Кольовите уроци…

in memorium
Сага за Кольо

Част 1

Това е първото “приключение” на Колчо. Случката е добро въведение за всичко следващо. Колкото забавна, толкова и поучителна за нас, хората…
За да можете да си представите по-добре действието най-напред трябва да ви опиша “сцената”. Имаме място сред природата. Съвсем умишлено не употребявам “вилно”. То е под връх Еледжик, на границата на гората (тя заема 1/3 от мястото🙂 ), без ток и вода (с изворче на 20 м.) и всъщност е просто част от доста стръмен склон – за да погледнеш към бунгалото от пътя доста трябва да си вдигнеш главата – разликата от пътя е към 10 м. във височина.🙂 Ограда има само отпред към пътя и никога нищо не заключваме. Всички в местността сме приятели, всички са от хората, които не искат да пренасят “града” там.
Та на въпроса. Пристигаме дядо, баба, внуче и куче през лятото някъде към 10 часа. Най-новият (на месеци!) член на семейството – ухиленото коли Колчо за първи път. Той без никакъв опит с природата – през няколкомесечния си живот се е разхождал само в кварталната градинка вързан (да не се загуби!!!).
Спираме, сваляме багажа, качваме се до бунгалото и започваме да се оглеждаме кои от приятелите са там (ние сме на високо, нещо като на балкон, и всичко ни е като на длан🙂 ). В това време от отсрещния баир се надават призивни – всички от “махалата” се събрали на кафе и ни викат. Зарязваме всичко и потегляме в индийска нишка.
Хубаво, ама на поляната в ниското внукът ми вижда детската група, заета да прави къщичка на един стар дъб. И, разбира се, веднага се включва. Ние продължаваме към компанията и кафето.
Таман приказката ни се понесе (вече бяхме опитали от “кафеените бонуси”;)), внукът ни пристига запъхтян и на пресекулки пита: “Колчо тука ли е?”
– Не, той нали остана с тебе.
– Ами няма го, виках, свирках, не се появява!
Втресе ни! Мигновено всички присъстващи (вкл.децата) се превърнаха в група за бързо реагиране. За нула време се поставиха задачи, разпределиха маршрути и след няколко минути в разни посоки се чуваха отдалечаващи се викове “Колчо, Колчо!”.
Аз и жена ми отидохме към нашето място. Моята задача беше да тръгна с колата по пътя надолу към магистралата – да не би да е тръгнал да се връща в София! А жена ми щеше да търси в гората над нашето бунгало. Спираме ние на пътя пред колата и аз, като мъж🙂, започвам да й давам последни инструкции. Разбира се, повече от разтревожено и на висок глас. И… изведнъж виждам, как над нас горе от ръба на терасата се показват две наострени уши и усмихната муцунка: “Я да видя какво става, каква е тази суматоха”?…
На нашия му доскучало с децата (не си играят с него!) и решил да се прибере “в къщи”. Хем да я разгледа тая нова къща, че преди това беше само за няколко минути там. Откъде да допусне, че ще го помислим за толкова глупав да се загуби!?!🙂
Цял час ни трябваше после за да съберем “групата за бързо реагиране” по балкана…
Това емоционално преживяване, което много бързо се превърна във весела история, си имаше и хубави страни. Първо, “вързаните” разходки останаха в историята. Научихме се да разчитаме на ума на Кольо много повече. А с годините разбрахме за умствените му възможности толкова, че чак ме дострашава да разказвам – ще си кажат хората “тоя съвсем е изкукал на тема “кучето ми””🙂
Не съм – както си беше така ще го разказвам!

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • vladi57  On 23 януари, 2008 at 03:49

    Ами, то колито най-после си е намерило естествената среда – нали е овчарка, която е правена да скита цял ден по балкана, и накрая в къщи сама да се прибере… Ама – няма лошо – както беше казал Фърли Моат (канадски писател – Бягай, Вълко), щом дадеш на животно име, то спира да е животно!

    Това ме накара да си припомня моя стар колега от следването Любо, те също имаха коли. Те са запалени планинари, и един път, когато се видяхме след сериозен период от време, той подхвърли, че ходили с колито на Мусала. „Брей, горкото животно, сигурно душата му е излязла!“ реших да остроумнича. „Всъщност, той мина маршрута три пъти напред-назад щастлив, докато ние с изплезени езици влачихме раниците!“ беше лаконичният отговор!

  • Графът  On 23 януари, 2008 at 09:12

    Така е. На млади години Колчо беше неуморим. Със засилка прескачаше почти 2 м. на височина!
    Колкото до това, че престава да е животно…по-скоро се уверява, че и ние сме животни, с които може да се разговаря и разбере.🙂

  • batpep  On 23 януари, 2008 at 10:37

    интересното е, че аз лично не съм виждал куче да се изгуби в гора. моя пес с дни е бродил в горите около палатката и винаги се е връщал, когато му се е довръщало

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: