара да погледна към него, въпреки, че той не беше помръдвал. В полумрака ми се стори, че не диша. Отидох при него и сложих ръка на хълбока му – наистина, беше си отишъл…

Така ни напусна – опитвайки се да ме предупреди, знаейки, че аз ще разбера – без даже да въздъхне за да не ни притесни.

С целия си живот той заслужи такъв край. Благодарен съм, че го получи, въпреки, че още ми е тежко. Сега тук, на земята, почива край баба си.

Чакайте ме, ще дойда! Вие го знаете, нали?

…………………
Тежко ми беше да напиша тази сага. Но трябваше – Кольо го заслужава.

Приятелството

Завърза се веднъж в компания разговор за приятелството. И постепенно доста се оживи. Защото се оказа, че в разбирането на приятелството има много голямо индивидуално виждане. Всеки се мъчи да”прокара” своите определения и правила. От разговор стана спор. И, както при всеки спор в компания, до “резултат” не се стигна. Пак добре, че приятели не се скараха заради определение на “приятелството”… 🙂

Спомних си тези дни този случай и се замислих: има ли някакви правила как да си намериш приятел, как да станеш приятел, как да поддържаш приятелство?
И констатирах, че мога да отговоря нещо на тези въпроси само от “собствената си камбанария” – според моите разбирания и без никаква претенция за генерално обобщение.

Сприятеляването прилича малко на любовта – може да е “от пръв поглед”, може и след дълго опознаване. Може да се получи нещо трайно, може и не.
И, както в любовта, има първоначален “проучвателен контакт”. В него се “полагат основите”, от които зависи дали “сградата” ще е дълготрайна. Защото тя може да бъде построена много красива, но без сигурна основа да падне при първия полъх на вятъра.

Как се полагат такива основи? Ами за мен има един много важен принцип: щом си харесал другия за приятел не се украсявай през периода на опознаване за да му се харесаш, покажи се такъв, какъвто си. Първо трябва да се харесате взаимно (както, когато си вземаш куче – Барки и batpep знаят добре! 🙂 ), а след това всеки да узнае какво може да очаква и получи от едно такова приятелство. Всеки!

Този принцип влече известни “правила на общуване”. На първо място искренност и откритост. Моите приятели знаят, че аз няма да спестя нещо, което не ми харесва, дори доста разгорещено може да се опитам да наложа своето. Че своето мнение ще кажа винаги открито дори и да зная, че няма да се хареса или звучи еретично.
Но затова пък знаят със сигурност, че в отношенията ни няма двойственост, че думите ми значат точно това, което значат и нищо повече!
С една дума, приятелите ми ме “знаят” и са ме харесали такъв, какъвто съм – не съм ги “излъгал” още отначало!

След един по-дълъг или по-кратък период следва…щях да напиша “обсебването”, но не ми “прозвуча“. По-скоро “сливането” – човек има чувството (а много често и действително е така), че приятелят е нещо като твоето малко по-различно “аз”.

И от тук нататък идва нещо трудно обяснимо. Може да не сте се виждали и чували с години. Може наглед нищо да не получаваш и нищо да не даваш. Или често да се счепквате и ругаете. И все пак това да е Вашият Приятел – човекът, който някак си усещате винаги до рамото си, почти осезаемо…

Приятелството нормално може да бъде чупливо, т.е.да се прекъсне, само в началния период. Ако след този период стане такова нещо, твърдо съм убеден, че единият от двамата е “кръшкал, когато са наливали основите”… 🙂

Както вече сте разбрали, според мен приятелството не е въпрос на “дипломация”, на усилия да го “държиш с две ръце”, на себеотдаване, и т.н.

Приятелството е да имаш повече от едно “аз”, при това различни! 🙂

Кралят

in memorium
Сага за Кольо
Част 4

Един ден на разходка ни се случи нещо необичайно. Непозната жена (“постоянното присъствие” в градината си се познаваме) с някакво кученце се загледа в Кольо. Помислих, че е поредната жертва на чара му. 🙂 Но тя се обърна към мен:
– Извинете, Вие знаете ли че имате Кралско коли?.
Ха сега де, ново двайсе! 🙂
– Не – казвам – за първи път чувам за такава разновидност.
И тогава тя ми разказа следната история. Живеела във Париж от десетилетия. До преди година имала коли със същия знак на носа (спомняте ли си, че ви споменах за него в началото?). Докато било още малко се мъчила да го “излекува”. Както каза “С какво не съм го мазала и при кой ли лекар не съм го водила”. Безуспешно, разбира се. (Слава Богу, това го спестихме на Колчо, не сме суетни! 🙂 ). Веднъж попада в една компания с някакъв възрастен мастит професор кинелог (тя каза името му, но не го запомних). От дума на дума разказала му за колито си. По негово желание му го завела на другия ден и той ù обяснил следното:

“Коли с този знак на носа (винаги един и същ!) не е разновидност на породата и затова е неизвестен за кинелозите и не е описан в литературата. Появява се от векове само единично при класическото коли и не се пренася в поколението. Колко едновременно живеят в света не се знае, но не повече от двайсетина, вероятно и по-малко. Известни са само на отделни специалисти, които се занимават в исторически аспект с кучетата. Дадено му е име “кралско коли” през Средновековието. За него е характерно:
– знака върху носа (съжалявам, че не мога да ви го нарисувам, прилича на старогръцка буква, наподобява знака на бирата „Tuborg“);
– че обръща внимание върху себе си, въпреки, че на пръв поглед няма нещо особено (професорът буквално казал “сигурно често чувате непознати хора да казват “Я, какво куче!””);
– и че е наистина изключително умно.”

Този разказ на жената ме впечатли с точните признаци (които тя не можеше да знае за Кольо с изключение на знака) и все пак го приех несериозно. Като се върнах в къщи им разказахме по-скоро на шега историята, че си имаме крал, която той изслуша с голямо внимание и завърши усмихнат с “Да!”. 🙂

Писах и на внук ми тази история като куриоз (той тогава следваше в чужбина) и той от любопитство започнал да рови в интернет. Наистина не открил нищо за “кралско коли” в специализираните сайтове, но! в един нумизматичен сайт открил старинна испанска монета, на която било изобразено “кралско коли” според описанието. А и на снимката на монетата се виждал знака, явно умишлено изрисуван.

Така разбрахме, че приказката си има крушка опашка. Което е трудно да се повярва, защото векове никой не е могъл да обясни как се появяват тези единици. Не може да става дума за обикновени наследствени предавания, защото не се появяват в едно и също родово дърво, не може да се проследи такава зависимост дори през много поколения.
Ето как към края на живота му разбрахме, че “горкото кученце”, което дойде при нас, защото “никой няма да го иска”, се оказа уникален крал в кучешкия свят!

Крал Кольо 🙂

%d блогъра харесват това: