Остаряваме бавно…

in memorium
Сага за Кольо
Част 3

След смъртта на съпругата ми животът ни се промени. Децата от първия момент не ме оставиха сам, събрахме се заедно.

Колчо истински беше влюбен в “баба”. Определено от двама ни тя беше за него №1 в емоционално отношение. Прегръщаха се, целуваха се, лиготеха се…
Много преди лекарите той откри и къде е болестта ù – при едно предупреждение на дъщеря ми “Внимавай, баба я боли ръката” той, след бегъл “поглед” на ръката започна да ù души главата, както беше седнала в креслото. “Не там, ръката!” повтори дъщеря ми, но той само ù хвърли поглед и продължи да обследва главата. В последствие се оказа, че е прав!

Затова беше трогателно как преодолява собствените си преживявания за да помага на мен. Той веднага разбра, че на мен ми е изключително тежко и забрави за себе си. Ние станахме напълно неразделни. Да изляза от къщи без да му се обадя? Немислимо! Когато отидох в болница за операция и в напрежението пропуснах да му обясня какво става, той два дни не ял, почти спрял да пие и вода, отпаднал – вероятно е решил, че и мен е изгубил като баба (може би е бил вече наясно със здравословния проблем). Та се наложи (по мое поръчение) да му обясняват в сериозен разговор, че аз ще се забавя, но ще се върна.

Разговорите ни престанаха да са проблем – ако нещо не се разбере от единия, другия намира “други думи” за да стане разбираем. Лаенето остана само за разговор с други кучета при разходките. Интонацията и артикулацията му при разговор достигна съвършенство. Представяте ли си куче да обясни, че под мишницата на предния му крак има кърлеж? Е, Колчо съумя да го направи!

Много бързо се уверих, че долавя нещата и телепатически. Вечер обичаше да лежи край креслото ми в хола докато вечеряме, разговаряме и гледаме телевизия. И забелязах, че щом помисля “време е да си лягам”, преди да съм направил някакво движение или да кажа нещо, той се изправя и тръгва (спеше при мен в стаята). Случвало се е при разходка след десетки срещнати непознати той изведнъж да застане плътно до мен с напрегнати уши и леко, но заплашително озъбен – и така докато отмине насрещният минувач, който явно имаше някакви “нечитави” мисли. Опитвали сме да говорим за него умишлено по най-отвлечения възможен начин и без да го споменаваме, разбира се. Винаги вдигаше глава любопитно – какво го одумваме…🙂

Затова не беше чудно, че долавя настроението ми. Може да му се карам колкото си искам за нещо, той се подхилва щом аз не съм наистина ядосан. Ядосам ли се наистина, не ставаше нужда изобщо да се карам. Веднъж бях се разярил пред компютъра заради намерението на тогавашния софийски кмет Софиянски да изтреби (буквално) всички бездомни кучета. Тъкмо започнах ядосано да пиша писмо и той пристигна, започна да гледа подозрително компютъра (с какво ме е ядосал) и даже посегна с лапа, ръмжейки, към него. Наложи се да му обясня ситуацията (че компютърът не е виновен за нищо) и после заедно написахме едно чудесно писмо, което публикуваха. Ако го открия ще го копирам тук.

Не беше агресивен, напротив. Но беше изключително смел – бил се е няколко пъти (по принуждение, нападнат) и все с по-големи и силни от него кучета. Един път – когато се хвърли да защити едно малко куче, което отчаяно зовеше за помощ, а стопанката му се беше паникьосала – след като ги разтървахме беше целия в кръв и аз разтревожено започнах да търся раните му за да видя дали са опасни. Нищо не намерих – после се оказа, че се наложило да шият немската овчарка…🙂
Една вечер по тъмно зад НДК се нахвърли върху един санбернар, защото той ме залая отдалеч, вероятно заплашително! Нали знаете тази порода, кучетата спасители в планините, които са огромни и могат да носят бъчонка на врата си. Беше доста смешно, до бой не се стигна, защото аз му извиках, а санбернара направо се шашна от нахалството и гледаше изумено без да реагира.🙂

Интересно отношение имаше към децата. Дружелюбен (както всички кучета, между другото), но от много малки деца се спасяваше стратегически на почетно разстояние. Явно беше наясно, че те са непредсказуеми и се боеше ако му причинят случайно болка да не реагира в първия момент инстинктивно и да ги нарани. Направо се страхуваше от тях – толкова, че правеше впечатление на хората.

И така, ден след ден един до друг, започнахме да остаряваме. Доста бързо – една за седем – за мое голямо съжаление…😦

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • Dima  On 25 януари, 2008 at 22:47

    красива история…сетих се за това

    Дай лапа Джим за “добър ден”
    такава лапа друга аз не зная
    и хайде срещу месеца студен
    в притихналата нощ да си полаем

    …дано не завършва тъжно като В Памет на Рони …

  • Апостол Апостолов  On 26 януари, 2008 at 07:22

    „Младостта е огромен недостатък, който за щастие бързо и лесно се преодолява.“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: