Играчки от елхата

in memorium
Сага за Кольо
Част 2

Малкият чаровник моментално стана център на внимание във фамилията. Младите гледаха да се прибират по най-бързия начин, старите (бабата и дядото, т.е., аз и жена ми) само чакаха да свършат дневните им ангажименти за да хукнат на посещение (кажи-речи всеки ден!🙂 ).
И, разбира се, семейството започна да обсъжда какво трябва да се направи, че Колчо да стане съвършен във всяко отношение!
Първата работа беше да започнат да го учат на “заповеди” (нали така се прави с кучетата🙂 ) от рода “Седни!”, “Легни!”, “Ела тук!”. Той ги изпълняваше с охота, но постепенно и другите (освен мен😉 ) започнаха да забелязват хитричкия му поглед “А сега какво? Поиграхте ли си или искате още…”🙂 )
Въведоха се строги възпитателни правила, главното от които да не му се дава от масата храна, когато се храним. Последното се спазваше строго – всеки му даваше тайно по нещо с ръка под масата…🙂 )
Междувременно се постави и въпроса да се проучи какви училища за кучета има в София, защото много важно било “началното образование”. Слава Богу, че проучването се проточи, та този въпрос отпадна от самосебе си – само няколко месеца бяха достатъчни за да стане ясно, че Колчо не само разбира всичко, което се говори, но и понякога опитва да се намеси, особено когато става дума за неща, които го касаят. При това бързо разпредели и “ролите”: с баба е много приятно да се целуваме, а и на нея ù харесва; с дядо ще си приказваме, защото той ме разбира, а и аз най-лесно него разбирам; с батко ще си играем, с мама ще се глезим, а с татко…трябва да внимавам какво правя!🙂

За късмет по това време на мен ми попадна една статия за колитата, в която пишеше доста глупости (между нас казано)*, но имаше важно сведение: че са една от най-умните породи, разбират около 900 думи (колкото 7-8 годишно дете) и не е необходимо да са учат на заповеди от една дума. Така приключи опасността да го “пращаме на училище”…

Разбира се, като малчуган правеше и бели. По-точно ние така ги квалифицирахме. Например, не се размина с изгризани стени в коридора – но обърнете внимание, само в коридора! За което по-късно докторът ни обясни, че просто е имал увеличена нужда от калций. Или една случка, за която и до днес ние се чудим като си спомним. Елха по Нова година правеха редовно върху високата маса в ъгъла на хола (храним се и до сега на ниска маса). Една година (Колчо трябва да е бил около двегодишен) бяха намерили отнякъде няколко шоколадени (обвити с оцветен станиол) играчки и ги накачиха по елхата. Тук му е мястото да кажа, че една забрана – да му се дава шоколад и изобщо сладко – се спазваше стриктно до край, защото от него кучетата бързо развиват диабет и ослепяват. А той умираше за шоколад!

Та да се върна на случката. Кой знае какви грижи за стабилността на елхата не се полагаха, все пак е върху висока маса и в ъгъла. И като се прибират един ден виждат: елхата си стои непокътната, няма съборена и счупена нито една играчка; всички шоколадени играчки са свалени, внимателно развити от станиола и изядени.🙂 ) И до днес не ни е ясно как го е направил!

Лекарят, при когото го заведоха в началото (той си му остана лекар до края), се оказа потомствен ветеринар – още дядо му е бил такъв. И щом го видя, веднага попитал от къде го имаме – бил точно класически екземпляр на коли. И наистина той му стана любимец – доста по-късно веднъж при една разходка на Витоша децата чули някъде отзад на разстояние някакъв да мъж казва: “Виж, ето това е истинско коли”. При което нашият хуква радостно обратно – оказва се лекарят с жена си.🙂
Започнаха и моите разговори с Колчо. Така за първи път в живота си аз съзнателно осъзнах, че всъщност наистина мога да разбирам животните и те мене. Доста интересно беше да се види как внимава когато му обяснявам нещо, как се радва като се увери, че е разбрал, как иска да му се повтори, защото не му е ясно… В къщи често започна да се чува “Добре че не може да говори!”🙂
Ама и това (неможенето да говори) започна да се променя – той разбра, че трудно разграничавам нюансите в лая му и започна да го моделира докато престана да прилича на лай. А по-късно се научи да артикулира и лая остана само за “външния свят”. До степен, че към дъщеря ми се обръщаше с “мамам”🙂, за да потвърди казваше “ха”, а за “не” си клатеше главата (какъвто навик имам аз). Не беше никакъв проблем например да му обясня предварително какво да прави (“аз отивам при чичо Иван, а ти ще тръгнеш на ляво да пресрещнеш баба”) и след това като тръгнем всеки да си хваща пътя по задачите.

Мисля, че твърде важен беше за него факта на взаимност – не само той трябваше да ме разбира, но и аз се мъчех да го разбера. И той при нужда също търсеше разни начини да обясни докато не го разбера (веднъж цял час се обяснявахме и най-накрая той вдигна преден крак и ми показа, че подмишницата има кърлеж).

През лятото прекарваше с баба, дядо и внуче най-малко месец на “Вършилото” (така се казва местността, където ни е мястото). Докато стане време да го вземат за летуване на море. Децата винаги летуваха една компания приятелски семейства на къмпинг край Китен като си правеха палатките в кръг (по подобие на “Дивия запад”🙂 ) на плажа и без Кольо, разбира се, не отиваха.
Беше любимец на всички приятели и в махалата. Което не е толкова чудно, щом става дума за приятели, деца и съседи. Странно беше друго. През целия му живот много пъти ми се е случвало на мен лично по време на разходка да видя как човек, който води своето куче, се заплесва по Кольо и започва да му се възхищава и да му говори. Явно притежаваше някакъв скрит за нас, най-близките му, чар. Защото на външен вид не се различаваше от други подобни колита. И досега се случва непознат за мен човек да ме пита “Какво стана с кучето Ви, не Ви виждам да го разхождате”…

Така течеше живота ни през първите години на Колчо. Навсякъде с някой от нас, когато го няма нещо не ти е съвсем в ред… За кратко време на “Вършилото” без него не отивахме, с пристигането отварях вратата на колата и му казвах “Върви да съобщиш, че сме пристигнали”. Той хукваше и след малко започваха да се разнасят възторжени възклицания у съседите по ред.🙂

Докато през лятото на 97-ма година най-неочаквано почина баба му…
___________
* Като, напр., че кучетата нямат памет и трябва да се наказват веднага след беля, защото после няма да им е ясно за какво. Да ме извиняват специалистите, ама “да си ядат ушите”, както казваше майка ми.🙂

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: