Monthly Archives: декември 2007

Многозначителна приказка

Имало едно време, в прастари времена, едно малко село. Мястото било малко, та хората си построили дървените къщи (тогава били само дървени) доста натясно.
И както е нормално в такива случаи много бързо отношенията в селото станали всеки срещу всички. На кой съседът му погледнал по особено жената, на кой съседска кокошка клъвнала нещо в двора – а бе, тясно ли ти е, все ще намериш причина да си излееш яда!
Не щеш ли, в един горещ (че и ветровит) ден се запалила къщата на един от “най-обичаните” селяни. Развикал се той, наизскачали хората.
Тук му е мястото да кажем, че тогава е нямало още пожарни, камо ли пожарникар да коландрисва цяло МВР.
Та наизскачали хората, гледат сеир, някои почнали даже злорадо да се подхилкват. Добре, ама огъня избуявал, страшно започнало да става. Умълчали се хората, видели, че както върви работата може да отиде цялото село. И без много-много да чакат (тогава още не се била появила нужда от гласовити водачи с черни дрехи), хванали се здраво всички, разтичали се с менци и кофи и угасили огъня. Че и помогнали след това на съселянина си да си оправи къщата – нали и на друг може да се случи, човещина е, трябва да си помагаме. Съседите даже по някоя черга и посудина му дали.
И, както най-често завършва всяка уважаваща себе си приказка, заживели щастливо.
Е, не чак съвсем: на тоз съседа – жената, на онзи … Теснотия, нали помните. Ама селото го имало и сега потомците им чаткат клавиатурите на компютрите по цял свят!
Едно само не се казва в приказката: дали помнят (потомците!) как се гаси пожар в селото?…

И в мисълта си не може човек…

…борец за световна справедливост да стане!
Възмутени мисли трещят из главата ми:
“Чудно ми е колко дълго още ще издържи светът по метода “не гледай насам, натам гледай!”. И всички послушно гледат – към религиозни карикатури, към някоя държава, която “заплашвала ядрено света”, към милионите жертви на комунизма, към заговорите на ЦРУ да използва европейски страни за затвори (история дето тръгна от лаф на Тудор – румънския Сидеров – пред някакъв журналист и се разрасна в комисии, декларации, разследвания), към поредното “недемократично правителство” демократично избрано на избори, към милиардите на Путин, към турците, циганите, към врага в политиката, врага в блока, врага в гащите… Тук там може и да се посбием заради тези световни проблеми от огромна важност.
Само и само да не се загледаме как живее човечеството! Това същото, умното, върха на пирамидата, създадено по Божие подобие! Което като цяло живее:
-огромна част от него буквално измира от глад;
-огромна част е на границата на глада;
-нищожна част притежава огромни богатства, които реално изобщо не са ù нужни в живота.
Къде е темата как живее човечеството?”
…………..
Тъкмо вече се разпалих и се изправих на зенгия в мислите си и дочух мисъл от публиката:
“А бе, ние себе си не можем да оправим, той за света ни приказва”…

Провинциално представление

Като се разгорят от време на време политическите страсти все се сещам за едно представление на панаир в провинцията. Ще го разкажа от първа ръка.
На панаирджийския цирк африканците реституирали дивите животни, клоуните си намерили работа в София някъде срещу Радисън, атлетите преминали към финансовата сфера и цирка закъсал. Тогава ръководството решило да се актуализират (което не било най-добрия вариант, ама нищо по-добро нямало измислено, както бил казал един закръглен мъж с лула) и да „организират“ шоу под купола на цирка. Събрали шоумени и направили представление, за което ви разказвам:
На сцената се сменяха Гуню с Муню. Публиката се прозяваше и мърмореше “до кога ще ни се кълчотят тия”.
Докато се появи Факирът.
Застана той, свали цилиндъра си и се поклони, после бръкна в него и…хоп, измъкна едно царче! Ама съвсем като истинско. Публиката се ококори и моментално се разсъни – царчето се оказа едно такова забавничко, хем приказва едно особено, смешничко, хем без него нищо не става. Всички чакат то какво ще каже. Вервайте ми ще му дойде, няма да му дойде (времето!) – изтъркулиха се 4 часа. Интересът явно отново започна да спада.
Пак бръкна Факирът в цилиндъра и измъкна този път едно такова черничко фюрерче. Много интересно, като от звездни войни. Ходи, маха, вика… Публиката пак зяпна (особено по-изучената). Шоуто се оживи. Но нещо се оплете фюрерчето, започна да се спъва по сцената и да си обърква репликите, та се наложи спешно да спасяват положението старите артисти. На тях смешките им стари, публиката наизуст ги знае, ама печени – да запълват дупката, докато Факирът си оправи реквизита в цилиндъра, еша им няма.
Какво ли ще извади Факирът след това? Май се показва нещо като нищо – ни генерал, ни полицай, ни пожарникар, ни селски бабаит… Ама поне жените ще спрат да мрънкат и ще се ококорят – мускули са това, ей!
А след това някой Дълъг с бръсната глава? Или?
Никой не знае и по-добре – иначе ще се изгуби изненадата в представлението и публиката ще си тръгне, и тъй доста е оредяла.
Кой е Факирът ли?
Че казва ли ти някой – той е с домино! И на афиша не го пише.
А ние, публиката, уж се забавляваме, ама все току се оглеждаме няма ли да тръгнат да раздават кесии с пуканки… 😉

Празнувайте!

Весела Нова година, приятели!
Отворете душите си, бъдете радостни, весели и щастливи!
Древните са били мъдри, много точни имена-категории са дали на дните:
Празници – време за очистване на душата от боклуците и зареждане с нова енергия за следващите
Делници – дни за дела, работа, грижи и проблеми.
Цяла година делници ни чакат, подгответе се за тях. Радвайте се – на себе си, на близките си, на света!
Дано частици радост ви съпътстват и през делниците на новата година!
От сърце ви го желая!
Графът
*<I:-)

Обърнатата палачинка

В “ЧУДОМИРЕ, КЪДЕ СИ?” (“Житейски истории”) има коментар от г-н Апостолов, който засяга “мнозина нашенци искат”, както той е написал.
Тази гледна точка има-няма и току се появи. Няма да повтарям тук различните гледни точки. Просто ще се възползвам от неговия “картинен” пример:
Палачинката се обърна.
Вярно. Който е правил палачинки знае – обръщането е задължително за да се получи добър резултат. Тук е големият майсторлък – да я обърнеш първо, навреме и второ, майсторски, че да не се нагъне и разкъса.
Стане ли както трябва, хората ядат и си облизват пръстите. И за още питат.
Не стане ли – “майсторът” сам си я преглъща, а останалите тръгват да търсят другаде палачинки.
Едно е неизбежно и при двата случая: след обръщането следва изяждане и се слага нова палачинка на тигана!
Нали няма нужда да обяснявам, какво се разбира под “палачинка” и “майстор”, та съм го написал в тази папка? 😉
………
В цитирания коментар има още едно характерно словосъчетание: “вземане-даване”. Често го употребяваме. Но замисляме ли се в истинското му съдържание?
Две думи са вързани. В еднопосочно значение: “вземане”, когато има “даване”.
Затова най-често мърморещите са от отбора на първата дума, все им се струва, че малко им дават, все поучават “даващите”, че безплатно ядене няма. Което си е вярно.
Както е вярно и това, че яденето често го плащат не тия, които го ядат!…

Столът

Хитро го измислих – масата била направила човека! 🙂
Ами братовчедът ù столът?
Столът е друго нещо. Той направил от човека Човек, а след това от Човека – ЧОВЕК. Ето как:
Първата маса си я представям като добре изчистено място на земята на което се слага добитата храна и хората насядват наоколо в кръг (пак на земята, разбира се) за да се хранят заедно. Кой как се случи сядали, нямало значение. Известно “неравноправие” имало – дошло от животинските времена. Но то било в разпределението на храната – най-много изяждали тези, на които грижа и отговорност са били изхранването и продължението на рода. Желязната логика на Природата!
Сега с малко фантазия можем да си представим, как някой от тези “отговорни” членове на рода си харесал едно определено място край масата – имало там хубав равен камък, който му пасвал точно на дъ-то. И започнал да седи само там. Ако някой го изпревари, освобождавал си го с “един зад врата” – нали бил най-силният. 🙂
Останалите поглеждали завистливо. Да получава най-силният най-хубавите мръвки си било в реда на нещата, заложено от Природата – задачите и отговорността му за живота на рода била най-голяма. Ама и да седи на най-хубавото място?!?
И се започнало. Досетил се един “инициативен”, намерил си камък и го домъкнал. Сложил го “край масата” и си го ползвал – негов си е, никой няма право на претенции! Юрнали се и останалите – няма да останат назад, я!
И се появили “столовете”… 😉
Свързани били с масата като братя близнаци. Само там изпълнявали своята роля.
Връзката, като всяка връзка, била двупосочна. Много скоро усетили хората, че така е удобно да се седи, ама става неудобно да се яде – храната на масата е далеч, трябва да се присягаш и току виж някой те изпреварил и взел това, което си харесал. Не им се щяло да се откажат от удобството (че то и досега – кой се отказва доброволно от “удобен стол”? 🙂 ). И някой мислител го измислил: нагласили камъни, сложили отгоре една по-равна плоча и повдигнали масата. По-близо до устата… 😉
И тръгнало. Столовете растели – и масата растяла. Масата се разхубавявала – и столовете не оставали назад. Видовете маса се умножавали – и на столовете също. От прост камък или пън през трикрако столче до трон. Чак го комбинирали по-ексцентричните (и лакоми!) с тоалетна, та да не си прекъсват яденето… 🙂
Така и значението “стол”, подобно на “маса”, се разраснало. Пораснало му самочувствието на стола, не искал да бъде само “беден роднина”. Я, хората как го обичат, търсят го вече не само край масата при ядене. На стол си почиват, в кресло гледат да седнат, облегалки да не им се изкриви кръста измислили, облегалки за ръцете (за служебните столове главно, че там ръцете и без това не вършат много работа), даже съвети един на друг си дават да го пазят (“не ставай от стола си, че…”) – така се стигнало в днешно време до правене на партии и “мобилизиране енергията на масите” в желанието да се нагласи човек на някои важни столове. У нас чак до “Атака” на парламента се стигна заради депутатските столове… 🙂
До там сме я докарали хората – на стола ни да се кланят, не на нас. В съвсем буквален смисъл: в древния Рим отличителен знак за висок пост в империята бил специален сгъваем стол. Хората се сменяли, но курулският стол си оставал.

Или помислете за фразата “Той седна на трона” – той, едикойси, е поредният, който е седнал на великия вечен трон…
Човешка му работа – измислим си нещо за удобство, пък после си го качим на главата!
………………..
Един сериозен основателен въпрос под писанието за масата ми подсказа, че щом се говори за нещо конкретно добре е да дава човек и някакви сведения за него. Няколко думи, без претенции, ще ви кажа за стола:
Столът е съпътствал човешкия живот винаги. Има доказателства, че още неандерталците са имали каменни столове. От времето на фараоните в древния Египет той се ползва с неизменен успех. В периода на ранните династии там не само са изготвяли табуретки от дърво, но са използвали и други материали (тръстика, палмови листа, кожа) и ги украсявали със слонова кост и скъпоценни камъни.
В древния Рим отличителни знаци на диктаторите (еднолични управници в кризисни ситуации) били обточена тога и курулски стол. Право на такъв стол имал и върховният жрец на Юпитер – главният измежду жреците.
По-късно – при монархиите – да бъдеш седнал пред монарха било превърнато в привилегия (по подобие на древния Рим) за удостоени.
………………..
Стига за стола. Ще стана от него да се пораздвижа.
Но се сетих – който прочете за масата и за стола може да си помисли, че тук ще се разказват разни забавни истории за различни предмети. А няма да е така – затова следващото писание без маси, столове, легла и други такива! 🙂

Убийството на Беназир Бхуто

Днес убиха Беназир Бхуто – бивш министър-председател на Пакистан. Една жена с одухотворено лице и изразителни очи.
Десетки хора (около 200) загинаха досега при опитите да я убият. Много е пречела на някого. На кого – не знам, нямам нужната информация. Да се каже на управляващите днес в Пакистан е твърде елементарно.
Светът се възмущава – Джордж Буш от Белия дом, италианският премиер Романо Проди, индийският министър на външните работи Пранаб Мукерджи, Фредерико Ломбарди говорител на Ватикана, Френският външен министър Бернар Кушнер, Русия, ние… Всички ще се възмутят. Протоколът и най-вече политиката го изискват.
Поредното политическо убийство. С каквито историята е претъпкана. Всички белязани с възмущение от живите на власт в момента.
………..
Какво е това? Повече жертви сред висшите политици, отколкото сред висшите военни!

Политиката отдавна се запълни с по-друго съдържание от това, което сме свикнали да придаваме на понятието.
А всъщност, имат ли обикновените хора все още някакви допирни точки с политиците? По инерция ние продължаваме да гледаме към тях (нали уж ги избираме!), да се мъчим да им търсим сметка за неспазени обещания към нас, да ги ругаем или превъзнасяме.
Докато те живеят “на друга планета”, в други измерения, по други закони. Напълно неизвестни на нас обстоятелства ги мотивират за действие, напълно скрити за нас резултати се получават – накратко, извънземни!
Как тогава можем да очакваме и се надяваме на разбиране между нас и тях? Няма шанс – те знаят да говорят нашия език, но не знаят съдържанието, което ние влагаме на думите…

ЧУДОМИРЕ, КЪДЕ СИ?

Седналият на пейката старец заговори колито ми. То се спря при него и започнаха “разговор”. “Добър човек” – помислих си – „кучето ми никога не греши. Я да се поспра на приказка”.
– Как си, наборе, усмихнат си нещо – казвам, колкото да завържа разговор.
– Ами слушай да ти разправя, че да видим дали няма и ти да се захилиш! – отговаря ми той и заразправя.
– Тръгнах днес по обикновеному да си възстановявам младежката кондиция. Вървя из градината на НДК и дишам с пълни гърди чистия софийски въздух. На едно място гледам, народ се събрал. “Я да видя какво става” – думам си и се приближавам. Питам един младок: “Момче, за кво е тая блъсканица?”, а той ми отговаря “Раздават ….. без пари, дядо”. А сега де! Нали съм си малко глухичък! Да го питам пак, не иде – нещо троснато ми отговори. “Нищо” – викам си – “нали най-важното чух: ”Раздават без пари”. Кой бяга от аванта”. И се забутах и аз в калабалъка. По едно време стигнах най-отпред, а там едни ухилени момета раздават нещо. Хубавелката пред мен ми вика: “Какво има,дядо?” и се смее, смее. “Ами, аз, таквоз…” почвам да мънкам и се чудя защо само мен пита. А тя ми бута в ръцете нещо, повече, отколкото на другите даваше, и се залива от смях – още малко и за корема ще се хване! “Море,” – мисля си аз – “да бях с петдесетина, айде, поне с трийсет години по-млад щеше да видиш ти, ама нейсе”. Измъкнах се, стигнах до тук и седнах да видя какво аджеба толкоз намазах. Гледам, пакетчета някакви, на чуждоземски пише. Дъвки ще са сигурно, рекламни – мисля си. За мойте зъби, – нищо, че зъболекарката каза, че били досущ като истинските – няма да станат, ама ще раздам на дечурлигите из махалата, пък те вечерта ще кажат в къщи “дядото днес ни черпи дъвки, сигурно е спечелил от тотото”. Рейтингът ми ще се вдигне. Хубаво, ама мекички ми се видяха като ги опипвах. Я – викам си – да опитам една, може пък да ми издържат почти истинските зъби. Отварям едното пакетче, вадя нещо, бамбашка ми се видя тая дъвка. И като сложих силните очила що щеш: презерватив! Затуй, значи, момчурляците ме гледаха особено, затуй момето щеше да падне от смях! Пак хубаво, че не успях да се похваля пред аркадашите с авантата – цяла година щяха да ме кодошат. Ами ако бях почнал да черпя децата?!? Мале мила!!!
– Случват се такива работи – казвам едвам сдържайки смеха си – не го слагай на сърце.
– Какво да го слагам – казва – свикнал съм вече. НА ПРАЗНИ КРАТУНИ НИ ОБЪРНАХА, КАКВОТО ДА СЛОЖАТ ВЪТРЕ ВСЕ ДРЪНЧИМ, РАДВАМЕ СЕ.
Усмивката му беше изчезнала, в очите му имаше обида и много тъга. Стана с пъшкане, направи няколко крачки, па спря и се обърна:
– Да ти подаря един, а, наборе?
На лицето му пак светеше дяволита усмивка.
Срещнахме се след известно време. “Свършиха ли ти работа балончетата” – подкачих го аз. “А, бъди рахат, намериха си майстора” и отмина широко засмян.
Чудомире, Чудомире, къде си да ни опишеш!..

Масата

Като прочетете следващите редове почти сигурно ще си помислите, че в тази папка ще бъдат литературните ми опити в остроумие. Не бързайте! Тръгвам от началото (нашето, на “върха на пирамидата” 🙂 ), а за него никой не знае нищо със сигурност. Даже и тези, които би трябвало да знаят – и твърдят, че знаят. А пък едни от тях викат “Бог ни е направил”, други – “от маймуните сме”, трети извънземни се изкарват…
Нормално – “когато не разбираме нещо, започваме да предполагаме.”, както е казал Форестър. И колкото по не знаем, толкова сме по-категорични. Може би от желание да убедим сами себе си?
Хубаво, ама щом и “знаещите и можещите”, (т.е. философите и учените) тръгват от някакво хрумване, за което намират доводи, аз не мога ли да направя същото? Още повече, че един от любимите ми “подписи” във форумите е: “И най-големите умове са хора като нас – не са безгрешни.”!
Това, последното – да греша – го мога и аз! А останалото – доводите – дали съм го намерил, вие преценете.
И да си знаете: ще пофилософствам, но накрая пак ще стигна до оная, дето я бистрим – политиката… 🙂

МАСАТА

– Хайде, сядайте на масата! – подкани ни домакинята.
“Интересно, защо ли ние, българите, предпочитаме да сядаме НА масата, а не край нея?” – помислих си аз – “Може би, защото все гледаме да сме отгоре, а не край.”
Последвалите събития ( 🙂 ) бързо изтриха интереса ми към този въпрос. Но някъде из главата ми продължи да бръмчи мушица: “масата, масата”… И един ден реших да се отърва от нея: я да видя, какво толкова има в тая маса, че не ми дава мира.
Имало, както се оказа!
Какво е направило от човека – едно от многото невзрачни животни – властелин на света?
Най-великото откритие на Земята: МАСАТА!
Смеете се, а? Я не бързайте да се хилите ами помислете:
Човекът станал човек, когато измислил да се храни на определено място заедно с близките си, а не там, където намери храната!
Оттогава много по-силни и с по-големи възможности животни се появявали и изчезвали. Само човекът ставал все по-силен и по-първи благодарение на МАСАТА.
След трудния ден край масата се събирал рода. Виждали се, разговаряли, разказвали си всичко интересно и си разпределяли работата за следващия ден. Кой ще търчи и се блъска по задачи, кой ще координира край масата… 🙂
Така МАСАТА станала най-важното място в живота на човека. Дотолкова, че престанал да го осъзнава. Но несъзнателно ù отдавал дължимото.
МАСАТА постепенно станала символ на нещо важно и действено:
маса хора – значи, важно мнозинство;
– свърших маса работа – значи работата ми е била успешна;
– сложих го на масата – значи предлагам нещо;
– решихме го на маса – значи няма хък-мък;
– бяхме на маса – значи среща с доброжелатели, приятели, колеги, и т.н.
Даже специални хора се появили – масовици!
Измислили и предмета МАСА. Полека-лека той станал толкова разнообразен, че надали днес някой е в състояние да изброи всичките разновидности. Квадратна, правоъгълна, триъгълна, кръгла, овална, дълга, централна, крайна, обща, семейна – каквото прилагателно ти дойде на ума все ще е вярно!
На такова важно място не може да се сяда току-така – появила се йерархия на местата. Важните места празни стоят, ако няма важен човек да седне!
Започнала и подредбата – МАСАТА го изисквала. Цяла престижна професия! Кой къде трябва да сяда, как да се поднася яденето, как да се яде… Полека-лека станало цяла наука и признак на перфектно възпитание.
Пак по изискване на МАСАТА се появил един от най-тачените майсторлъци – готвенето. Бързо станало ясно, че това всички го знаят, но единици го могат! Затова тези единици-майстори са нещо като жреци на МАСАТА. И те станали известни и търсени – за тях знаят даже и хора, които не са опитвали манджите им.
Така МАСАТА станала основа на човечеството. И днес накъдето и да се обърнеш все я виждаш и чуваш. Кръгла маса, шведска маса, голяма маса, интимна маса, на масата, край масата, върху масата, под масата…
Да, и под масата – там е един цял свят. И едно от най-любимите места на децата докато големите са край масата – истинска школа за живота! 🙂
–––––––
А бе, масата, масата, ама нещо сякаш липсва

Въведение – знам, че…

Какво ще пиша в тази папка? (така ще наричам в писанията си категориите. “Категория” е прекалено претенциозно според мен за място, където се групират бележки в личен дневник само за това, че имат нещо общо в тематиката.)
Неща, свързани с дейността на човека. Мисли за него, за произхода му, за пътя му, за мястото му в Природата (ако все още има такова!), как (и дали 🙂 ) е престанал да бъде животно, и т.н.
Затова и надписът на папката е “Човек – това…хм!”. Бях започнал да пиша по инерция “човек, това звучи гордо” – нали поне милион пъти ми е минавала тази фраза пред очите – ама това “това” направо ме хвърли в многоточието.
Което пък трябва да ви подскаже, че това няма да е научно-популярна рубрика във възхвала на “върха на хранителната пирамида”, както гордо ме апострофира преди време в едни форум млад опонент. 🙂
…………
С какво да започна? Може би най-добре, безопасно и интелектуално със
ЗНАМ, ЧЕ…
…нищо не знам. Кокетство на един голям философ, което толкова се харесало на хората, че и досега с дълбокомислена физиономия и тайничко удоволствие го повтарят.
И как не – това е такава чудесна индулгенция!
Защото май ще се окаже, че доста от това, което сме узнали досега, е само някакви сгрешени или начални бележки от чернова, изхвърлени от някого (?) в кошчето.
Преди 3 години случайно прочетох една статия, за която често се сещам. Най-добре да ви копирам това, което съм написал тогава по този повод, преди да продължа:

“Седя си аз и си представям (да мисля ме мързи 🙂 ): Човекът (обобщен образ на човечеството) прекарва целия си живот легнал неподвижно на земята по корем изучаващ парчето земя под себе си или втори вариант по гръб (съответно парчето небе над себе си).
Оформят се науки, представи за света и т.н. Стройни, подплатени от факти, системи и теории. От време на време в първия вариант го погалва ветрец по врата – съответно във втория започне да му убива някое камъче – но това минава в графата “още неизяснени аномалии (частни случаи)”. В крайна сметка човек на очите си ще вярва, на кого другиго!
И така докато….се извие буря с дъжд в първия вариант или земетресение във втория!
И като си представих всичко това изведнъж се замислих (вече няма накъде!): Всъщност, ние, хората, изобщо знаем ли нещо?
Сериозно, приятели, чувствам се много в безтегловност, угнетен! Затова и пиша тези редове, не за да остроумнича. А поводът е наглед глупав: една научно-популярна статия на Росен Янков “Махало клати теорията на Айнщайн” отпечатана във в.”24 часа” от 4 октомври (2004 г.). Целта й е “обща култура” в стил “интересни факти”. В нея се говори за аномалиите в движението на сондите “Пайъниър 10” и “Пайъниър 11” (най-далеч стигналите космически апарати) и “Ефектът на Але” (французина Морис Але открива аномалии в движението на махалото на Фуко при слънчево затъмнение) и различни предположения в тази връзка. И изведнъж заключителният абзац ме обля с тъмнина:
“УЧЕНИТЕ ОБАЧЕ СЕ МОЛЯТ ПОНЕ ТОВА ДА НЕ Е ТАКА (силата на гравитацията да е различна в различни посоки – бел.моя). ЗАЩОТО ИНАЧЕ ИЗМЕРВАНИЯТА НА ВСЯКАКВИ ВЕЛИЧИНИ ПРЕСТАВАТ ДА БЪДАТ УНИВЕРСАЛНИ, Т.Е. В КОСМОСА НЯМА ОБЩИ МЕРКИ, А САМО ЛОКАЛНИ. ТУК ТЕ СА ЕДНИ, ТАМ – ДРУГИ, И Т.Н. ТОГАВА ОБАЧЕ ВСИЧКО СТАВА ОТНОСИТЕЛНО И СВЕТЪТ СТАВА НЕИЗМЕРИМ, Т.Е. НЕПОЗНАВАЕМ. А ТОВА ВЕЧЕ Е КРАХ ЗА НАУКАТА.”

Така съм реагирал в SkyForum тогава на това съобщение.
Оттогава се появиха и други информации. Интересни главно с това, че става дума за съобщения на учени. Все повече хора в науката се насочват към области, които до неотдавна се считаха за “несериозни”. Чак до днешната информация в actualno.com, която не знам дали да приема на сериозно:

Учени от Оксфорд призовават да се дешифрира геномът на вълшебниците. В статията „Произходът на вълшебството: обзор на генетиката и епигенетични ефекти“ учените подробно разглеждат проблема с възможността за унаследяване на магическите способности.” Но като чета по-нататък, че “Подобно изследване вече е правено през 2005 г. от мелбърнския институт Children’s Research Institute” явно не става дума за шега.
Изглежда, че все повече учени се надигат от лежащите (по корем или по гръб 🙂 ) пози и започват да се оглеждат…
Поговорката “крушката си има опашка” е доста многозначителна! Защото, помислете си: гениалните съвсем конкретни прозрения на Леонардо Да Винчи (осъществени столетия по-късно!) как са изглеждали за съвременниците му? Налудничави смехотворни фантасмагории!
А то, имала си крушката опашка…

ПО ПЪТЯ – ЛЕВИ, ДЕСНИ…

Преди осемдесетина години, когато в България дошли белогвардейци (така ги наричаха), българите бързо ги характеризирали: “Един руснак – певец, двама руснаци – дует, трима руснаци – хор”. И за да не се обиждат, че само за тях е приказката, продължили: “Един българин – политик, двама българи – партия, трима българи – 4 крила на партията”…
Винаги едно от любимите ни занимания е било “да бистрим политика”. Няма да се деля от хората, я – и аз с това започвам.

ЛЕВИ, ДЕСНИ…

Традиция е вече – мине ли година-две от нечие управление и започва мерене кой десен, кой ляв. И колкото по наближават избори, толкова по-обидно става – направо си е обвинение – да ти кажат, че правиш “дясно управление”. Никой не иска да го признае, горкото, за свое. Най-много някой от кумова срама да се съгласи на “центристко”.
И сега почнаха тия приказки. Лявата БСП била с дясно управление, опозицията се притеснява, че ще си загуби електората!
Питам приятелите:
– Как си я представяте тая работа? Какво очаквате да стане при ляво и какво при дясно управление?
Те ме гледат умно.
– Ти какво – викат ми – на остроумен ли се правиш? Нали вече ги имахме и от двете?
– За имане имахме ги – казвам – даже и “За Бога, братя, не купувайте!” имахме, ама вие все пак ми отговорете на въпроса.
Тук вече те започнаха “нечия майка на глас да споменават”, както е рекъл поета и разговорът се отплесна в позната посока…
Седя сега и си мисля. Не може да сме толкова захлупени, та други да трябва да ни казват кое-що. Я да седна аз и да видя какво всъщност стана досега, кой ни направи по-богати, както каза оная вечер г-н Станишев в Панорама. И се пренесох мислено назад

ПО ПЪТЯ
– Айде, отпускам ви края – каза КОРКОРБАШИЯТА (оня, дето се пише изцяло с главни букви!) – стига сте се возили на това соцвозило, вземете си едно кап, че да станете бели хора.
Леле-е-е! Голяма радост настана! Че нали ние не бяхме “от мерцедесите”. А как ни се искаше да сме! Всеки в новичък мерцедес се виждаше как се кипри.
Накачулихме се на капвозилото и потеглихме по пътя. Ясно накъде – към свободата и равния шанс! От там до личния мерцедес един хвърлей място, нали така?
Повозихме се – друсане настана голямо, новички мерцедеси не се виждат, само коли от автоморги на хоризонта.
“Я дай по-вдясно, бе” – чуха се гласове – “че вътрешностите ни се разместиха!” Тръгнахме по-вдясно, ама и там дупка до дупка. “Стига с това дясно, бе, карай отляво, там е по-гладко”.
Глас народен – глас Божи. Мина возилото в ляво. По едно време водачът (така им викаха на шофьорите едно време за да се знае кой кой е) от старание да избегне дупките без малко да се забие в хендека. “А бе, какво правиш бе, ти не знаеш да караш! Я отстъпи кормилото на опитни хора, политикономисти!”.
И пак в дясно, и пак тръскане – здраво място не ни остана. Подскачането на място с хоров рецитал даже не помага.
И така от дупка в дупка, докато по едно време някой се сети, че си имаме и шофьор с най-високо управленческо звание. От чужбина си го извикахме да спасява положението, стига дилетанти са се учили на наш гръб.
“По средата” – вика той – “по царския път! Ще видите как за нула (т.е. две с осмица отпред) време ще стигнем.”
„Уха-а, да бе, как не се сетихме досега“ – викаме ние.
Взе си той за всеки случай помощник с много оригинално българско име – да му помага – и га-аз!
Пак тая…
“Един водач и един помощник са малко. Поне трима трябват.” – каза някой. Турихме си трима отпред. Акъл да си дават та по-добре да върви управлението.
И пак нищо. Зъбите на хората изпопадаха, а пари за нови нямало, че трябвали за бензин, по-важно било.
Остави другото, ами сандвичите за по път дето си ги имахме започнаха да свършват. И от равния шанс се пръкнаха едни такива съвременни, енергични, дето е модерно сега да им викат “инициативни”, люде. Започнаха да ни продават дренки от крайпътя на европейска цена. Така било правилно за нормалното движение, викат, а и да свикваме с Европата. Тя така искала. И ти, щеш-не щеш, като си гладен… Изобщо стана една, не е за приказване.
Започнаха да се оглеждат хората, да се заглеждат– какво щеш: той, пътят, цял на дупки и бабуни. И от ляво и от дясно и в средата. Щото бил ехе-е откога приватизиран, защото държавата нали, и така нататък!
И им стана ясно (на хората, де), че не е работата до водача-шофьор, ами до пътя!
И вече разбраха: голямо друсане ни чака още докато излезем на магистралата.
Да са живи и здрави днешните бебешори – може и да имат късмет да се повозят на стари години по хубав път…
Кой път ли? Как кой, ами тоя, по който пътуваме към светлото бъдеще!
Е, съвсем без водач на кормилото не може. Сега вече ще ги пробваме по професии. Харесали сме си един баш пожарникар, ще го пробваме май. Якичък е, а и нали пожарните вървят бързо, с предимство, никому басма не цепят. Вярно, до пожар те докарват, ама ще опитаме пък за после ще видим. Може някоя мис манекенка да си сложим – и тъй ще ни друсат кокалите, барем очите си да плакнем!
Няма страшно, ние, българите, и по-лошо сме виждали. Свърши ли се горивото на возилото ще минем на алтернативно, био – ще бутаме!…
………….
Положението не е за майтап, мисля си. Я по-сериозно, стига алегории.
Проблемът в пътя ли е или в нас? За пътя – трудно ми е да кажа. Засега знаем къде води само от приказките на тия, дето уж са минали по него преди нас. Така, че оценка за него не давам.
Останахме ние. Е, тук сега грешките са повече от видими. И то главно в тия, които ни поведоха по него. Предполагаше се да знаят какъв е и къде води. Как трябва да се мине по него (прехода, с други думи). С колко храна и вода да се запасим, какви дрехи за из път да си вземем. И, главното, да кажат “Братя българи, труден път ни чака, трябва да сме задружни, да си помагаме, да подкрепяме по-слабите да не се загубят, подсигурили сме това-онова, ама трябва да го икономисваме, да стигне за всички до края, пък после кой накъде, кой как може и знае.” И да ни поведат, ама да се оглеждат как е положението назад, всички ли вървят, трябва ли помощ на някого… С една дума не само да го кажат, ами и да го направят!
Е, щеше ли да ви мине през ума да наричате такива водачи “тикви” и не знам какви си?
А какво направиха (и правят) нашите тиквеници? Ами разпериха лактите и се юрнаха, разблъсквайки хората – едни да са най-отпред (водачи демек!), други до запасите за из пътя… 🙂
Тикви ли били? Тиквите сме ние (ясно защо), те са си кратуни!
…………
Ядосах се и спрях да пиша. И изведнъж си спомних, че един гениален българин го е написал преди повече от 130 години къде-къде по-добре. Защото не си е поплювал! Намерих го, ей го на:
Народът умира от глад, народът плаща баснословни данъци, народът не може да отвори очите си от правителствени и от разбойнически грабежи, народът не може да излезе на работа от разбойници и обирачи, народът е захванал, като всеки пролетария, да се скита по чуждите земи и да си търси прехрана; а г. (…) и неговата компания все още се провикват, че техните телешки способности (…) са единствените, които са в състояние да облекчат нашите страдания и да ни доведат до по-добро положение!
С една дума, нашата (…) организация на държавата (по методата на Насрадин ходжа) (…) прилича на незаконородено дете, което не знае ни кой го е родил, ни защо го е родил, ни де го е родил, ни за кого го е родил.

Хр.Ботйов, 5 април 1872 г.
………………..
След неговите думи аз нямам думи!
Какво сме правили ние, българите, сто години? 😦

_________________________
Моля, щракнете 🙂 си впечатлението от написаното:

АЗ

Здравейте, уважаеми гости!
Както вече сте видели в НАЧАЛОТО…, този блог* ми е подарък от обичния внук. Което пък изяснява, че аз съм дядо. С важно допълнение: че не само на внука си, а и фактически.
Това доста ще промени обичайния стандарт, правила, съдържание и …. целите блогови. 😉 Още тук, във визитката.
Ще ви се представя, разбира се, учтивостта го изисква: Васил Константинов, Графът, приятно ми е! (което си е истина!)
Останалото за мен, обаче, ще научите малко по малко от различни мои спомени и писания в този дневник. Защото, за какво да ви пиша “професия музикант” и професионална кариера, след като това вече от доста време е минало – от 15 години съм пенсионер. Каква професия, каква “слава” и постижения, когато си на 75! За част от вас това е съвсем далечно “историческо” време – и родителите ви не са били родени по времето на някои случки, за които ще прочетете. 🙂
Но възрастта, драги приятели, си има и добрите страни. Постепенно човек се успокоява и започва да обръща внимание на неща, за които е нямал време докато е тичал “по дистанцията” и е гледал да надбяга ония пред него. Остава му време да преравя старите кашони, да си спомня случки – повече весели, отколкото тъжни, да прегрупира и осмисля натрупания “багаж” през годините. Може би ще ви бъде интересно да прочетете нещо такова? Нали и вас това ви чака (без да ви плаша 🙂 ).
Ще пиша тук каквото ми хрумне (а даже и каквото ми е хрумвало). И интересно, и не дотам. От червеното винце и препечените филийки с масло и чубрица до философии за миросъзданието. Човещина! А ако от време на време ми правите компания с по някоя реплика ще бъда много радостен!
Та това е малко необичайното на този блог – не е направен нито за слава (за кога тепърва!), нито от самочувствие, още по-малко за печалба. Накратко – не е блог, а личен дневник. Може да се каже “дневник, забравен в читалнята”. 🙂
Май се подсмихвате под мустак, четейки горните редове: тоя нещо ни будалка! На скромен се прави – а “Графът”?!?
Прави сте, това с “Графът” още тук трябва да се изясни.
“Графът” не е измислен от мен “ник”, както казвате сега. Не ми е и професионален псевдоним. Това ми е прякор от детските години, от 7-8 годишен. А прякор означава, че връстниците ти те “кръщават” и няма спасение. 🙂
Е, повечето детски прякори си отиват с детството. Моят по всички правила също трябваше да изчезне напълно – бях в прогимназията, когато се преместихме от малък провинциален град в София и тук никой не ме познаваше, та да ми пренесе и прякора. Но…година по-късно, в гимназията наново ме “титулуваха” графът!! И такъв си останах, та досега – за близките ми приятели, че даже и дъщеря ми от време на време ме графосва. 🙂 Така ме знаят и по някои форуми.
Куриозното е, че когато започнах работа, студентите (май студентките бяха! 😉 ) за трети път ме нарекоха “графът”…
Няма отърваване от прякор, да знаете!
___________
* Аз ще си го наричам дневник!

1 НАЧАЛОТО…

Мили Дядо,

като истински съвременен човек, реших, че трябва да имаш свой си блог, където да споделяш винаги интересните си и оригинални идеи и мнения във всички сфери. Не слагам конкретна тема на блога ти, защото интересите и знанията ти са твърде много, за да ги огранича дори и до няколко теми. Очаквам от теб любопитни и информативни четива 🙂 Също ти пожелавам да имаш все повече приятели, съмишленици, както и опоненти!

Много, много целувки за рождения ти ден!!!

Васко

%d блогъра харесват това: