Daily Archives: 17 януари, 2008

Врани в Канада

Този разказ не е мой. Разказа го в СкайФорум лятото на 2004-та един форумец с псевдоним “Вестоносец” в тема “ЗА СТРАННОТО, ИЗВИСЕНОТО И ОТВЪДНОТО (http://forum.skycode.com/topic.asp?whichpage=45&topic_id=49321&x=7&y=6), след като написах историята за семейната кавга. За мое голямо съжаление, тогава във форума се допускаше участие без регистрация и аз нямам никаква връзка с този човек.

Историята ми с враните (“Моите врани”) получи неочаквано потвърждение от Канада. Иначе, сама по себе си тя би могла да се обясни и със случайни реакции на птиците, които аз тълкувам предубедено. Но след следващите редове нещата добиват по-различна окраска.
Ето разказа му:

“Североамериканските индианци имат по-опростена схема: при тях „интегралната душа“ е една единствена за всички земни създания. Както е характерно за всяко шаманистично мировъззрение, те смятат, че обектите в заобикалящия ни свят (включително и неодушевените предмети) нямат индивидуални души (каквото е общоприетото схващане), а нямат и колективни интегрални души за по една дузина човешки или някави други твари (както е според моя опит да прокарам едно екстравагатно схващане). На света, според тях, има само един Велик Дух – за всичко и за всички. По този начин ние хората се оказваме в един спиритуален екип заедно с коя и да е врана, кацнала на клона отсреща. Ето защо няма нищо чудно, че в поведението на враните от разказа на Графа по-горе могат да се открият типично човешки тоналности: кавги, разправии…
В ежедневието си аз много често общувам с индианци (живея на Тихоокеанското Крайбрежие на Каната; Каната е индианското название на земята Канада, което е и по-правилно!). Индианските ми приятели са хората, които ме научиха да се вглеждам внимателно в поведението на животните. Багодарение на тях аз се реших да се сдобия и с домашен любимец – котаракът, чиито снимки често публикувам в този форум. Индианците изключително много уважават онзи, който поема някаква отговорност за някакво животно. Самите те във всекидневието си се занимават главно с това – да опазват своята екосфера с цялото й богатство от растителни и животински видове. За тях това е спиритуална дейност, обхваната от традиционните мистерии на техния шаманистки култ.
Те често ми разказваха за враните: че са изключително интелигентни птици, които макар и кресливи и често пъти неприятни с безочливото си поведение, са способни да споделят с човека смислена информация, стига човекът да е развил у себе си способността да ги разбира. Те ме агитираха от доста време насам да проведа един рутинен експеримент с врани, който би ме убедил в тяхната отчетливо изразена птича спиритуалност, в която – казват – се били долавяли наченки на нравственост и морал: така, като и самите хора разбират нравствеността и морала.
Преди няколко дена бях сред горите, близо до едно от най-големите индиански средища в околността и имах щастието да проведа своя експеримент. Бях се разположил на почивка на една поляна сред кедрова гора и си бях извадил огромно парче хляб, когато изведнъж се видях заобиколен от пет – шест врани. Спомних си какво ми бяха казали индианците: трябваше да започна да късам от храната малки парченца и да ги хвърлям на враните, но не безразборно, а всеки път набелязвайки си НА КОЯ ВРАНА хвърлям. Ако това бяха кокошки, те всички щяха да се втурнат в примитивна конкуренция, така че да избутат другите и да грабнат хвърленото парче – който свари. При враните, обаче, се получи нещо необикновено, което не на шега ме изненада, макар индианците да ми бяха обяснявали надълго точно това. Враните трепваха с крила от възбуда всеки път, когато хвърлях парченцето хляб, но изчакваха да си отнесе пая тази, на която го бях нарочил. Никоя от тях не се втурна да ощети другата, която беше НА РЕД. Как разбираха враните коя съм избрал да бъде НА РЕД, за мен си остана загадка – аз си нарочвах враната, на която ще дам хляба, мислено. Всичко много приличаше на телепатична връзка между мен и тях.
Задълбочих експеримента, като реших, че уж трябва да си избера една от враните за своя „любимка“, сиреч да й давам по-често парченца хляб. Това накара другите – ощетените – да се наежат и да започнат да ми грачат доста нервно и настойчиво: „Не си справедлив! Не си!“…
Няколко часа по-късно срещнах един познат ловец – един от белите заселници тук и му разказах за опитите си. Той каза, че индианците вярвали наистина в телепатичния обмен на информация между човека и враните и обяснявали това с посредничеството на Великия Дух.”
…………………
Забележка: подчертаванията са мои. Те кореспондират с написаното от мен за универсалния език.

Научен подход

За важните неща трябва да се използва научен подход!
Приказвам си аз това онова за човека и еволюцията му. Ама не е сериозно – къде ми е научният подход?
Реших да си придам тежест и да подхода по научному.
Ще направя едно моделиране на човека за да разбера по-добре еволюцията му.

Най-тежко ще звучи моделирането да е математическо. Хубаво, ама аз по стечение на обстоятелствата като съм учил математика до просто тройно правило навремето! Ща не ща, ще направя малък научен финт – ще моделирам човека по системата на lego.

Запретвам ръкави и оформям основния модул, в който се помества субстанцията наричана душа, разум или както там ви харесва, заради която е цялата постройка. Наричам този модул глава за по-лесно обозначаване.
За да може главата да функционира правя конструкция за захранване, придвижване в пространството, самовъзпроизвеждане и прочее необходими дейности, съответно наречена тяло. И, естествено, за да може да се задейства и управлява системата тяло, заделям от главата известна част от дейността ù за нейното управление.

Тъй, моделът е готов (хубавичък стана!). Наричам го човек за по-удобно. Завъртат се чарковете и работата тръгва – главата си се занимава с нейните си главешки работи, тялото й осигурява необходимото. Идеален модел!

Хубаво, ама много хубаво не е на хубаво – спомняте ли си за частта от главата, дето я заделихме да управлява тялото? Решила тя, че не се оценява както трябва нейната работа. Как така някаква си душа, дето една ръка не може да задвижи, а само ù дай да въздиша, ще командва парада. След като от мен зависи тялото, аз го управлявам! Значи аз съм най-важната, аз съм не само цялата глава, ами и човека изобщо!

И се почнала еволюция. Как са се развили нещата в крайна сметка и сами виждате!
Питате какво стана с модела „човек“ ли? Кой човек…
………….
Е, не! Този край, освен че не ми харесва, но и не е верен! Все още има не малко човеци, на които главите се занимават с това, за което са създадени.

Който не вярва да се огледа в огледалото! 🙂

Сливенски истории

Споменах в рецептата за тархана, че съм сливненец и спомените от детинство нахлуха.
Да ви питам: чували ли сте за поп Цар? Не сте, нали? Не е чудно – други времена настанаха, интернетски 🙂 , кой има време за стари истории.
А си струва да не се забравя – кой друг български град си е имал цар още през турско?!
Поп Цар бил колоритна, изключителна личност. Не ще да е като по-сетнешните царе щом сливенци сами още през турско така са го нарекли! А те са знаели да живеят, командаджийство никога не са търпели. Даже и на парите. “За парите ти най-много да те напсуват зад гърба, ама за един хубав гуляй!!!”. 🙂
Поп Цар е бил наистина свещеник – поп Константин. Много особен свещеник – ходел си с пушка на рамо върху расото. Като служел в църквата я подпирал отстрани на олтара – да не нарушава канона, ама и да му е под ръка. 😉 Имали му уважението не само сливенци, ами и турците – не го закачали, че не се знае какво може да стане, зер каквото кажел в Сливен, това било…
След Освобождението, когато Фердинанд бил провъзгласен за цар, сливенци решили да изпратят поздравление. И, разбира се, поп Цар го писал. И още по естествено се подписал отдолу без всякаква умисъл “за сливенци, поп Цар”.
Минало се време, получил се отговор от канцеларията на цар Фердинанд, подписан от лично от него: така и така, благодаря на гражданите на героичния Сливен и прочее, и прочее. Писмото било адресирано до “Царя от Сливен”, а подписано само “Фердинанд”. 🙂
Пазеше се това писмо в архивите на рода, ама много се пръснахме, кой знае къде е и дали го има още.
Да се върна на детските си спомени.
Спомням си как някоя събота посреднощ дядо ми пристигаше с тайфата от кръчмата на Арнаутчето. Кръчмарят приготвяше една голяма тава с кебапчета (няма по-хубави кебапчета от ония, дето Арнаутчето ги правеше в кръчмата си край Коруча!), удряше ключа и всичките вкупом пристигаха в къщи (да не ги одумват из града, че са гуляли цяла нощ в кръчмата! 🙂 ). За нас, децата, това си беше уха! И как не, като цялата къща се събуждаше (ние най-напред!) и наставаше такава суматоха!
На двора имахме една голяма зарзала. Под нея се нареждаше маса. Пращаха някой от чираците да извика музикантите от циганската махала. Настаняваха се, циганите (цигулка, кларне и барабан 😉 ) на зарзалата, ние под масата да не изпуснем нещо, цялата къща на крак, майка ми и леля ми търчат нагоре-надолу, баба ми меси баница, защото си знае, че само с кебапчетата няма да мине (какви жени имаше едно време!!!), идват мъжете от съседите, дядо ми влиза в зимника да наточи каните с шефка (има ли го още това сливенски вино?) и се почва…
От Хаджи-Димитровите, през “Русано, либе Русано” (…дорде си Стефан издума, външни се порти похлопа, и ясни гласи викнаха: “Тука лий Стефан Караджа? Много му здраве носиме от Сливена, от Хаджията…), та до Кеменджиджи Гьорги с куцото магаре, дето прекарвал за по пара ямболки през придошлата Тунджа за да отидат на панаира в Сливен (“всичките му дали и поред минали…” 😉 🙂 ).
Ей, обичам си ги нашенските песни и сега!

“Моите” врани

В разговор с Господин Гюров и Svetlina в темата “И все пак” стана дума за враните. Тогава споменах, че ще разкажа истории с тях.
Ето и моята история с врани, която след като прочетете, ще разберете защо доста се колебах навремето преди да я разкажа във Скайфорума. 🙂 За мой късмет (и подкрепа) там се случи форумец, който разказа още интересни неща за тях. Разказа копирам без изменения (вкл. и на глаголните времена), както е написан тогава (2004 г.):
Сутрин с нашето коли Кольо излизаме много рано на разходка в близкия парк. Имам навика да нося малко суха гранулирана кучешка храна в джоба за някой гладен бездомник, не за него – той си е глезльо и не кусва гранули. Една сутрин обаче си поиска, явно огладнял повечко и аз започнах да му давам в шепата си. Една врана слезе от близкото дърво и започна да обикаля. Аз й казах “Това май не е за теб, но опитай” и ù подхвърлих едно топче. Тя обаче съумя да го разстроши и го изяде, както и следващите.
На прощаване преди да си тръгнем аз, сам не знам защо, ù казах “ела утре сутрин, ще ти донеса по-дребни”.
За моя изненада на другата сутрин враната ни чакаше още на входа на градината и започнаха съвместната закуска с колито ми. Но забелязах, че на разстояние стои още една врана и напрегнато ни гледа. Опитах се да ù подхвърля храна, но тя не се приближаваше. Тогава се обърнах към “моята” врана: “Това твоя приятелка ли е? Нека дойде и на нея ще дам”. И сега, внимавайте: завърза се кратък разговор между тях и другата врана се приближи и започна да яде?!?

След моята покана на сбогуване да ме чакат сутрин, те редовно ме посрещаха още на входа на градината и това продължи около два месеца. След това изчезнаха и повече не съм ги видял.

Както виждате тази история си е достатъчно налудничава за да се разказва по този начин. За себе си аз имам някакво обяснение, което се базира на наблюденията ми върху кучето ни. Всички вече в къщи отдавна знаят за способността на Кольо да разбира разговора и даже да реагира ако го касае – независимо дали се споменава неговото име или думи, които могат да му подскажат съдържанието. Понякога даже без да се произнася на глас каквото и да е. Например, вечер докато вечеряме и гледаме след това телевизия, той си дреме легнал до креслото ми. В момента, в който си помисля, че е време да отиваме да си лягаме, без да съм казал нещо или направил някакво движение, той се изправя и тръгва напред (спи в моята стая). С една дума притежава телепатични способности. Отдавах го на дългия ни съвместен живот (за него целия). Но случая с враните ме кара да мисля, че животните изобщо имат способността да долавят мислите на другите живи същества. И те просто разбират не това, което се чува (невъзможно е), а това, което е съдържанието и е в главата ни. Дали оттам не е произлязла и приказката, че “страхът има мириз”?
След тази история аз съм окончателно на “ти” с животните. Може би защото подхождам винаги с увереност, че ще ме разберат…
………..
П.С. За Кольо ще разкажа при случай – той вече не е между живите… 😦

Семейна кавга

Една истинска история от пролетта на 2004-та. Не можах да я опиша много добре, но аз съм се смял със сълзи, когато ми я разправяха. Може би, защото си представях “картинката”. 🙂
Сестра ми и шуреят ми живеят на висок етаж. Точно срещу прозорците им има малка горичка от големи дървета. Това е сцената. А ето и пиеската:
Една сутрин пролетта, докато си пият кафето, чуват някаква птича врява и се заглеждат от любопитство какво става в дърветата срещу тях. Виждат двойка свраки, които се готвят да си правят гнездо. И… въртят як скандал. А причината за него бързо и не много трудно става ясна. Мъжкият иска да прави гнездото на по-нисък и здрав чатал, а женската си избрала друг, по-висок клон. От там явно се започнало. Той донася клечка и я поставя за начало на гнездото на своето място, тя е хвърля на земята и демонстративно отива на своето. И гюрултия до Бога! Той отива за нова клечка и пак същото.
Е, ясно, женската се наложила в крайна сметка…(изненада щеше да е обратното 🙂 ).
Но семейните кавги не свършили и продължили и през следващите дни. Той постави ново клонче на вече пооформеното гнездо, тя се развика, той го вземе и го сложи от другата страна – тя пак, докато накрая го хвърли долу и той послушно тръгва за ново…
Постепенно листата на дървото станали плътни и наблюдението на сврачия семеен живот невъзможен. Но сестра ми каза, че финалът е хепи енд – 4 млади сврачета скоро се научили да летят! 🙂

Храна за космонавти

ЯМБОЛСКА ТАРХАНА се нарича официално, ама аз съм си сливненец и ще напиша рецептата, получена от леля ми, че в Сливен я правят най-добре 🙂 )

1,5 кг добре узрели домати се обелват и почистват от семките. Претриват се през гевгир и се варят със сол и захар на вкус, докато сосът се сгъсти.
Различни плодове – дюли, тиква, ябълки, круши, както и добре узрели червени чушки се почистват и нарязват на парчета. Варят се в малко вода с прибавка на клонки стар копър, които после се изваждат. Бъркат се често, докато течността намалее наполовина. Претриват се през гевгир.
Прави се закваска от 1ч.ч.миналогодишна тархана (тук ще имате проблем 🙂 , но мисля, че може да се замени с някакъв друг квас), която се залива с топла вода, 1ч.л.захар и малко брашно и престоява цяла нощ, за да кипне.После се затопля леко и се смесва с доматения сос и плодовата каша.
Размесват се брашно и грис в пропорция 3:1 и заедно с горната смес се замесва твърдичко тесто. Втасва 1 нощ, като отвреме-навреме се премесва (точно така, правилно сте разбрали: през нощта се премесва няколко пъти).
На другия ден се оформя на малки питки, които се разстилат да съхнат 2-3 дни.
След това се мелят с машинката за месо (майко мила, що съм я въртял тая машинка!), претрива се с ръце да стане на гранули и отново се суши.
Съхранява се в платнени торбички на проветриво място.

Какво де ви кажа – хич не е “ори, мели, яж”! Правенето ù си е цяло събитие.

Приготвя се за ядене по сливенски така:
За всяка порция вземате по 1 супена лъжица (с връх) тархана и по 400 гр. вода. Възвирате водата с малко сол и поставяте в нея размитата в малко вода тархана. Варите около 10 мин до получаване на сгъстена консистенция – като хубава боза. Препичате добре 2-3 филийки стар хляб /за порция/ и го начупвате в купа за сервиране. Върху хляба натрошавате по 50-70 гр. (за порция) сирене. Може подправки по желание – чубрица, черен пипер, чили (повече вървят кисели люти чушки), чесън на прах и т.н. Заливате хляба със сварената тархана. Сгорещявате по 1-2 суп. лъжици олио или масло на порция и запържвате в него за секунди червен пипер. Заливаме със запръжката готовото ястие. Добър апетит!
Ох, как ми се яде тархана…

“па и не живеем вече в 19 век я !”

прочетох преди време някъде. Не живеем даже в 20-ия. Не живеем и в пещерите, от където сме тръгнали. Къде живеем не е важно, важното е, че вървим смело напред!

Но човек без ориентири (в гъста мъгла напр. или в пустиня) върви все напред и стига…от където е тръгнал. Ние имаме ли ориентири? Дали бързото ни движение напред не е вече по кръга назад?
Писах вече моето мнение, че човекът се е отделил от животинския свят не когато е започнал да се грижи за стомаха си, а когато е започнал да се грижи за главата и душата си. Когато е започнал да рисува (не се яде!), танцува и пее. Още в пещерите!
Някой сеща ли се в сегашния свят за тези работи? Пеете ли на децата си, разказвате ли им приказки и истории? Или телевизора и компютъра и баста! А ние в това време пари, пари и пак пари. За хляба, за сиренцето, за господство над “неинициативните”, и т.н.

А не е лесно. За да има за нас трябва да изработим многократно повече – да има за тези, чиято работа (и тя не е лека 😉 ) е да прибират по-голямата част от изработеното за себе си (“инициативните”!). Даваме го ние с мърморене, но и с надежда един ден и ние да сме “от тях”, и ние да прибираме. Както казал Юджийн Дебс „богатство – това са спестяванията на мнозина в джоба на един“. Та всеки се надява да е този “един”.

И така с бързи крачки напред по кръга в обратна посока…

Е, и сега има сред хората люде, които казват: “Чакайте бе, ние не вървим накъдето трябва.” Но те са сред бедните, няма как да са другаде – кой ще ги чуе…

па и не живеем вече в 19 век я !”, в 21-ия живеем! И все по-ускорено се променяме генетично, както пишеше в някаква бележка за научни изследвания. А скоро даже и разни нано-джаджи може да ни имплантират, както гордо и многообещаващо пишеше на друго място…

%d блогъра харесват това: