Познанието движат хората, за които няма константи!
Защо да не сме от тях?

Въпросът никак не е заради оригиналничене – и най-фундаменталната наука не знае отговора му!
Вярно, то е нещо, което го усещаме, изпитваме на гърба си (и още как! ), “можем да пипнем”, така да се каже. Безспорно съществуващо, с други думи.
Безспорно ли?
Цитат: “Откъде е дошла Вселената? Имала ли е начало и ако да, какво е имало преди него? Каква е природата на времето? Някой ден тези отговори може да изглеждат така очевидни, както факта, че Земята обикаля около Слънцето...” (Хокинг).
Това са част от въпросите, които голямата наука си поставя днес за решение. Видяхте ли подчертания от мен въпрос?
Няма да се разпростирам върху това. Не съм достатъчно компетентен. За мен по-важно е друго – науката е стигнала до познанието, че времето не е абсолютна величина. Още появата на теорията за относителността го е развенчала. То зависи от скоростта, от гравитацията и още кой знае от какво.
„Времето е в нас и ние сме във времето” – вярно. Но ако го извадим от контекста „епоха, реален живот”? Нашето време дали е едно и също с времето на Вселената, Планетата, животните, растенията, насекомите? С времето на атомите? Ако не е как се съчетава например, нашето време с времето на атомите, от които сме “направени”?
Приели сме му някаква наша мярка и изчисляваме чуждите времена по нея. Но ако си спомните по колко различни мерки се изчислява най-обикновено разстояние в момента на Земята (даже в компютъра пред вас има инчове и сантиметри!) ще имате ли куража да твърдите, че това е точно измерението на Времето? Хе, Вселената ще се занимава с мярка „светлинни години” или атомът със  „секунди”, пък били те и “мили”!

Всъщност, говорим за времето, ама наясно ли сме какво точно имаме предвид? Не зная как там в разните научни томове е формулирано, според мен времето е редица последователни събития. Няма ли събития не би трябвало да има и време. Но липсата на събития означава ли липса на реалност? Май не – а това означава наличие на реалност и извън времето, при неговата липса. Означава също, че за реалността не са необходимост последователните събития. Иначе казано, събитията в нея могат да бъдат и едновременни, а не последователни.
Тая мисъл отдавна ми харесва. Помислете си колко въпроси решава на наше ниво – паралелни светове, прераждането, памет от „минали животи”, съдба, връзки с несъществуващи материално, и всевъзможни екзотични случаи и чудеса. А пък съвсем не е толкова налудничава.
Времето сме го измислили, защото иначе не ни се получават формулите и уравненията. После възникнал в един момент парадоксът, че всичко е двупосочно, само времето не. В даден момент започнало и да пречи – и се появило понятието пространствено-временен континуум, че след това се наложило пък да го изкривяваме и от страна на времето, и откъм пространството. Няма да задълбавам в научните сфери, че ще стане много дълго и сложно. Само ще напомня, че тази мисъл там хич не е табу. Например, квантовият физик Дейвид Бом и неврофизиологът Карл Прибрам, (физиката и неврофизиологията са всъщност науките за двете страни на реалността – външната и вътрешната) независимо един от друг стигат до мисълта, че познатата ни реалност е всъщност нещо, което се появява при пресичането на тези две страни и е плод само на възприятието – нещо като холограма. Между другото, те точно холографията използват за да го обяснят. При това и двамата подчертават, че възприятието поражда реалност, но тя е уникално различна за различните организации на живот!
Аз предпочитам по-„обикновени” примери. Например, най-дълга е миграцията на рибите-змиорки, които живеят в българските реки - хвърлят хайвера си чак в Саргасово море, източно от Флорида, САЩ; излюпените малки рибета се връщат тук. Това прераждане ли е или какво? Малко неразбираемо е предаването по генетичен път на географски атлас с означен маршрут…
Или ясният спомен за място или събитие, където не сме били. Почти на всеки се е случвало.
Или способностите на хора като баба Ванга.
Или, или…

Хайде, стига толкоз, че много от времето, което го няма, ще ви отнема. И без това пак ще стане въпрос за него.

тази вечер в “Панорама” ми хареса - най-после “приземи” въпроса за избирателната система. Нарече нещата с точните им имена:
- референдум за мажоритарен или пропорционален принцип на избор е глупост;
- изцяло мажоритарна система означава двупартиен модел на управление;
- смесена система – мажоритарните депутати влизат в съответните партийни парламентарни групи;
- пропорционална система с преференциално гласуване (на която той е привърженик) – само при задължително отмятане в бюлетината (като във Финландия и Полша);
- избирателните райони да се изравнят по брой гласоподаватели за да се изравни “цената” на един мандат – сега има в пъти разлика;
- резултат от нова избирателна система може да проличи най-рано след 2-3 мандата. Тогава ще се разбере сбъркали ли сме и в какво…

Разбира се, и той не стигна до края – не засегна въпроса за “пренасочване” гласовете от под бариерата. Или да си го кажем точно – кражбата на гласове от няколкото по-големи партии, която не може да се сравнява по мащаб с никакви купувания на гласове. И която е узаконена. Не посмя г-н професорът да каже, че има възможност и това да се ликвидира много лесно чрез преференциалното гласуване.

Още нещо не посмя да каже ясно, въпреки, че се подразбираше от цялото му участие: трябва да се обсъжда не принципа на избирателната система, а нейните конкретни параметри. Чрез тях да се решават въпросите за купуване на гласове, отговорност след избора, политики на партиите, смяна на личности и т.н. Всякакви други “обсъждания” са всъщност мъгла и шумотевица. Нали като решите да си купите нов хладилник ще искате да чуете предимствата на различните марки, а не да ви разказват за ползата и вредата от употребата на храдилник…

И все пак, това беше най-адекватното мнение, което съм чул публично досега. За повече няма смисъл да се надявам…

от принудителна ваканция

Здравейте, драги приятели!
Преди всичко искам да ви благодаря за вниманието и съпричастността към моите компютърни проблеми!
Виждам, че проверявате блога ми редовно и това значи много за мен. Миналата седмица даже е имало рекорден брой посещения!
Проблемите ми вероятно можеха да бъдат лесно решени, ама аз си падам инат (нали съм сливненец! ) – реших сам да се боря с нещо, което ми е като извънземно. И все пак докарах нещата до там, че да мога да ви пиша отново в блога! Пък по-нататък ще видим, луд умора няма.

Тук се е посъбрало доста за отговор, особено в “Преди 70 милиона години”. Оттам ще започна.
Много оргинална друга гледна точка предлага scanman в “За зелените човечета и генетичните експерименти”. Разбира се, че всевъзможните книги, теории, предания, вкл.библиотеката в Ика не доказват нищо – те само предлагат неща за евентуално доказване. От които тази библиотека е най-“реална”, съществуваща материално. А това, че рисунките им са “първобитни” – ами от същата гледна точка да си представим, че са си казали тогава “тия след милиони години кой знае до къде ще са стигнали, ами я да им ги нарисуваме по-разбрано като за първобитни хора”. И не са много сбъркали май…
Аз не бих рискувал от десетина снимки да давам каквото и да е мнение. Да не говорим, че вече има фалшификати няколкократно повече от оргиналите. Иначе мен ме смущават други неща – като лулата в ръката на един от ездачите напр…. Не бих приел с лека ръка и космическите им полети, освен ако не са владеели нещо особено – никъде не се говори за двигатели и гориво. Но като става дума за време преди 70 млн.години трудно можем да направим “реални” предположения.

И тук преминавам към карибките ми. Трудна задача, защото едната е богослов, а другата историк! И защото с доста неща в написаното от тях съм съгласен – като например за много удобната тема за всевъзможни “изяви”. И все пак – историческата наука допуска ли да се съмняваме в досегашни нейни “аксиоми”? Ако са необходими “писмени извори, устни предания” в какъв времеви период можем да се върнем достоверно? Ако са достатъчни и само археологически, то библиотеката е точно такава.
За датировката обаче, нещо не ми е ясно. Само до 10 хил.години? А откъде тогава се знае преди колко са живели динозаврите и още куп други неща (да не се разводнявам)? Мисля, че тук грешите, мили мои момичета, науката в това отношение бързо се развива!

Още един въпрос, който се усеща във вашите коментари – кой ни е създал. В моето писание не става въпрос за това. Дори да приемем, че всичко това, свързано с библиотеката е истина – то противопоставя ли се на останалите теории? Всъщност има ли някъде достоверно уточнено преди колко време ни е създал Бог и какво е имало преди това на Земята? Дали пък ние не сме втори, трети вариант? Или Дарвиновата теория – в нея казано ли е дали не е имало същия цикъл в предшестващите милиони години?

Не трябва да сме наивно лековерни, прави сте. Но и принципът “Те такова животно нема!” е още по-лош вариант, не мислите ли?

В заключение: когато пиша нещо от този род не значи, че съм го направил свое верую. Нали помните мотото на Раздумка?

Пет публикации на http://vira111.wordpress.com/2008/06/21/ne_sme_sami/ за Закария Сичин ми припомниха да потърся в архивите си един материал, попаднал ми преди години. Записал съм го, защото е поразяващ - става дума за цивилизация много преди да се появи първият хомо сапиенс според сегашната наука. А сведенията не са предположения, а се базират на предмети, които съществуват в момента и могат да бъдат проучвани. Но все още не и обяснени.
Преразказвам го (съкратил съм някой повторения) и пускам снимките, които имам.

Край перуанския град Ика, на 350 км югоизточно от столицата Лима има огромно количество изписани камъни. Около 11 хиляди се съхраняват в своеобразна библиотека в града, но тяхното количество е многократно по-голямо – според учените над 50 хил. Огромна част от тях са пръснати преди археолозите да се заинтересуват – първите сведения са от пътепис от 1570 г., в който се споменава, че жителите на местността Чинчаюнга, днешна Ика, намират много камъни с гравирани на тях рисунки. От средата на миналия век процъфтява и търговията на черния антикварен пазар в Перу, като много от стоката е фалшификати, но доста голяма част и автентични екземпляри. Интересното е, че те са различни по размери – не поради разчупвания, а според съдържанието. В споменатата библиотека на града големината варира между размери от 20-ина грама до 500-килограмови “томове”. Болшинството са с размерите на диня.
Според изследователите на камъните всички те първоначално са били подредени в определен ред, което е позволявало да се ползват като книги в библиотека. Но въздействието на околната среда – ветрове, порои, свлачища – постепенно разбъркало каменните “страници”. Затова пък древните създатели на каменната библиотека са избрали най-добрия начин да я оставят на бъдещите читатели. Андезитовите камъни, на които е гравирано посланието, са по-трайни от гранит. Всяка друга земна скала би била разрушена от въздействието на околната среда през хилядолетията. Автентичността на камъните не е под въпрос. Те са изследвани от немски учени със съвременни средства и няма съмнение, че са изработени преди 60 до 70 млн. години.

Въпросът кой е изрисувал камъните остава открит, което никак не е чудно. Всяко предположение разрушава цялата ни наука за произхода на разумния живот на Земята. Според собственика на най-голямата сбирка камъни от Ика д-р Хавиер Кабрера това са били хора, макар и малко по-различни от нас. На рисунките те са изобразени с несъразмерно големи глави. В перуанските музеи се пазят открити черепи с необикновена продълговата форма (ще видите такава снимка). Д-р Кабрера предполага, че каменната библиотека била създадена и оставена от древната цивилизация, когато е станало ясно, че предстои някакъв неминуем катаклизъм. Според учените това било сблъскването на Земята с голям астероид. За да спасят тогавашното човечество, хората отпреди 70 млн. години построили космически кораби и отлетели на неизвестна планета в звездния куп Плеяди, също изобразен на камъните. На тях са изрисувани и невероятните по размерите си построение на платото Наска (Платото Наска е разположено на 150 км. от Ика.), което се смята за древен космодрум.

Стигнах до най-интересната част – съдържанието. Всичко не е описано в материала, който имам, но явно са подбрани по-сензационни неща.
Създателите на “библиотеката” са били наясно, че описание с писменост ще бъде огромен проблем след хилядолетия. Затова са използвали максимално ясни и изключително фини гравюри. Камъните са изписани с битки и опитомяване на гигантски гущери, с изображения на сложни хирургически операции и даже на космически полети.
Има лов на динозаври, където явно човекоподобни фигури нападат гигантски гущери със своеобразни лъкове и стрели (огнестрелни оръжия в познатия ни вид няма в рисунките).
Хора, яхнали динозавър от вида трицератопс, като на гърба на влечугото е постлано килимче, а ездачите държат в ръце нещо като лули за пушене. Още по-екзотичен ездач пък лети на птеродактил, пришпорвайки го със сопа.
Серия от картини, представляващи развитието на древния стегозавър – от малко гущерче до зрял индивид – които са абсолютно точни според учените.
Изобщо на близо 1/3 от камъните има изобразени динозаври - трицератопси, стегозаври, диплодоци, брахиозаври, птерозаври, игуанодони и различни видове хищни гущери. Някои видове явно са били домашни животни. Факт, потвърждаващ автентичността на колекцията от Ика, са изображенията на диплодоци с гръбни плочи, като тези на стегозаврите – те са познати едва от началото на 90-те години, когато са били намерени първите останки на зауропод (който е вид диплодок) с гръбни плочи.
Серия от хирургически операции и сложни трансплантации, които и днес са все още рискови (като присаждане на сърце), а други направо фантастични за нас – присаждане на мозък. Включен е дори метод за преодоляване на имунно отхвърляне на присадени органи. Описано е цезарово сечение и използване на акупунктура като начин за обезболяване при операции.
Има представени карти на Земята, на които са изобразени доскоро смятаните за митични континенти Атлантида, Му и Лемурия. Според геолозите днес планетата ни по време на цивилизацията от Ика е изглеждала точно както на рисунките.
Има нарисувани космически апарати, готови за старт.

Дълго време се е спорело за автентичността на “каменната библиотека” – и досега има твърдения, че това е мистификация. Но след съвременните изследвания не може да има спор. А и логиката трудно приема, че някой ще направи мистификация като изработи прецизно върху най-твърдите камъни на земята 50 000 рисунки.
Но за “библиотеката” продължава да се мълчи – най-много да се спомене в “куриозни загадки”. Игнорирането се дължи, според мен на това, че ако науката се заеме сериозно с нея и я признае, това означава да зачертае всичко досегашно за развитието на Земята и да започне отначало. На кого ще му се иска да признае, че столетия умовете на човечеството са вървели по второстепенна пътечка, защото не са искали да признаят, че преди тях може да е имало и по-умни…

Ето някои фотографии:

http://www.tribak2007.com/mystery/Pictures/Ika/dinoz11.jpg

http://www.tribak2007.com/mystery/Pictures/Ika/dinoz12.jpg

http://www.tribak2007.com/mystery/Pictures/Ika/map04.jpg

http://www.tribak2007.com/mystery/Pictures/Ika/medic03.jpg

http://www.tribak2007.com/mystery/Pictures/Ika/medic07.jpg

http://www.tribak2007.com/mystery/Pictures/Ika/medic08.jpg

http://www.tribak2007.com/mystery/Pictures/Ika/other02.jpg

http://www.tribak2007.com/mystery/Pictures/Ika/mus05.jpg

Нела Калова ми подава щафета. http://azkenkal.blogspot.com/2008/06/blog-post_26.html
Щях да отговоря на място, но ми се струва, че темата е интересна и затова го правя тук – може някой да реши да се включи и без персонална покана.
“Моят идеален свят” се казва мероприятието. Предоставя широки възможности за гледна точка – от лични до планетарни. Аз предпочитам подхода на Нела – малко теория, малко личен анализ.
В общочовешки аспект моите виждания до голяма степен се покриват с нейните първи 2 точки. Но щом темата е за “идеален свят” (т.е. за мечта) и аз ще формулирам утопично желанията си.
Искам свят,
- в който човекът е на първо място – сега безспорното лидерство е на парите.
- В който всеки се чувства сигурен и спокоен сред себеподобните си.
- В който осъществяването на неговия желан личен свят зависи само от него и неговата действеност.
- В който не се опитваме да излъжем и префасонираме Природата, а сме част от нея.
Накратко, свят, който почти цялото човечество иска.
Merde! Защо тогава не се вижда даже като мираж* на хоризонта?!?

В личен план.
Не искам животът ми да е бил друг. Имал съм възможност на няколко пъти да го променя коренно (към много по-добро по сегашните мерки) и съзнателно не сме го направили с жена ми. Сега определено мога да кажа, че не сме сбъркали. Имал съм истинско детство, работил съм това, което ми допада, за семейството си изобщо не мога да имам колебания и претенции. Сега имам блог и купчина приятели в него…

Е, предпочитам да живея в условията, които Нела описва. Къща с двор е мечтата на всички у дома. Но не всички мечти са осъществими – някои имат твърде висока цена, трябва да се откажеш от други ценни за теб неща. И да стане в крайна сметка танто за кукуригу…
……………………..
* Мираж – изображение във въздуха на реално съществуващи обекти върху земята.

Раздумка

Отдавна подхвърлям, че разговорът ни тук няма да е само в сферата на философията. Дойде време да погледнем и към по-дребното. Нали се казва, че малкото води към голямото.
Дойдоха горещините, предстои седмична почивка. Предполагам, че всеки, който има възможност, ще прекара известно време “на зелено” – по-далечко от напечения град. Растителността е още свежа. Сега е момента за това, което ще ви предложа!

Какво да направите:
Отрязвате разклонена клонка (непременно жива!) от някое дърво като тази на рисунката. Стъблото около 30 см., клонките по 20-25 (размерите са само ориентировъчни, няма нужда от точност). Не трябва да е дебело, клонките най-много колкото молив, по-добре по-тънки. Хващате, както виждате на картинката (палците навън, дланите нагоре!), като леко извивате клонките да има напрежение като пружина. Насочвате ръцете с пръчката хоризонтално напред под прав ъгъл като притискате до тялото лактите. Стискате много здраво, стъблото трябва да сочи напред и да е хоризонтално. Тръгвате бавно. Ако края на пръчката започне да натежава към земята не ù помагайте да се наведе – дръжте здраво клонките и се мъчете да я задържите хоризонтално.

Вече сте се досетили – така се търси вода. Ако някой има способност да усеща водата (по-точно, тя да го усеща ), но го е правил с телове или махало, нека също опита посочения начин. Той има голямо предимство – може да се оцени до колко силна е тази способност в дадения човек.
Такава способност не се изявява във всеки. Но е много по-разпространена, отколкото се предполага – приблизително един на всеки 3-4-ма. Така че, ако решите да се пробвате, накарайте и останалите около вас да го направят. Вкл.и децата, които могат да ходят достатъчно стабилно и да изпълнят условията.

С тази история нямам намерение да ви впечатлявам с паранормални явления. Радиестезията вече никого не може да впечатли. Но имам нещо на ум. Ако пръчката силно се навежда към земята в ръцете ви, това означава, че опаковката на неизвестните ни възможности (и способности на мозъка) при вас е изтъняла на едно място и пропуска. А ако пропуска едно обикновено пропуска и друго, което не е чак толкова видимо и трябва да се потърси.
При мен поне е така.
Ако не стане при вас нищо, не се омърлушвайте. Най-вероятно тогава е “избило” някъде другаде. И не остава нищо друго освен да го потърсим къде.
Ако има някакви резултати, смело ги кажете. Защото тогава ще има вече индивидуални инструкции какво да се прави, както още Чернишевски беше казал.
Успех!
……………………..
Как съм като художник с мишка, а?

Няма да теоретизирам. Знам ли пак накъде ще се отплесна. Просто ще разкажа защо съм се сетил за нея, след като съм музикант-професионалист.
Какво “сетил”, че тя е неразделна част от живота ми още от детството! Неусетно се “намести” и си остана! Но да започна поред.
В тази “сфера” не влязох целенасочено. Не са ме записвали нито в хор, нито в училищен оркестър. Започнах да уча пиано от малък, не помня на колко години, но това си е индивидуално занимание. Как стана - като се има предвид, че до мен в рода ни няма пианисти – ще разкажа някой път. Първата ми учителка в Трявна заслужава това.

Веднага след 9-ти септември 44-та учителят ни по музика (който беше много колоритна фигура) явно е решил да се възползва от ситуацията и организира вокална групичка от деца. Сигурно това е било отколешно негово желание, защото не само направи много бързо групичката (през декември 44-та бяха първите ни изпълнения), ами и осигури постоянни изяви. Идеята му беше повече от блестяща. По него време в градското кино се прожектираха 2 пъти седмично филми, които докарваха с влака. Киното имаше един прожекционен апарат и това налагаше по средата на филма да се прави 15-ина минути прекъсване за да се пренавие лентата. Е, точно в тези 15 минути се беше прицелил учителят ни – тогава ние изнасяхме своята програма. Което вдъхна неподозирана жизненост на групата – непрекъснато трябваше да се учат нови работи (2 пъти седмично “концертирахме”, не забравяйте!), а и участниците станаха нещо като мюзик айдъл в града.
Както се казва, съдбата беше предрешила – нямаше в Трявна кой друг да може да акомпанира и аз още отначало станах освен акомпанятор и нещо като помощник-ръководител. В “задълженията” ми влизаше да разучавам песните с децата, а учителят само ги дошлифоваше.
Групичката ни много бързо стана популярна, започнаха да ни водят на участие и в съседни градове. Самолаская се, че не само като новост (такива “състави” дотогава нямаше), но и защото сигурно сме били интересни и добри.

Ето така започна моя “паралелен живот” в самодейността. От тогава винаги съм се занимавал с някакъв самодеен състав. Допълнително, извън работата ми. Доставяше ми голямо удоволствие. Трудно мога да ви опиша какво изпитва човек, когато от група хора притежаващи само голо желание направи участници в изкуството. Които добиват вкус и самочувствие, започват да разбират и да усещат собствените си сили и възможности, променят се в собствените си очи. Горе-долу като да вземеш неграмотен и да го докараш до ниво да чете Достоевски…
Създавал съм много вокални групи. Винаги без възможност на подбор. И винаги са стигали до признание – мярката тогава беше класиране на поредния фестивал. Вокални групи към 4-та поликлиника на пл.”Възраждане”, детската болница, в “ДСК”, към читалища. Детски струнен оркестър към читалище “Заимов”. Концертна естрадна група към Държавната лотария. И т.н. Ето две снимки, които са ми на лесно.

Дамски хор на 4-та поликлиника, през 60-те години. Няколко пъти градски първенци. Ако се вижда обърнете внимание на очите и изражението им.

Дамска вокална група към централно управление “Озеленяване” София; изпълнение на фестивал, когато спечелиха първо място в София

Читалище “Владимир Заимов” (сега “Райко Алексиев”) имаше навремето много силно развита дейност с деца. Имаха детска музикална школа, в която преподаваха доста учители по различни инструменти, балетна школа (със страхотна преподавателка!), куклен театър, театрален кръжок. Хората, които работеха там имаха призвание да работят с деца – не го правеха по липса на нещо по-добро.
Читалището ни е в съседство. “Връзките” ни с него винаги са били доста силни – майка ми от млади години е била читалищен деятел и продължаваше тази си дейност. Аз също поддържах връзка без да работя там.
Веднъж в разговор (в началото на 60-те години на миналия век) преподавателката по цигулка Възкреса Капнилова сподели идеята си да направи от нейните ученици нещо като малък струнен оркестър – за да добиват някакъв опит, а и да имат повече стимул към цигулката. Безпретенциозно, с репертоар от приспособени пиески, които да изсвирят при завършване на учебната година. Попита ме, мога ли да аранжирам няколко парчета, за да ги разучава ансамблово. Между другото, тя беше страхотна учителка, а и точно тогава имаше доста деца перспективни и напреднали в инструмента.
Разбира се, че можех, това беше дреболия. Но след това… Виждали ли сте риба, клъвнала въдица? Плува си весело наляво-надясно докато рибаря събира влакното и си мисли “още малко и ще я зарежа тая работа”

Накратко, скоро след това, благодарение на изключителната енергия на Капнилова, използвайки за предлог 10-годишнината от създаване на детската музикална школа, към читалището беше официално създаден Софийски детски струнен оркестър с диригент моя милост!
Оркестърът бързо набра скорост, децата бяха фантастични! Удоволствие беше да се работи с тях, те направо се даряваха в изпълнението. Да можехте да видите очите им когато нещо трудно най-после стане!
Работата напредна до степен, че музикалното училище ни обърна внимание и ни “отпусна” челисти и контрабас за комплектуване нормален състав. В което имаше някаква логика – нали детските музикални школи подготвяха бъдещите ученици на музикалното училище.
И само година по-късно на IV Републикански фестивал никому неизвестния дотогава Детски струнен оркестър получи сребърен медал и званието “Лауреат”. От жури с председател Марин Големинов в многоетапна борба с големи утвърдени симфонични оркестри– пред нас на първо място беше само прочутата Детска филхармония “Пионер” с диригент Влади Симеонов!

“Детски, деца” – да не останете с погрешни впечатления. Това се отнася само за възрастта на участниците, не и за репертоара! Ето какво свирихме на заключителния концерт на фестивала в зала “България”:
- Вивалди – Концерт за цигулка А mol. Солист Ради Иванов (10 годишен).
- Прокофиев – Гавот от “Ромео и Жулиета”.
- Хачатурян – Танц със саби от “Гаяне”.
Впечатляващо е, нали?
Отнесено към възрастта още повече. Вижте оркестъра, вижте и солиста Ради докато свири концерта на Вивалди. Той е прав, нали виждате. Снимките са от репетиция. Преди време заради юбилей дадох снимките, които имах, да правят албум. И сега ги нямам. Тези само са ми останали. Затова пък наистина са от началото на оркестъра. Защото той после стана Оркестър с име - в него е свирил проф.Минчо Минчев, негови приятели бяха Марин Големинов, Лазар Николов, Добрин Петков, Константин Илиев; след мен негов диригент (всъщност от там той започна кариерата си) беше Емил Чакъров, за него знаеше Караян…

Тази дума (самодейност) постепенно излезе от употреба. Думата, не и това, което тя означава. Нейното съдържание маркира вечно желание човешко.
Пеене преди всичко (като най-достъпно), танц, но и в другите сфери на изкуството. Я колко поети и писатели има днес, например, които пишат само в различните литературни сайтове и в блоговете си и нямат и намерение да стават професионалисти, но и не спират да пишат!
Още от очовечването си хората са разбрали силата на тази нестандартна, не природно необходима за живота комуникация – изкуството. Възможностите ù да предаде нещо много повече, отколкото всекидневието и борбата за оцеляване изисква. Нещо, което идва не от необходимия живец, а от друго, много по-голямо и неизвестно и за нас самите – нещо, което се усеща (и явно се е усещало още отначалото) и за което ние сме подели разговор в Раздумка.
Чия необходимост е изкуството, на живото същество човек? Няма логика – нито се яде, нито помага да се осигури ядене и продължение на рода. Следователно, то не е необходимо от природна гледна точка на животинския вид “човек” така, както и на останалия жив свят. И там го няма. На кого тогава е необходимо, че е неделимо от човека? През цялото му хилядолетно развитие, от самото начало до днес!
Най-невероятното е, че въпреки своята “безполезност” не е “задраскано” от еволюцията като ненужно. Заради целесъобразност даже тялото е претърпяло съществени изменения за това време – изкуството си стои небутнато!
Кой говори и на кого чрез него?
Изкуството никога не е било свързано с дейностите на ежедневието. Дори привидно. Хората винаги са отделяли създаването и възприемането на изкуство от “редовия” си живот. Съвсем буквално. Да “правиш” изкуство в 99% е означавало (означава!) да си “белязан”, да имаш труден живот, често и да не оцелееш. Да приемаш изкуство – непременно излизаш от нормалния си живот за това време и навлизаш в някаква друга сфера, от която се връщаш със странен и необясним за теб багаж. Дори външно това е обозначено. Било със специални места, където трябва и да се облечеш по-особено. Било с промяна в атмосферата и ритуално изпълнение на някакъв инструмент.
Впрочем, не съм съвсем точен. Изкуството е участвало активно и в определени ситуации на човешката дейност. Но някак си като “външна сила”.
Барабанчиците пред настъпващите войници; ритмичните песни на руските бурлаки; отделни песни на революциите – Марсилезата, Вихри враждебни, Аванти пополо, песни за Че; отделни автори, чиито произведения са предизвиквали истински революционни вълнения (като операта на Мусорски “Борис Годунов” напр.); и т.н.
Странното е не в ролята, която са изпълнявали в съответното време – странно е, че и сега, когато ги слушаш във съвсем друга обществена обстановка усещаш тяхната сила и въздействие. Както се казва, мравки ти полазват по гърба…
Преди трийсетина години без да искам направих един експеримент. През време на зимен лагер на студентите спортисти от СУ трябваше по програма да се направи еднодневен усилен поход. Усилен в смисъл не просто ходене, а интензивен ход. Аз водех отборите по художествена и спортна гимнастика. Момичетата имаха добра физическа издръжливост за къс период от време – 2-3 мин. – но не и за продължително натоварване. И съвсем нормално след петнайсетина минути усилен ход започна да не им достига въздух. Който е планинар знае за какво говоря.
Тогава се сетих нещо от собствения опит. Спрях ги им казах: “Пейте си наум нещо ритмично, което да съвпада с ритъма ви на ходене”. Тръгнахме отново. Само след 50 м. с просто око се виждаше кои са ме послушали и кои не. След още 100 вече всички си пееха нещо на ум. Настигнаха момчетата, които вървяха напред “за да не ги бавят момичетата” и бяха изпили по чаша чай в хижата, когато те пристигнаха там…
Писах, че изкуството го няма в останалия жив свят. Не е съвсем така. Няма го като осъзната дейност, но го има в някаква степен като реализация в еволюцията. Трудно ми е с нормален довод да си обясня изключителното разнообразие в цветове и съчетания при пеперудите напр. Или изключителните звукови вариации при някои птици. Зная научните им обяснения, но я си помислете, същата задача не можеше ли да бъде решена по-икономично и в същото време по-ефективно? Природата по принцип не прави излишни неща…
Ако приемем, обаче, че в природата също има изяви на изкуство, от кого и към кого е насочено то след като очевидно не е за преките му носители?

Нямам логичен отговор на всички въпроси.
Впрочем имам, но е малко…
Единствен логичен отговор на всички тези въпроси е, че Нещото, което ние сега наричаме Душа, чрез изкуството за първи път е подсказало за себе си.

Дали заради това не казваме “Дай нещо за душата”?..

……………………
Не зная защо написах всичко това. Не съм го обмислял, нямах намерение да пиша подобно нещо. Сякаш тези мисли не са мои, не зная кой ги написа чрез мен – аз бях започнал да пиша спомени за самодейността, както виждате в началото. Единствено примерите са от мен.
Пускам го и сядам да си пиша писанието за самодейността.

било в “Раздумка”, било косвено по темата.

Ако подозирах какъв интересен разговор ще се завърже щях да отворя нов блог “Раздумка” и да ви раздам паролата за да го направим колективен! Сега мога само да се опитам да събера като списък връзки вашите писания, които имат някакво отношение към генералната тема. Списъкът е отворен, ще го допълвам (и вие също!).

askticho - коментар в Генералната тема; публикации в блога му.

astilar

bozho - коментар в блога

Deni4ero - дърибус-бърибус(философската)’ category

Eisblock - коментари в блога

GrooveRider
Необходимостта от чудеса и други интересни писания
Коментар в Навсякъде е

Hammill
Необходимостта;
За времето, с което разполагаме;
Диалектическо допълнение за избора;
Свободата на избора обяснена като за деца;

LeenAnn - Философските ми Камъчета

Longanlon

lyd

selene
коментари в блога
За подраняванията, закъсненията и маниите

Svetlina

val
Какво му е доброто на ‘добрия’ вкус? (раздумка);
Въображението - инструмент или генезис на интелекта?;

vilford
коментари в Раздумка; Всичко, което трябва да зная,.

вили - коментари в блога

Диана
Коментари в Раздумка;
Кристалните и индигови деца;
Да фантазираме ли?;
Не сме сами;
Какво запомняме, какво забравяме;
Свят широк;
Съкровено и вечно;
Човекът в човека;
Космосът над Земята и космосът на душата;
Категория есета.

Майк Рам
Петъчна притча: 10-те принципа на Ганди как да променим света;
Петъчна притча: Също като в брака

Мицева
Онова тънко пронизващо чувство;
и някои други (но не се отварят от категориите).

Муниконтин - Приказка за бобеното зърно

Размисли
Увод в насилието;
Мислоучение;
Порок ли е всъщност бедността?;
блогът като цяло.

Светла
Коментари в Раздумка;
Кои сме, къде сме Ние?;
Приказка в много измерения;
Темите в Щипка Свобода, Щипка Любов, Отговорете ми с въпрос, Мindwalk.

Блогът на Елина Цанкова - едно великолепно писание

Amelia Еkhart - Повече от всичко на света

Да си призная, голямо четене ударих тези два дена. И въпреки това списъкът е непълен – подсказвайте в коментари за да го допълвам. Той е отворен, защото се оказа, че по темата ни всъщност има неща и в съвсем различни по тематика публикации. Сигурен съм, че съм хващал отделни изречения с мисълта “и това има отношение към въпроса”, ама не съм си ги отбелязвал къде.
Това поне оправдава грандоманското ми заглавие Генералната тема…

Започнахме разговор за Душата на фундаментално ниво. Какво представлява, дали е обща или индивидуална, само чрез нас ли съществува или самостоятелно, дори до намек, че може да е и “инструмент за наблюдение от извънземни” (точно така не е казано още, но ето, аз го казах – като логичен извод от хипотезата, че сме “изкуствен продукт” на извънземни). Или пък, че ние сме ù играчки за забавления…
Дори и такава картинка е възможна, колкото и на шега да е казана. Работата е там, че дори и най-големите гении измежду нас могат да обяснят или си представят нещата само чрез човешките представи.
Достигнатите нови нива на знание приемахме до скоро като едва ли не последна степен на познанието – като започнем от плоската като тава Земя върху костенурката и стигнем до материя във всичко и теорията на относителността. Най-простата логика подсказва, че проявите на духа, които започна да забелязва вече и голямата наука, ни водят към следващите знания. А следващият етап на знание ни дава ново ниво на представи. Новото ниво на представи вижда и поставя нови въпроси на знанието. И така до безкрайност – истинската безкрайност, а не тази, която използваме като плашило, защото не можем да си я представим*.
Когато човекът се задълба в микрокосмосът най-напред атомът беше материала, от който се състои материята. След това се появиха частици, от които се състои той. След това и тези частици започнаха да се “чупят” на части. След това се появиха неща, дето трябва да ги има ама ги няма (материално, де, иначе си ги има). (Тук отново ще помоля специалистите да не ми се смеят на глупостите – знанията ми са на ниво “любопитни факти”). И като се продължи нататък дали няма да се окаже, че тези “има-ама-няма” са части на по-големи “няма–ама- има” и така, полека-лека стигнем пак до макрокосмосът с неговата безкрайност?
Впрочем, сетих се, че в безкрайността не може да продължим “нанякъде” – щом е безкрайност, тя е такава във всичко. И в посоките, вкл.

Толкова ни се иска да достигнем до пълната теория на Вселената! Тая, която е способна да отговори на всеки въпрос! Мечтата на големите човешки умове!
Защото, когато нейните общи принципи станат понятни на всеки, ще дойде най-после времето да си приказваме на спокойствие в дискусията по изначалния въпрос защо ние и Вселената съществуваме. Заради който е и цялото суетене!

Затова няма нищо чудно, че полека-лека и ние тук (нали сме част от човечеството!) стигнахме до “фундаменталното” положение да виждаме душата във всичко. Чувствата, взаимоотношенията, връзката с околния свят, решенията и постъпките ни, възможност да си направляваме съдбата, интуиция, та до спомените ни, неодушевените предмети, тялото и възрастта ни.
Увлякохме ли се?
Хич даже! Напротив, време е да започнем да я нищим тази Душа по-подробно, в детайли. Да видим дали наистина е всеобхватна (мога ли да подозирам присъствието ù и в клавиатурата, на която щракам в момента, например!). Може би така ще се приближим малко към истината?
Всъщност, какво “да започнем”, ние сме започнали отдавна. Много преди да се съберем на разговор в “Раздумка”…
А дали такъв разговор на “ниско ниво” няма да ни помогне да видим нещо в себе си, което го има, ама не сме го забелязали?
Със сигурност!
А това вече може да бъде и полезно…

……………
* Никой не може да ме убеди, че има човек, който истински може да си представи безкрайността. В нас още няма възможност за такава представа, ние не сме готови за нея.

Преди 50 години по това време. С жена ми вече си правехме плановете за лятото, когато един ден телефонът звънна. “От операта те търсят” - подава ми го тя с повдигнати въпросително вежди. Изписвам пълно недоумение на лицето – лесно, защото беше истинско – и поемам телефона. Изслушвам какво ми говорят, казвам “да, добре” и затварям с още по-удължена физиономия. “За какво те търсят” – пита жена ми. “Не знам.” – отговарям аз – “От балета на операта искат да говорят с мен. Утре ще отида и ще разберем.” “Знам аз за какво, ама гледай да не ни пропадне лятото!” – промърморва тя предупредително - “Тия пък как те откриха!…”
И как да не знае, като вече има опит. Лятно турне с кукления театър. Лятно турне с артисти от оперетата. Важно турне на артисти от народния театър, в което участват и някакви народни и естрадни (както тогава се наричаха) певици, та…
Ще кажете какво ще мърмори, това ти е било работата. Да, беше ми, ама професията, а не работата, за която получавах заплата и в която ми предстоеше отпуска.
Отивам аз в операта, започва се един дълъг предговор колко е важно балетното изкуство да достигне до обикновените хора, намек колко добре ще бъде заплатено това достигане, докато накрая стигнахме до същината – турне на примите от оперния балет из страната. Цялата, “на шир и длъж”.
“Колко време” – питам аз мрачно. “Ами-и, около месец” – казват те. Не излъгаха с това “около” – турнето продължи към 40 дена.
- Защо не пътува ваш пианист, тук има много по-добри от мен, а и с опит. А аз не съм акомпанирал още на балет.
- Не искат. Трябва да се свири музика от балета “Жар птица” на Стравински, а била трудна, не си струвало усилията.
(Това излезе вярно. Есента ме извикаха да свиря при изпълнението на Валя Вербева и Петьо Торнев на тържествения концерт в Операта за 9-ти септември.)
Това имаше задача явно да ме поласкае – демек, Вие можете да се справите по-лесно. Но после се оказа, че има и друга, още по-съществена и непреодолима за колегите от операта причина – в някои селища нямало пиано и трябвало да се свири на акордеон!
“Жар птица” на Стравински на акордеон! Все едно цигулков концерт на Паганини изпълнен на гъдулка. Е, и това ми мина през главата…
Не се учудвайте. По онова време нямаше и помен от сегашните озвучителни възможности. Всичко се правеше на живо даже и в София.

Така започнаха приключенията с балета. Така опознах хората в една професия и се изпълних с уважение към тях, а покрай тях и към професията. Към тяхното чувство на отговорност и всеотдайност в това, което правят. В едно лятно турне, което за тях беше своеобразна забава, при представления на импровизирани неудобни сцени почти всяка вечер, те, начело с Валя Вербева, правеха екзерсис всяка сутрин за да не излязат от форма!
Може би в операта, във всекидневието, имаха спречквания, нечисти номера, професионално съперничество и боричкания. Но турнетата за тях бяха нещо като психическо разтоварване и пречистване. На моменти бяха като деца. Спомням си една забавна случка, която добре характеризира атмосферата.
В някакво градче (Кнежа, ако се не лъжа), хотелът се оказа в ремонт. Нагласиха ни легла в 2 грамадни стаи – мъжка и женска. Вечерта, когато се прибрахме и се приготвихме да лягаме, някой забеляза, че двама още ги няма. Напълниха някакъв съд с вода, открехнаха малко вратата и го нагласиха отгоре. После бързо легнахме и угасихме лампата. След малко първият пристигна, блъсна вратата с някакъв възглас от рода “какво сте легнали толкова рано” и водата се изля отгоре му. Разярен, светна лампата и точно да се развика, видя, че още едно легло е празно. Млъкна на половин дума, бързо грабна съда, тичешком отиде да го напълни, закрепи го внимателно, угаси лампата и се притаи в леглото. Продължението и гръмогласния смях на финала са ясни…
А лятото ни тогава не се провали. Нито следващите. Защото те с удоволствие приеха жена ми да пътува с нас и много скоро тя беше по-близка с тях, отколкото аз. Обикаляхме България, опознавахме нея и себе си - Валя Вербева, Емилия Кирова, Нора Железнова, Крум Янков, Антон Стойнов, Анастас Самев, Петър Торнев, Иван Майдачевски… Сприятелихме се, а с Нора и мъжа ù Исмет станахме неразделни за доста години.

Така балетът навлезе в живота ни и, както се оказа после, дълго присъствието му беше “господстващо”. Но това вече е друга история, която може би ще разкажа при случай.
…………………………..

В това, което ви разказах няма нищо неясно. Даже въпроса с музиката на Стравински ви изясних.
Я да проверим все пак. Представете си отново примите на балета на Софийската опера, пътуващи с автобус на турне. Представихте ли си?
А сега се хванете по-здраво за стола и сравнете представата си с:

Крайпътна почивка и потягане на багажа. Част от групата (останалите още са из храстите)

На заден план Автобусът на Балета на Софийската Опера.
На преден план Нора Железнова и Петьо Торнев “поддържат форма”. Загадъчното момиче с черните очила е Валя Вербева

“Па де дьо” на Нора и Самчо Самев с масовка от царевичния балет

Балетна идилия. Другите отзад май се запознават с магарето…

На сянка в жегата. Графското семейство почти на преден план. Графинята все още е малко притеснена, затова е закопчана според етикета.

Actualno.com, 16 юни 2008 г. 16:25 ч. по съобщение на БиБиСи:
> Хонда пуска първите серийни автомобили на водород.
“Хонда” обяви, че е започнал серийно производство с търговска цел на първите коли, задвижвани с водородно гориво и неотделящи вредни емисии, съобщава БиБиСи.
Четириместният модел, носещ името FCX Clarity, се задвижва от водород и електричество, като изпуска единствено водна пара. От “Хонда” твърдят, че автомобилът има до три пъти по-ефективно използване на горивото в сравнение с традиционните, изгарящи бензин и дизел автомобили.
Засега фирмата планира да произведе 200 броя от новия модел, които първоначално ще бъдат предложени само на лизинг през следващите три години. Основна бариера пред по-широкото внедряване на хибридни автомобили от този тип е, че за момента липсват пунктове за зареждането им с водород. Когато се изградят достатъчно “водородостанции” ще може да се увеличи и броят на произвежданите и продавани екологични коли.
Първите пет клиенти на FCX Clarity се намират в Южна Калифорния, където по данни на “Хонда” има станции за зареждане с водородно гориво. От фирмата издадоха информацията, че един от купувачите е актрисата Джейми Лий Къртис. По-късно през 2008 г. първите водородни возила на лизинг ще се появят и в Япония.
“Днес е важен ден в историята на хибридната горивно-електрическа автомобилна технология и днес правим монументална стъпка към момента, когато този тип коли ще влязат активно в световния трафик”, заяви Джон Мендел, изпълнителен вицепрезидент на “Хонда” за Америка.
От фирмата очакват да отдадат на лизинг няколко десетки автомобила до края на 2008 г. в САЩ и Япония, а общо 200 през следващите три години. Месечната лизингова вноска за FCX Clarity при тригодишен период на изплащане е 600 долара, т.е. тя ще излезе на притежателите им 21 600 долара. <

Графът – това не е тип кола, за която ставаше дума в предишното съобщение. Но от това може да се извади заключение за сериозните намерения в тази посока. И най-важно, за неясния въпрос с цената. Щом тази с водороден двигател струва само $21 600…

П.С. От любопитство хвърлете един поглед и тук http://bulgaria.actualno.com/news_166630.html#comments, има нещо интересно.

нещо оптимистично!

Вчера в интернет и днес в “24 часа” чета: “Японска кола върви с вода.” Новината не е изненада – отдавна четох за изследвания в тази посока. Но сега за първи път става дума за вече готово нещо.
И си мисля – ние, оптимистите от Раздумка, сме били прави. Не може цялото човечество да е “изкукуригало” и да върви към самоубийство.
Най-оптимистичното в днешната новина е това, че става дума за Япо�