Звъни вчера джиесемът. Гледам, непознат номер. „Кой ли ще е” мисля си, докато включвам.
Чувам приятно женско гласче.
„Излезе ми късмета” викам си и се заслушвам с понятно очакване.

„Ало, аз съм Ризова от Мтел. Обаждам се във връзка с точките, които имате в сметката си. Вие осведомен ли сте ла-ла-ла-ла…”

Докато говори примлясква леко (очарователно! ), може би дъвче дъвка.

Спирам да слушам – явно тирадата ú е дълга – и решавам да я облекча като я прекъсна:

„Благодаря, ще се осведомя от сайта на Мтел.”

Тя се опитва да продължи:

„Да, но в сайта…

Вече напълно наясно с картинката, аз не ú давам възможност за излияния:

„Извинете, вие колко сте?”
„Кои ние?” – стресва се тя.
„Ами телефонистките на Мтел, които звънят на живо.” – наивно продължавам аз – „Щото като имам предвид, че Мтел има 4 милиона абоната, сигурно ви е доста тежка работата…”

Чувам мъчително преглъщане. Дано не си е глътнала дъвката.
Галантно бързам да я извадя от трудната ситуация преди да е измислила продължение:

„Благодаря, не ме интересуват точките. Приятен ден и успешно звънене!”

Щрак!

Весело ми стана. Все пак, приятно гласче беше…

Окончателните резултати вече са обявени официално. Няма да ги повтарям – има ги в нета, широко вече се коментират. Още повече, че известен коментар направих предварително – за подреждането още след евроизборите, за кой печели и кой губи в предишната публикация.
Тук ще коментирам някои неща, които ми правят впечатление, а мисля, че ще останат настрани от еуфорията.

Преди всичко (на първо място!):
В избирателния списък има 6 973 770 имена. С 289 000 повече, отколкото само преди месец!
Няма как да не възникнат въпроси:

- Колко милиона български граждани (общо) сме в момента?
- От къде се появиха тези почти 300 хиляди?
- Колко българи са емигрирали (установили са се да живеят постоянно в чужбина) и колко са само временно работещи там?
- Колко е населението на България, живеещо постоянно в страната (вкл. временно работещите навън)?

На второ „първо” място:
Партиите, влезли в народното събрание, печелят с гласовете си 192 депутатски мандата. Общо на гласовете на невлезлите се полагат още 17 (до 209, говорим за листите без мажоритарните 31).
Тези 17 места най-законно и безочливо се „присвояват” от 6-те влезли партии, както следва:
ГЕРБ седем (честно спечелени 83);
Коалиция за България три (37);
ДПС три (30);
Атака две (19);
Синята коалиция едно (14)
РЗС едно (9).
Ясен съм, нали? Тези места те получават даром, без да са ги спечелили!

Чух изказване на Б.Борисов, че едно от първите неща на неговото правителство ще бъде изработването на избирателен кодекс. Т.е. постоянен избирателен закон. Не е трудно да се отгатне дали този принцип на узаконена кражба ще присъства в него. Ако не го измести друг, който също го има по света – първата по гласове партия, независимо от процента, взема 55% от местата в парламента; 45% за останалите. Около приемането на сегашния закон чух някой от ГЕРБ да споменава колко хубава е тази система…

Много се страхувам, че избирателният закон (кодекс!) ще остане отново извън актуалното внимание на нашего брата, силно ангажирания обществено блогър.

Трето, така наречените мажоритарни избори изобщо нямаха нищо общо с мажоритарност – т.е. избор на личност.
Как мислите, колко от 4-те милиона гласували мажоритарно могат да ви кажат името на човека, за когото са пуснали бюлетина? Да не ги питаме защо точно за него…

За очакванията какво ни чака оттук нататък няма да пиша тук. Моите предвиждания ще напиша в затворена публикация (да се фиксира кога е написана), която ще види бял свят като ú дойде времето, живот и здраве.
Когато ще бъда много радостен, ако не съм познал по повечето точки…

Първоначален поглед при резултати от 99,88% протоколи.

Аз съм доволен от резултата. Избегнахме най-лошото, което можеше да се случи в сегашния момент – политическа нестабилност. В тази ситуация е добре и това, че с отговорността се натоварва един политически субект – за добро и лошо той ще е виновен.

В тези избори:

Най-печелившият е ДПС – повишението им от 2005-та е близо 150 хил. гласа.

Най-големият губещ са сините – спрямо предишните парламентарни избори губят над 230 хил. гласа. Сега взеха толкова, колкото щеше да вземе и СДС самостоятелно (толкова са гласовете за ОДС в 2005-та!). Очевидно сините не можаха да преглътнат „белия кон” на Костов и наляха солидна подкрепа на ГЕРБ като антикостовски вот. БСП помогна за това, особено с прословутия клип – който го е правил, май точно това е целил, надали е очаквал сини да дойдат при БСП…

БСП е очаквано губещ. По-малко, отколкото се очакваше – те си взеха твърдия електорат от 800 хиляди. Не съм привърженик на „световните конспирации”, но имам чувството, че няколко решаващи „гафа” в полза на ГЕРБ не са съвсем случайни:
- Разделянето на изборите – надали някой се съмнява, че ако бяха общо на 7-ми юни резултатите щяха да са много по-туширани. И отговорността на ГЕРБ много по-малка.
- Мажоритарните 31 депутати – и децата знаят, че тази година те само на думи са мажоритарни, всъщност са чисто партийни. Т.е., още отначало беше ясно кой ще спечели най-много от тях.
- Споменатият клип.
В аспект на чисто партиен интерес те постигнаха максималното – далеч от властта следващите няколко години без да загубят твърдия си електорат, накисвайки новопоявилия се сериозен „враг”…

За Атака няма нищо ново – те са си те. Е, имат стотина хил. гласа повече от 2005-та, ама това е от избирателната активност и антидогановия хъс – процентът им е само с 40-ина стотни повече и са в рамките 300-400 хиляди.

За НДСВ писах още след евроизборите, че трябва да мислят за бариерата. Слабо мислиха…

За ГЕРБ не споменавам – за тях като политически субект ще говорим след някоя и друга година. Дали ще са еднодневки, дали ще се закрепят, сега не може да се каже – НДСВ е добър пример в това отношение.
Може те да се стабилизират като десен субект (ББ няма да е вечен ) ако при сините продължи да се подвизава Костов…

Това е от първи впечатления. Като излязат пълните резултати, тогава може пак да поговорим по тях.

Е, да ни е честито ново правителство с премиер г. Бойко Борисов!

Предизборна агитация

Предизборни времена! Всичкото партийно що мърда се е втурнало по градове и паланки агитация да прави. Едни от други по-хубави, по-усмихнати, по-добри, по-обещаващи, по-народни.
„Мост ще ви направим!” „Ама ние нямаме река.” „И река ще ви прекараме!”

Гледаш, гледаш и съвсем се объркваш. Леви трябва да има, десни, че и някакви по средата ни такива, ни онакива. Според това как щели да ни управляват. А като ги слушаш всичките – комунистическите идеали в джоба си слагат. Национализации, конфискации, всичко безплатно, а доходите над европейските. И в България само чисти българи ще има, с конски опашки мухите ще бием!

Слушам всичката тази патаклама и се сетих за един стар трудовашки виц.
Като съберяха навремето новобранците трудоваци няколко месеца ги обучаваха нещичко поне малко да заприличат на войници преди да ги засилят по предназначение с кирки и лопати.
Строил старшината новобранците, ще ги учи да маршируват. Обяснява „като командвам „леви” стъпвате с левия крак, „десни” – с десния”.
Командва и пълна бъркотия – те не знаят кой е левия крак.
Обяснява пак той, застанал пред строя „Ето това е левия крак” и го повдига. „Разбрахте ли?” „Тъй вярно!” „Вдигни левия крак!” – всички вдигат десния, нали стоят срещу него.
Видял се в чудо старшината как да им обясни. И му дошла гениална идея! Накарал новобранците да си вържат на левия крак стиска сено, а на десния стиска слама. И работата тръгнала по мед и масло. „Сено, слама, сено, слама!” и всички бият крак като един!

Дали на нашите политици да не им направим по едно медалионче на врата съответно със сено или слама, а? Имат май нужда…

Е, стана ясно какво прави сено и слама в заглавието.
Ами кир Михалаки? И кой е този кир Михалаки, ще попитат някои по-млади.
Не сте виновни, че не знаете.
Споменавам го, защото Христо Ботьов е написал някога „Това ви чака!”. (Горещо ви препоръчвам да отделите 2-3 минути да го прочетете.)
Оттогава все „това ни чака”. Това ни чака и след тези избори, защото всичкото е за

„Пари, пари, пари! – рекъл едно време Наполеон I и зяпнал беше да глътне цял свят; пари, пари, пари! – думат нашите букурещки народни базиргени и слухтят де кой ще да умре, за да му лапнат имотецът; пари, пари, пари! – думаше наш кир Михалаки и беше – чорбаджия. Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог. За пари Генович е станал шпионин, Найденов мекере, а Михайловски подлец”.

Затова е цялата блъсканица „той да не е, аз да съм”.

„Тъй е и сега: светът,сякаш, направен е един други за ушите да се теглят. А като погледна, ушите на българите видат ми се много големи – май-май магарешки.”

Е, фейлетонът има справедлив край, „Това ви чака!” друго намеква, но Ботев си е бил оптимист (както и Левски!)…

От есперантски източници

Neda Soltani

Нейното име беше Неда.

Беше 25-годишна и пълна с живот.

Мечти имаше в главата си, любов в сърцето си.

Беше иранка.

Нейната вина беше да пита на улицата какво е станало с гласа ú на изборите.

Странно: Neda означава „глас”…

Много други, подобно на Неда, търсят днес своите права на живот в територията, чието име е Иран.

____________________
Графът коментира:
Имам снимка на убитата Неда, имам клип за момента на убийството ú. Има ги и в мрежата.
Не ги посочвам. Предпочитам да остане живият образ на това красиво момиче, което се превърна в символ на събитията в Иран. За съжаление, заради отнетия ú живот.

За мен тя е поредното доказателство за хилядолетната лудост на човечеството – стремежът да се господства над себеподобните. Колко хилядолетия още трябва да изминат за да разберат хората, че това е самоунищожителна лудост?
Кога хората ще се научат наистина да използват дадения им божи дар – словото?

С това спирам публикациите за Иран. В мрежата вече има много по-пълни актуални информации (Блог на Руслан Трад).
В днешните времена е невъзможно да се спре информацията – запушат я от една страна, протича от друга. И арестите на блогъри няма да помогнат, вече и обикновени хора предават с мобилни телефони.

Досега умишлено не писах моето мнение за събитията. Следващите редове са за българските ми читатели – много неетично ще бъде в този момент да ги пускам в международна мрежа.

Абсолютно съпричастен съм към протестиращите – абсурдно е от човешка гледна точка да се убиват инакомислещи!
За правотата на протеста им, обаче, не мога да взема страна. Имам интуитивното чувство, че отново са използвани хората заради нечии сметки.
Видно е, че протестите не са за отделяне на религиозната от държавната власт, а за вариант на съществуващата тотална власт на религиозните водачи.
Дали разликата между различните варианти е толкова съществена, че заради нея да умират млади хора? Не мога да кажа – иранците си знаят.

Аз лично съм противник на сливане религиозна с държавна власт – нито един положителен пример не съм срещал във вековната човешка история!

От есперантски източници

Сериозен анализ на ставащото в Иран. Анализът е на обикновени хора, не е официален. Може да се приеме като гледна точка. Преводът е буквален. Не давам линкове за да не застраша авторите предвид започналите масови арести в Техеран.

Определено може да се говори за пуч в Иран. Фактически измамата, която се направи на 12 юни беше уводна фаза на пуча, който оглави Али Хаменей – Върховният водач на ислямската революция – срещу републиката. Може да се заключи, че 19 юни 2009 започва края на ислямската република в Иран и началото на ислямското царуване.
Днес Хаменей, пренебрегвайки волята на иранския народ, еднолично решава, управлявайки напълно своите фаворити.

От победата на революцията в 1978 г. сред нейните водачи съществуват 2 фронта: ислямска република и ислямско господстване. Аятолах Хомейни беше привърженик на ислямската република и поради това, че беше силен с болшинството привърженици, се наложи. Мечтаещите ислямско господство тихичко зачакаха своя час. След смъртта на Аятолах Хомейни беше избран Али Хаменей за ръководител на ислямската революция (Върховен водач – най-висок пост в държавата) и дойде тяхното време.

Хамейни наследи пост, на който трябваше да се докаже, защото хората около този пост бяха различни с различни властови възможности. Прочее, той трябваше да създаде свое обкръжение и малко по малко събра около себе си привържениците на ислямското господстване – противници на ислямската революция.
Според неговата теория, той е „пастир, който ръководи овцете към истинското пасище”, води хората по „правия път на вярата”.
Постепенно Хаменей даде все по-големи права на Революционната гвардия (RGA) и нейните генерали постепенно окупираха всички важни държавни постове като изолираха хората на Хомейни.

Избирането на Мохамед Хатами в 1997 година, обаче, беше горчив удар срещу фронта на ислямското господство защото той беше защитник на ислямската република.
Поради това имаше горещи конфликти през президентството на Хатами, който и днес е по-харесван от иранския народ в сравнение с Хаменей.

През юни 2005 г. Хатами завърши 2-ия си, последен според закона мандат. Тогава се появи Махмуд Ахмадинеджад – бивш член на RGA. Той е представен като „човек от народа“, който акцентира върху нуждите на бедните и възрастните срещу стремежите към печалби на богатите опортюнисти. Този образ е подготвен от 3-годишното му кметстване в Техеран, през което пръска много пари за бедните квартали. Син на ковач, той непрекъснато подчертава произхода си. обещава парите от ОПЕК да отиват пряко при хората.

Ахмадинеджад е избран за президент и започва нова ера на осъществяване идеите на Хаменей. Верен послушник на последния, той веднага започва твърда политика с консервативен и религиозно- нравствен отпечатък. Например, забранява излъчването на „непристойна западна музика” по радиото и телевизията.

Настъпи време за нови избори. Възможностите бяха Ахмадинеджад да бъде преизбран (изтеклият мандат му е първи) или да се избере нов президент.
Веднага изникнаха проблеми. В началото беше анонсиран Мохамед Натами, но отхвърлен (кандидатите трябва да бъдат утвърдени от Съвета на настойниците – 12 души, половината назначени от Върховния водач Хаменей).
След него като кандидат се яви Хосеин Мусави.
Той е бил министърпредседател от 1980 до 1998 г., фаворизиран от аятолах Хомейни. През това време е имал сериозни сблъсквания с тогавашния президент Хаменей, но Хомейни винаги е вземал неговата страна. След смъртта на Хомейни и избора на Хаменей Мусави напуска всички постове и се оттегля. Занимава се с професията си на градски архитект. По настояване на републиканския фронт („републиката е в опасност”) той се кандидатира в тези избори.

Ясно е отношението на Хаменей, но той не може официално да направи нищо. Мусави е твърде известен. Започва подготовка на RGA за военен преврат, но се решава да се осигури преизбирането на Ахмадинеджад като по-легален вариант.

Иранският народ не иска да се примири с настъпването на ислямското властване. Историята показва, че власт, дошла с военен пуч, е недълголетна.

П.С. Цяла чудо е, че все още можем да пишем, защото почти всички ТТТ-връзки се филтрират и не е възможно нещо да се промъкне в мрежата. Очакваме всеки момент да ни отрежат.

Забележка на Графа: вероятно филтрите не ги ловят, защото използват есперанто, а не английски или друг западен език.

21.06.2009 вечерта (есперантски източници)

Арестуват всички обществени активисти: ръководителите на различни партии, журналисти, активисти на студентското движение, на женското движение, на работническото движение, независими обществени активисти, самостоятелни професори от университетите.
Управлението смята, че като арестува тези хора ще може да овладее и контролира протестите. Управляващите обвиняват „враговете” сред тия хора, че реализират предварителни свои планове за дестабилизация на страната чрез обявяване на изборите за нелегитимни.
В момента не се знае каква е съдбата на арестуваните и как ги „галят” в арестите и затворите…
Досега повече от 500 известни личности и хиляди обикновени граждани са арестувани.

Забележка на Графа: Преводът на съобщенията е максимално буквален. Преставам да давам информация за източниците, защото се боя, че ще застраша сигурността на хората – това са обикновени граждани, които знаят есперанто. Ще продължа да публикувам всичко, което би ни допълнило официалната информация за събитията.

Мои приятели есперантисти преди малко (в 9,58 ч.) написаха:

Последователи и избиратели на Hosejn Musavi вчера отново се опитаха да направят мълчалива манифестация от площад Engelab до площад Azadi в Техеран. Полицията предупреди, че ще се противопостави със сила на неразрешена манифестация. (За да се организира манифестация трябва разрешение от министерството на вътрешните работи и е ясно, че такава срещу властта никога няма да бъде разрешена!).

В 16 часа манифестацията трябваше да започне. Няколкостотин полицаи и войници в специални облекла и войнствено настроени заляха улиците. Народът, както през последните дни, мълчаливо се появи по улиците, но полицаите преградиха пътищата, ругаеха злобно хората и биеха всеки, който им каже нещо.

Младежите изгубиха търпение и започнаха да отговарят…и след броени минути започна битка между полицаите и манифестиращите.

Пишейки сега тези бележки след почти 19 часа аз съм още в шок от зверствата на полицаите срещу обикновени граждани, които искаха мълчаливо да изразят своето несъгласие със станалото през изборите.

Аз свидетелствам като очевидец колко зверски полицаите биеха народа, възрастни хора и особено жените, които обиждаха с мръсни думи, сякаш е война и неприятели са нахлули…

Снощи Техеран приличаше на военен град превзет от неприятеля. Огньове, пушек, сълзлив газ, викове, хвърчащи камъни, разбити витрини, ранени хора, ридаещи хора, загубени деца, ужасени граждани, пролята кръв по улиците…

Нощес се чуваха силни викове „Allah Akbar, смърт на диктатора”. Виковете на моите съседи бяха силни и продължителни…

Моята дъщеричка ме пита: какво става, татко? Защо съседите крещят?
Замълчах, нямам отговор за нея…

Този, който блъска вратата нощем
آن که بر در می کوبد شباهنگام

е дошъл да счупи лампата.
به کشتن چراغ آمده است

Странна е епохата, мила,
روزگار غريبی است نازنين

светлината в шкафа трябва да крием.
نور را در پستوی خانه نهان بايد کرد

Ahmad Ŝamlu (1925-2000)

Съобщение на Графа: Премахнах всички линкове, защото застрашават сигурността на човека. В Техеран има масови арести и на обикновени граждани.

Мравките се оказаха не по-малко интересни от делфините. Не толкова сами по себе си, а като пътечка към важно знание. Така, както делфините ни накараха да се огледаме разумно за разума, мравките ни насочват към друго важно свойство на живия свят – комуникацията. Подадоха ни крайче от нишка, която явно ще ни доведе до това, което аз нахално наричам универсален език.

Крайчето за тази тема пък ми подбутнаха моите карибки. Нали питахте какво става с тях, ето ви ги! Прочетох тяхната история, по стар навик се поразрових да прочета нещо ново за мравките и се получи тази публикация. Чудя се с какво да започна, но най-добре с техния разказ (историята е прясна-прясна от миналата седмица) пък за другото, колкото остане място.

И така:
„Гледаме до вратата купчинка мравки. “Ух! Гадост!” си казахме ние, защото напоследък така са ни нападнали, че каквото и да правим няма отърваване. Загледахме се по-внимателно и видяхме, че са се струпали заради едно бебе скорпионче, умряло и мравките се събрали за да го пренесат до мравуняка си.
Аха!, рекох си аз, ей сега ще се отърва от вас… хващам Baygon-а (спрей срещу хлебарки, но върши работа и срещу мравки) и напръсквам хубаво. Всичко замира! Оставихме ги и не ги изметохме веднага. След около 5 минути гледам сред мравките една ходи напред-назад. “Ха! Оживяла!” възмутих се аз и се загледах в нея.
Тогава видях нещо, което не бях очаквала. Бях чувала че мравките са много работни, организирани, умни, че някои хора си отглеждат мравки в стъклени мравуняци за да ги наблюдават, (значи наистина са интересни) но до сега не бях възприемала мравките като разсъждаващи и чувстващи същества. Свикнали сме така да приемаме кучетата и котките, морски свинчета, хамстери, коне, делфини и много други бозайници, но мравките си оставаха едни вредители, натрапници…
Но какво видях? Видях една нещастна, отчаяна мравка, която не можеше да повярва в смъртта на роднините/приятелите си и отчаяно се опитваше да ги съживи. Тя обикаляше между 5 от мравките, които не бяха една до друга, но тя се интересуваше от точно тези 5 мравки. Отиваше до едната и започваше да я бута и дърпа, оставяше я и отиваше до втората и почваше и нея да бута и дърпа. И така всички 5 и после отначало пак тези същите и пак и пак… След всяка от приятелките/роднините си ставаше все по-нервна, уплашена, отчаяна. Явно в началото имаше надежда, че ще реагират, че ще се окажат живи, но малко по малко осъзнаваше, че са умрели и все пак не искаше да се предаде.
Накрая изпадна в паника, ходеше като луда напред-назад, даже вече не ги буташе. Бягаше безцелно край тях, отдалечаваше се и пак се връщаше, пак заминаваше някъде и пак идваше да ги види.
Това продължи около 10 минути.
После замина. Ние се дръпнахме от мястото, но хвърляхме по някои и друг поглед натам за да видим дали ще има продължение. След още 10-ина минути мравката се върна с още 1 мравка.
Едната ходеше нервно напред-назад край онези 5 мравки приятелките/роднините на опечалената (затова предполагаме, че беше същата), а другата мравка спокойно отиде първо при тези 5 мравки, побутна ги, явно установи смъртта им, навести и другите край тях и после и двете заминаха и повече не се върнаха.
Не знам дали сме прави, но си помислихме, че втората мравка е била нещо като лекар или патолог, които де си даде мнението дали могат да оживеят, да ги изнесат ли, да ги спасяват ли, или са умрели и трябва да ги оставят на място.
Не ги изнесоха, нито въпросните 5, нито другите, никoй от другите роднини не дойде.
Но ние май вече няма да пръскаме мравки с Baygon!
Не, че ми е приятно да ми лазят по масата, ама и не ми се гледа още веднъж тази тъжна картинка…”

Хубав разказ, рожба на характерната за момичетата наблюдателност. За една случка, на която и ние бихме реагирали по подобен емоционален начин. С представата си за работливата баба Мравка с ококорените очички.

Проблемът, обаче, е там, че мравките са слепи – очите им различават само наличие на светлина, не и на образи!

И досега не е съвсем ясно как живеят – последното предположение е, че са един организъм с подвижни части. Т.е., не може да се говори за индивидуален интелект на отделната мравка, въпреки, че имат близо 900 мозъчни клетки.
Но по какъв начин се управлява той? При това на разстояние от няколко метра и стотици части на организма? А как се събира необходимата текуща информация за непосредствена реакция на действие?
В същото време имат „високи постижения” като изключителни инженерни и строителни умения, отглеждане на домашни животни, клониране на клетки (видове гъби), търговски обмен, учебно обучение, здравни грижи и т.н.
В крайна сметка – науката знае твърде малко за мравките (сведенията дори за продължителността на живота им са твърде различни) и тепърва се вглежда в тях!

В последните редове намекнах за доста неща, а не ги обясних. Защото вече съм го направил (слава Богу!) преди година и половина: „Бионет”.
Освен това изчерпателна информация може да прочетете в сайта „мравки”.
Вижте и този клип.

Баба мравка ни казва: „Учете се за да сполучите!”

Избирателната активност, твърдите електорати, победители без победени и сравнение с евроизборите 2007.
(Част трета от трилогията Евроизбори 2009 )

Започвам с избирателната активност – любим обект за анализ или по-точно за одумване. Главно основание за упреци към българите (винаги към тези, които са в България!), че са „мързеливи, апатични, незаинтересувани” и още по-колоритни епитети. Винаги с контекст, че в противен случай щели да спечелят (загубят) еди кои си. Според мен, подобни усилия да се раздвижи даден електорат са, меко казано, неадекватни – защото са обидни за избирателите. Но пък писания и приказки в тази насока са широко използвани, защото е най-безобидния начин да кажеш „не съм аз виновен”.

Какво е съдържанието на понятието „избирателна активност”? Изчислява се просто – гласувалите като процент от имащите право да гласуват (избирателният списък).
Просто, но за нас не съвсем точно действащо. У нас изчислената избирателна активност отдавна няма покритие с реалността, особено що се отнася до активността на хората в България. Също по много проста причина – в избирателния списък фигурират всички, които са запазили гражданството си. Т.е., не са се отказали официално от него. На тези избори това са 6 684 770 души. Няма как да се определи колко от тях са в страната и колко в чужбина, колко в Европа и колко в останалия свят. Ако изчислим по средната избирателна активност излиза, че в европейските страни са петдесетина хиляди само. Сами си определете предполагаеми числа за гурбетчиите и си изчислете кои българи според местопребиваването им са аполитични.

Твърди, меки и не знам какви си електорати.
Да се говори днес – 20 години след промяната – за електората като за религиозно вярващи е несериозно. „Червени бабички”, „сини реститутки” звучи колоритно, но в сферата на вицовете и хумора.
За мен твърд електорат са хората, които могат да бъдат мотивирани продължително да подкрепят партия, която според тях отговаря на политическите им разбирания. В повечето случаи не изцяло, но поне приблизително. Случва се да се подведат по новопоявили се политически субекти, но обикновено за кратко. Разочарованите най-често просто не гласуват („по-малкото зло”, „ тези да си ходят” стават все по-неефективни като мотивировка) и тогава избирателната активност пада.
На тези евроизбори основните претенденти мобилизираха привържениците си максимално. С мотото „репетиция за парламентарните избори”, подхванато от всички партии без изключение. Затова са и всички „победители” – винаги може да се намери подходящ ракурс…
Броят на гласувалите ще се увеличи вероятно на парламентарните с около един милион – това е нормално – но се съмнявам за големи изненади в съотношението на силите. Изгледите са да се увеличат присъстващите партии в народното събрание, което не е лошо – приближава ни към швейцарците.

База за моите разсъждения не са емоции, внушения, пристрастия. За да можете да ме оборите или се съгласите с мен ето числата, които ми дават основание за горните изводи:

Брой избиратели по списък 6 684 770.
Гласували 2 601 677.
Избирателна активност 38,91%. Ако приемем, че само 1 милион българи са извън страната и ги извадим от списъка, за България активността скача на 45,76%, при милион и половина – на 50,17%! А трябва да ги извадим, защото:
Гласували в чужбина 12 496!

Сравнение с предишните евроизбори 2007:

2007-ма гласували 1 955 466; сега 646 211 повече.
2007-ма гласували в чужбина 4 266; сега 8 230 повече.

Получени гласове 2007 – 2009:
ГЕРБ 420 001 – 627 693, увеличение 207 692; депутати 5 – 5.
БСП 414 786 – 476 618, увеличение 61 832; депутати 5 – 4.
ДПС 392 650 – 364 197, намаление 28 453; депутати 4 – 3.
Атака 275 237 – 308 052, увеличение 32 815; депутати 3 – 2.
НДСВ 121 398 – 205 146, увеличение 83748; депутати 1 – 2.
СДС+ДСБ 176 221 (91 871+84 350) – 204 817 Синята коалиция, увеличение 28 596; депутати 0 – 1.
Тройната коалиция – опозицията: 2007-ма 10 – 8, 2009-та 9 – 8 депутати.

Аз мисля (дали съм прав бъдещето ще покаже), че:
- За електорат на ГЕРБ ще може да се говори след някоя и друга година (както стана с царя и НДСВ). Сега са налице депозирани надежди.
- БСП е под електората си (което е нормално за управляваща до момента партия). Не мисля, че ще успее да си го възстанови напълно за парламентарните избори;
- ДПС е под нормалния си електорат от 420-450 хил. Това е лесно обяснимо – на тези избори имаше законово ограничение да си живял в България или европейска страна последните 3 месеца. За парламентарните няма такова и са сигурни трети (а току-виж и втори!). Показателно е, че и при това положение ДПС има от гласовете в чужбина само 480 по-малко от ГЕРБ и са втори. Тук му е мястото и да се усмихна под мустак на подхвърлената от Доган динена кора, на която вече се подхлъзнаха – за „помощта с прехвърлени гласове”. Хитър е, не може да му се отрече!
- Атака си е в диапазона на възможностите – от 280 до 320 хил.;
- НДСВ взе повече отколкото очакваше заради Кунева. Ако запази тази бройка на парламентарните ще трябва да черпи, но силно се съмнявам. Те би трябва още да имат притеснение за минаване на бариерата.
- Синята коалиция също е на границите на възможностите си в момента. Животоспасяващо беше коалирането, но недостатъчно да се преборят с М.Кунева. На парламентарните най-вероятно ще са пред НДСВ, но това не се брои – за тях показател трябва да бъде дали са пред Атака. Основната им слабост е очебийното командване на Командира, което с право се преглъща трудно от много седесари.
- За непрекъснато предъвкваното днес „купуване на гласове”. Това вече е престъпление, след като гласуваха специален закон. Добре! Но в същото време голямо количество вече подадени гласове се раздават на други с широка ръка – по силата на разпределението от избирателната система. В тези избори това са 389 911 гласа, за които може спокойно да се каже „откраднати”. Официално! Дали криминалното купуване борави с такива числа?

Е, това е! Дилетантски анализ, направен по системата „Направи си сам”.
По неволя – какво да правя, като ерудираните специалисти все по-често започнаха да се заплитат в кълчищата. Така поне сам ще съм си виновен…

____________________
Това е третата, последна, публикация на тема „Евроизбори 2009”. Предишните: Евроизбори 2009, Евроизбори 2009 – резултати

Вчера ЦИКЕП публикува окончателните резултати от евроизборите у нас. Нашите 17 депутати вече имат официално конкретни имена.

Избрахме ги по партиен признак. Явно по друг начин нямаше как – цяла Европа избра така.

Осведомени сме кои европейски партийни обединения са спечелили или позагубили в представителството си в ЕП.
Знаем и за протестния вот в много европейски страни. Който се е изразил пак чрез партийно представителство. Какво да правят хората, такава възможност само им е предоставена…
Съобщиха ни и за куриози като дъщерята от Румъния и отлъчения свещеник. Да наречеш това „куриоз” е цинизъм – но явно за мен, не и за европейския елит и медии.

От нашите партийни лидери разбрахме, че всички са победители. Кого са победили не стана ясно – победени няма. Вие знаете ли такива? Аз не чух някой да каже, че е победен.

Когато резултатите вече са свършен факт късно е да се вайкаме „този трябваше, онзи не трябваше”. Късно е да гледаме кой знае езици (или поне английски говоримо), кой какъв е като човек (предполагам не мислите, че е без значение дали е темерут или приятен контактен). По-добре да си кажем какво ще искаме от нашите депутати. И да им го напомняме от време на време през 5-годишния им мандат.

Партийните лидери с половин уста споменаха, че те трябва единно да работят за интересите на България. Но даже и с четвърт уста не казаха как ще стане това.

Естествено, не съм толкова изкуфял да искам депутатите ни да забравят партийната си принадлежност – в ЕП те са представители на своите партии, погледнато реално. А партиите са послушници на съответните партийни обединения. Срещу това не може да се рита.

Това, което аз скромно искам, е:

- нашите да забравят нашенските си партийни борби.

- Да се събират периодично всичките и да търсят начини за максимално възможното доближаване на позицията си по важни за България проблеми.

- Да са единни срещу безпочвени (или изкуствено подсилени) нападки срещу нашата страна.

- С една дума – да действат така сякаш техните партии са на власт в момента в България!

В личен план към всеки един имам изискване да не изпива дори едно кафе сам или в компания само на българи докато е в ЕП!

.

Разбирате какво искам да кажа, нали? Колкото повече запознанства с колеги от другите страни, толкова повече възможности да бъдат полезни за България.
Представлението на сцената се дирижира зад кулисите!…

Това са ми, така да се каже, насоките!
В следващата публикация анализ на числата – кой е победил, избирателната активност (най-предпочитаната дъвка от всички), твърдите електорати и сравнение с евроизборите 2007 – тук щеше да стане много дълго.

_________________

Следва по темата Евроизбори 2009 – избирателна активност твърдите електорати, победители без победени и сравнение с евроизборите 2007.

Пропорционални избори за Европейски парламент.
Кого ще избираме ние в България?

Въпросът никак не е риторичен.
Избираме 17 наши представители. Хора, които да защищават интересите на България в Европейския парламент.
Така ще ви отговорят, когото и да попитате. Никой няма да каже в пряк текст, че избираме партийци.
Ако не питате обаче, а се заслушате (зачетете)?

- „Евроизборите са първи тур на парламентарните избори.”
- „Мотото на нашата кампания е “Не на Турция в ЕС”!”
- „Tрябват ни хора, които да партнират на Европа, а не да се държат като лошите ученици в класа.”
- Според социологически проучвания най-харесваният кандидат-депутат (48%) е от листа, за която ще гласуват около 3%. Което означава, че има реална опасност да не бъде избран.
- В листите има подсъдим за източване на милиони. Софийският градски съд реши да бъде прекратено наказателното производство на това основание не само срещу него, но и срещу останалите подсъдими от делото – отменени са всички мерки за неотклонение, вкл. и забраната за напускане на страната!
- „Внимавайте кого пращате в Европа” съветва бившият шеф на ЕП Пат Кокс.

И какво излиза? Избираме партийци, които да защищават по партийному България! И като се има предвид, че през мандата им ще се сменят най-малко 2 вътрешни правителства…

В избирателния закон се казва:
Чл. 94. (2) Избирателят гласува, като:
1. ако желае, поставя в едно от малките квадратчета срещу имената на кандидатите на избраната от него партия или коалиция знак, показващ по еднозначен начин неговото предпочитание (преференция) за съответния кандидат;

Срещали ли сте да се наблегне или поне съобщи за това? Дори за тази почти неосъществима възможност не се говори. За партиите е ясно – те са си гласили листите. Ами коментаторите, ами в блоговете?

Стигнах и до нашата къща. Масово се пише вече (и правилно!) за изборите по блоговете. И масово – с малки изключения – писанията приличат на партийни послания и пропаганда.
Ей, колеги, какво става? Ние граждани ли сме или партийци? Естествено е да харесваме или не харесваме различни кандидати. Но естествено ли е да игнорираме отношението си към личности заради партийни пристрастия? Че и често заради антипартийни.
Как ни зомбираха? С какво ни манипулираха?
Не им беше много трудно – така завъртяха нещата, че никой не се сети за избирателния закон.

Евродепутатите трябваше да се избират мажоритарно!

17 души са само, какви партии?!?

Тогава най-харесвания кандидат щеше със сигурност да бъде избран, независимо негативизма към партията му! И вероятно нямаше да отиде в ЕП депутат, чиято основна работа ще е да вика „Не на Турция!”…

Лесно е на Пат Кокс да ни казва „Внимавайте”!

_______________________________
Сега ли се сети, ще кажете! Може би имате право, съгласен съм.

Ами вие? Ами претенциозните медии?

__________________

Продължение на темата: Евроизбори 2009 – резултати

Вчера в София имало силно земетресение. Така съобщиха снощи, така пишат медиите и днес.

Чудя се, аз къде съм бил в това време?!?

Честит празник!

Да пребъде кирилицата!

На избирателна вълна са всички. Нормално, два избора са ни на прага. Всеки трябва да избере своя представител в Европейския парламент и след това в нашия. Не е грешка. Всеки – своя, такова животно като „нашите представители” няма! Кои са тия „нашите”? Че то мъжът с жена си няма еднакви желания, какво остава повече хора на едно място…

В избораджийската суматоха често се използват понятия, фрази, „факти” на ангро и юнашко доверие. В разговор при Rado стана дума за швейцарците и аз попитах дали знаят те как избират. Оказа се, че не и поех ангажимент аз да разкажа. По проста причина: имам представа, защото преди време (когато се нищеше избирателния закон) попитах многобройните си есперантски приятели „как вие избирате?”. Един от отговорите беше от Riŝo за Швейцария. А тя е лесно съпоставима в това отношение с нас, защото е също 7 милиона.

Та ето как избират швейцарците.

Швейцария e най-старата действаща демокрация в света –уникален пример за съществуващи и доказани механизми за пряко участие на гражданите. От векове там е постигнат върхът на либерализма в избирателната система.
Няма да се впускам в подробности за държавното и политическо устройство – то е доста сложно и ще стане много дълго.
Това, което отговаря на нашето народно събрание, е Националният съвет от 200 депутати, избирани на всеки четири години с пряко гласуване. Системата е пропорционална, но!

- Депутатите се избират на регионално ниво. Има 26 избирателни района, които отговарят на кантоните, т.е. не са с еднакъв брой жители. В най-големия избират 35, в най-малките по 1.
- В партийните листи може да има толкова имена, колкото са определените за кантона депутати.
- И сега внимание! – избирателите отмятат в листите кандидатите, за които гласуват. Могат да бъдат в различни партийни листи, единственото условие е отметнатите да не са повече от определения брой!

Това е най-чистия либерален вариант на пропорционалната система. Практически се избират кандидатите мажоритарно, няма праг и в Националния съвет влизат и малки партии. Ако не се лъжа сега са 14 партии. Има и куриозни случаи – в кантон с 1 бройка след изтичане на срока за регистрация на кандидатите е обявен избран без избор, бил е единствен регистриран…

Разбира се, тя има тройна защита, така да се каже. Референдумите. По-важното за тях – референдум може да предизвика всеки гражданин, който събере 50 000 подписа. С референдум може да се отмени вече приет закон. Може да се промени конституцията (за това трябват 100 000 подписа). Нещо повече правото на инициатива за федерален референдум имат и кантоните, а в тях всеки гражданин може да поиска да бъде предизвикан такъв само с обикновено писмо до администрацията. Без да събира подписи!

В европейските страни периодично се повдига въпроса за швейцарската система – когато недоволството на хората от действащите при тях вдигне градуси (както у нас). Обикновено „най-съкрушителното” възражение е, че ще настъпи хаос в държавата и ще се отрази силно отрицателно на икономиката (дежурното плашило, както едно време плашеха децата „ще дойде караконджула да те вземе” ).
И никой не се замисля, че държавата, практикуваща тази система от векове, е най-богатата в Европа!

Прочетох някъде, че такава е избирателната система и в Люксембург.
В Ирландия и Малта избирателите номерират кандидатите в съответна партийна листа. Интересното там е, че след това кои са избрани се определя отзад напред – започват да елиминират тия с най-малко гласове докато остане нужния брой.
В Италия и Германия има други варианти – с по 2 бюлетини (една, както при нас и още една също партийна, но със задължителна преференция) и т.н.
Изобщо навсякъде е станало ясно, че пропорционална система от национален тип (каквато до сега беше нашата) е най-лошия възможен вариант, даващ възможност за възпроизвеждане на политическия „елит”, създава условия за корупция и стимулира появата на популистки партии. И политическите партии търсят варианти за ремонт. Ама хем да е подобрено, хем…да е в техните мерки.

В заключение: в Швейцария първо е била системата, после богатството.
Значи, ако ще ги гоним, ясно е от къде трябва да стартираме!

- Дядо, кога ще разкажеш приказката – пита Васко.
- Не ти ли е минало времето за приказки? – казвам аз – И коя приказка имаш предвид?
- На човек никога не му минава времето за приказки. – поучава ме той – Тая, за която споменава mislidumi в коментара си.
- Тя само ми прави комплимент, нищо конкретно не визира.
- Комплимент, комплимент, ама ти я разкажи – хитро се подсмихва той.

На внук като моя скършва ли се хатъра? Започвам да разказвам.

В ония далечни времена, когато дядо ти беше „бродягата”, едно лято свирехме в летния ресторант-градина в центъра на Княжево. Баба ти – която тогава не баба, ами и майка още не беше – идваше вечер да се виждаме, че бяхме студенти и нямаше време денем за срещи.

- Стига бе, – смее се Васко – студенти да нямат време за срещи!
- Ти не съди без да знаеш! – скарвам му се аз – Ако беше тогава студент в Консерваторията или ХТИ щях да те питам какви ще ги говориш! Знаеш ли колко часа трябва дневно да се упражнява инструмента или какво е това „съпромат”?

Една вечер късно, както обикновено, се прибирахме с трамвая*. Вагонът беше празен – само ние и още някакъв пътник. Седнахме и си забъбрихме сладко. По едно време пътникът стана, дойде при нас и попита:
„Извинете, имате ли билетче да ми продадете?”
„Да,” – отговорих аз – „заповядайте.”
Бръкнах в джоба си, извадих един билет и му го подадох. Не исках да взема стотинките (бяха абсолютна дреболия тогава), но той ми ги даде настоятелно и се върна към местото си.
Ние с баба ти си продължихме разговора. След малко човекът дойде отново, хвърли билетчето в скута ми и просъска злобно:
„Ето Ви го, пак да го продадете!”
Погледнах изумен и видях, че съм сгрешил – дал съм единия от нашите билети!
„Извинете” – сконфузено казах аз – „сгрешил съм! Момент, сега ще Ви дам нов билет.”
Той, обаче, се врътна демонстративно и отиде в края на вагона.
Спогледахме се притеснено с Митя. Поисках да отида при него, но тя ме спря.
„Продупчи билет” – каза – „ако се качи контрола ще го дадем за него.”
Така и направихме. А сгрешеното билетче закъсах до половина и го сложих в джоба си.

- Защо? – попита Васко.
- За да ми напомня случая и да бъда по-внимателен. А и като собствена обица на ухото – не бързай да мислиш лошо за човека! Доста години минаха преди да го изхвърля…
- Е, видя ли, че имаш приказка? – каза Васко – Ха напиши я сега!

И аз я написах.

__________
* Може би ще ви е любопитно да видите за какъв трамвай става дума. Ето 2 снимки, които намерих в нета:

мотрисата

ремаркето

Увереност, добро самочувствие – от къде бе, братче?!?

- Разкажи нещо забавно, че от сериозност светът вече ни е черен! – казват приятелите.
- Дадено – казвам – ще ви разкажа приказка от живота.
Приятелите ме поглеждат подозрително, но се приготвят да слушат.
- Имало едно време – започвам аз – един млад човек…
- Че то и сега ги има, я гледай нас! – казват приятелите.
- Прави сте! – отговарям – Я да си продължа за сегашното време, нали е приказка от живота.
Та срещам от време на време един млад човек…
- Колко млад – хилят се приятелите.
- Я стига сте ме прекъсвали! – сопвам се аз – „Колко млад”! По-млад от мен!
Те избухват в смях, но ме оставят спокойно да разказвам.

- Ще ви го покажа – продължавам аз – ето, гледайте мислено: симпатичен на вид всичко му изглежда наред, ама някак потиснат, неуверен, погледа му в земята. Затворен в себе си. Отива на работа.
Днес е спокоен, доволен е от себе си. Написа възложената му работа безупречно, в това – да пише – поне го биваше много.
Поздрави колегите си, направиха по чаша кафе и зачакаха началника. Ето ти го и него, черен като облак. (Винаги съм се чудил защо началниците трябва да са непрекъснато сърдити, това в задълженията им ли е?). Влиза и от вратата подхваща нашия човек. „Написа ли го” вика „дай да видя”. Поглежда отгоре-отгоре и се развиква: „какво е това, все аз ли трябва да се грижа за всичко, веднага да го оправиш!”.
Подряма младия човек над листата, занесе ги след час както си бяха и чу „е, това вече е друго, ама пак аз трябва…”.
Нататък е ясно. Настроение отново под нулата. Само от време на време една искрица проблясва в главата му: „Глоси”. Вечерта щеше да ходи за първи път там…

- Браво бе, много ни развесели! –ме прекъсват приятелите не дослушали – Нас ще описваш! А уж за сладкодумец минаваш.
- Добре де, друга ще ви разкажа щом тая не ви харесва.

Имам съседи младо семейство. Момченцето им е двегодишно. Живо дете, но голям глезльо и все недоволен, в чудо са от него. Преди време решили да го заведат в една детска певческа група. „Смехоранчета” се казвала, името им харесало. Да се залисва там белким малко мирясат в къщи.
Завел го бащата да го записва, а то от вратата се дърпа и мрънка „не искам тук, една детска градина ми стига”. „Прав си е” помислил бащата и аха да се върнат, ама двете „лелки” го подхванали „тъй-тъй си дошъл, остани сега, пък по-нататък ако искаш”. Кандърдисало се хлапето, останало.

- И после какво – питат приятелите.
- Ами какво – ходи си най-редовно.
- Ти това за приказка ли го имаш? – ехидничат те. – Няма ли да има там нещо таткото, лелките…
- А бе вие какво искате? – ядосах се аз. – Не дочаквате края, пък критикувате. Не знаете ли, че на една приказка най-важен е краят?
- Е, хайде, дай края, че да видим. Само гледай да не е много дълъг.
- Благодаря за снизхождението – иронизирам аз и продължавам.

Вървя вчера и гледам насреща младия човек. Отдавна не бях го срещал. Уж той, пък сякаш друг човек. Уверена походка, спокойно лице, ведър поглед. „Здравейте,” – казвам – „как сте? Да не сте станали началник или пари сте спечелили? Много добре изглеждате.” „Глупости,” – засмива се той – „книга ми издадоха, наскоро ú беше премиерата. По радиото за нея разговор водихме.” „Ама как?” – изненадано възкликвам аз – „Вие от кога пишете?” „Отдавна,” – казва – „ама само аз си знаех. Ако не беше „Глоси”…” и отмина.
Продължавам нататък и се чудя мислено що за звяр е това „Глоси”.

Не щеш ли срещу мен съседите, бащата с момченцето. „Как е,” – закачам аз хлапето – „слушат ли те мама и татко?” То ме поглежда отдолу нагоре снизходително сериозно. „Хе,” – засмива се бащата – „свърши се тя тая работа. Вече не сме глезени бебета, сериозно се отнасяме към живота”. „Браво,” – казвам аз – „добри възпитатели сте”. „А бе, ние дали сме добри не знам, ама „Смехоранчетата” да са живи и здрави! Идея си нямате колко сериозно и с какво самочувствие се отнася към всичко, което прави откак ходи там”.

Тук направих пауза като всеки уважаващ себе си разказвач.

Гледам, приятелите нещо умълчани. Тъкмо се чудех как да извъртя накрая приказката, че да стане хем по-интересно, хем ясно какво искам да кажа, един промърмори на себе си:
- Човек никога не знае кое може да му вдъхне самочувствие и увереност и да промени живота му…

Така е.
Но поне за „Глоси” и „Смехоранчетата” се знае. С очите си съм го видял…
_________
Под черта: Възрастните сами му търсят колая – кой пише, кой хорца тропва… Който иска сам намира как да си направи живота по-красив и истински. Но децата не могат сами! Мами и татковци, децата ви цял живот ще берат сладки плодове ако помислите на време за това (за 2-3 годишните вече е точно на време!).

За известна представа: част на запис от предаване по радиото за една премиера на книга на млад човек от кръга „Глоси” и един запис на „Смехоранчетата” (предоставен ми любезно от една от „лелките” ), в който най-възрастният изпълнител е на 4 и нещо, а най-младия на 3 и нещо години. Правете му сметка кога са започнали „артистичната си кариера”. Как пеят нали чувате?

Заб.: за „Глоси” изчаквайте да се зареди файла, голям е. За да чуете Смехоранчетата трябва да свалите и да отворите с Queue-It-Up. Записът е във формат .wma

Хубав представителен парад!

За първи път участваха чужди военни оркестри и представителни групи на армиите от НАТО.

Съжалявам, че не отидох – разчитах, че по телевизията по-добре ще видя всичко.

Видях го. Като шарена картинка на някакъв парад използван като фон на хвалби и оплаквания на някакъв офицер от резерва!

Кой минава разбраха присъстващите. На тях им съобщаваха на площада. Зрителите на телевизията не разбраха. Защото тя го превърна с коментарите в рекламно-търговски клип. „Това все още ни върши работа, ама трябва да се купи…” и т.н. в този дух.

Голяма нула О за сценаристите на БТ!

В предишното ми писание ставаше въпрос как сме живели и какво сме правили в България последните 100 години.

България е на планетата Земя. Ние сме пренебрежително малка част от хората върху нея – някъде около 0,1%. Но сме в общността, живеем по общите правила, носим своята част от отговорност за дома си. Какви числа показват как живеят и какво правят хората?
За това ще стане въпрос тук.

Към следващите редове ме подтикна един клип, на който попаднах тази сутрин случайно, поглеждайки в непознат блог.  В него се говори за клип, в който нещата са невероятно ясно изложени. Нямат нужда от обсъждане така ли е или не. Има нужда само (перифразирайки коментара на гравитон при мен) от уши да чуят, ум да мисли!
Мнозина от нас инстинктивно усещат тези неща и пишат по един или друг начин за тях. За консуматорството, за „прост” живот, за кариера, за пари, за „работя за да живея или обратното” и т.н.. Основно, обаче, от гледна точка „субект”.

А как се отразява нашия живот на планетата, която ни е приютила? Има ли значение дали си хвърляме боклука „през прозореца”, дали боклучасваме съвсем прилежно работещи джаджи, дали за част от хората произвеждаме в пъти повече храна, отколкото им е необходима и се зяносва, а многократно повече умират от глад?

За хилядолетия развитие стигнали ли сме до най-оптималния начин на съществуване или си я караме „след нас – потоп!”?

Вижте този клип. Два, три пъти го вижте! Разпространете го.
Ако не го разпространите нищо няма да ви се случи, ама ако непрекъснато все повече хора са наясно с нещата може и да се случи нещо хубаво на всички ни!

Защото от нас не се искат героични постъпки, а съвсем простички: уредите и вещите ни да си вършат работата докато я вършат, а не до следващия им модел!

Важно ли е това: в САЩ от всички продадени днес стоки след 6 месеца продължават да бъдат ползвани само 1 %! Словом: ЕДИН! Какво е станало с останалите 99% можете да се сетите.

За финал само ще ви обърна внимание на едно-две числа от клипа – да не ги пропуснете.
@ През последните 30 години (!) са изконсумирани 1/3 от ресурсите на планетата.
@ 80% (!) от естествените гори са изчезнали. Само в Амазония изчезват 2000 дървета в минута!
@ В световното производство се използват около 100 хиляди синтетични химикали (т.е. създадени от хората).

Приятно гледане! (щракни тук)

през първата половина на 20 в.
Статистически данни

Четем и слушаме:
България – през 1939 година е била между първите икономически развити страни в Европа. Хранела я със своето развито селско стопанство.

София – приказката за „истинските софиянци и лошите селяни, напълнили София”. Напоследък особено се активизира (в блогове и форуми) покрай боклучавите истории.

Познати са ви тези неща. Твърде често в различни писания и авторитетни изказвания ги срещаме дадени като нещо всеизвестно. А всъщност са написани голословно. Никой не пише числа или някакви други факти.
Четеш, слушаш – на доверие. Добре, ама моето доверие дори към най-сериозните медии отдавна се изчерпа. Не веднъж и дваж ме лъжат с непроверени дори елементарно данни. А и тези „софиянци” дето пишат за селяните в София, дали са наистина кореняци?

И реших да намеря някакви данни да ми прояснят поне малко главата.
Намерих – автентични, т.е. официално публикувани по своето време статистически данни за първата половина на 20-ия век.

Пускам ги не само заради моята заядливост. Всъщност те са интересни с това, че показват какъв път сме изминали българите за 70 години. Сравнението с днешни статистически данни не е трудно – те по-лесно се намират в мрежата. Няма да ги коментирам, всеки може да си направи анализ. Сигурен съм, че всеки, който има претенции, че не говори празни приказки, ще го направи за себе си.

Население на България:
1888 – 3 154 375
1900 – 3 687 100
1910 – 4 275 300
1920 – 4 803 900
1930 – 5 696 200
1940 – 6 307 600
За сравнение: от Освобождението до днес най-много сме били 1986 г. – 8 948 649. Сега слизаме полека към 7 мил.

Население на София:
1910 г.- 102 812;
1920 г.- 154 025;
1934 г.- 287 095.
От тях българи по народност:
1910 – 78,9%;
1920 – 82%;
1934 – 84,4%.
По месторождение – родени в София:
1910 – 37 768; (родени в околни села 1910 – 46 534)
1920 – 62 500;
1934 – 90 370.
Така стои въпроса с „истинските кореняци софиянци”.

Още данни за България към 31.12.1934 г.:
Образование:
С първоначално – 953 239.
С прогимназиално – 158 304.
Със средно – 33 607.
С висше – 4 362.
Неграмотни – 2 713 683; от тях в градовете 402 462; в селата 2 311 221.
Трудова заетост 67,2% от активното население.
Брой домакинства 1 284 993.
Най-много са домакинствата с по 4 и 5 членове. Най-много са с 2 деца до 14 г.

Области на стопанска дейност според занятието на главата на домакинството:
Земеделие – 838 889.
Преработка на материали (индустрия и занаятчийство) – 160 000.
Търговия, кредит, застраховки – 61 518.
Мини, кариери, солници – 60 309.
Домашни и лични услуги (в това число здравеопазване) – 46 648.
Обществено устройство – 38 768.
Транспорт, съобщения – 36 682.
Наука, образование, религия – 22 114.
Други (вкл.лица без занятие) – 74 045.

Производство на хлебни зърнени храни на глава от населението:
1938/39 – 346,9 кг.
1939/40 – 247,1 кг
1940/41 – 215.6 кг
1941/42 – 136.8 кг
1942/43 – 236.7 кг

Износ на земеделски произведения (през 1939 г.):
Пшеница 175 135 т.
Тютюн на листа (необработен) – 34 761 т.
Слънчогледово семе – 22 030 т.
Яйца – 14 828 т.
Соя – 13 315 т.
Трици – 7 817 т.
Слънчогледово масло (олио) – 2 858 т.
Кости смлени (костно брашно) – 2 052 т.
Кокошки заклани – 1 885 т.
Кокошки, живи – 286 969 бр.
Царевица 1 500 т.
Месо прясно свинско – 1 213 т.
Сурови агнешки кожи – 1 337 т.
Арпаджик за посев – 376 т.
Кашкавал – 367 т.
Бекон – 339 т.
Сирене – 263 т.
Маково семе – 211 т.
Мас – 148 т.
Брашна – 134 т.

През 1939г. в България има 3433 индустриални предприятия. Над 75% от ОПП идват от хранителната и леката промишленост. Над 50% от тяхната продукция се произвежда в София, Пловдив, Варна, Русе, Бургас, Габрово. Преобладават малки и средни предприятия.
През 1939г. в България има 2503 леки автомобила, 2415 товарни и 780 автобуса.
За радиоапаратите вече писах.
/Основният белег на икономиката на страната 1939 г. е силна държавна намеса – по примера на Германия и Италия. Със Закона за индустрията от 1936 г. държавата определя задачите на отделните предприятия и отрасли, характера на производството и производствения процес. Установява контрол върху износа и пълен надзор върху цените на вътрешния пазар. Това е направено за излизане от започналата 1914 г. криза./

И накрая (за да не са само скучни числа) няколко свидетелства от тогавашната преса:

На 25 януари 1939 г. в Народното събрание царският министър на земеделието Иван Багрянов заявява: „Имах случай да го кажа и друг път: ние сме земеделска страна БЕЗ ЗЕМЕДЕЛИЕ…Ние нямаме излишъци от зърнени храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ и неговия нещастен добитък.” (Общи ръкопляскания).

Париж, 6 януари 1939 “ТАН”:
Българската камара утвърди в последните дни на декември (1938) подписаната в София стопанска спогодба между Франция и България. Не трябва да се преувеличава значението на това събитие, но не бива и да се пренебрегва. Всички французи, които са имали случай през последните години да спрат или да пребивават в България, рискуват да чуят как техните български домакини ги питат със съжаление близко до горчивина: “Защо Франция не отдава по-голямо значение на българския пазар?” Въпреки усилията на нашите официални органи и находчивото упорство на отделни наши съотечественици, живеещи в България, размерът на търговския обмен между двете страни си остава твърде малък.

На 5 януари 1940 г., в края на управлението си, Кьосеиванов сключва съглашение за стокообмен и плащания със СССР „имащо важно значение за българското стопанство” (по тогавашен коментар).

……………………

Допълнително:
Във връзка с въпрос на bogpan показвам 2 страници от Статистически годишник от началото на 40-те на миналия век.

Често по един или друг повод слушането на определен вид музика се използва като признак за оценка на културата и същността на човека. В съвремието ни поводи за това има бол. Темата „какво слушаш” (съчетана често по понятни причини с „какво гледаш по телевизията”) е постоянна и в блоговете. Последната публикация, която благотворно активира отдавна започнатото ми писание, е „Слушаш чалга = простак си” на съвсем нов (на 1 ден! ) колега.
Защо ли?

Фундаментален въпрос! Не мога да го избегна преди да продължа по своята тема.

Никоя друга проява от сферата на това, което наричаме изкуство, не е толкова всеобхватна за човечеството. За разлика от живописта, танца, театъра, на практика няма човек, които да не е изкушен от някаква проява на музиката. При това не само като слушател! Нещо повече – целият жив свят (в това число и растителността) е подвластен на мелодичните звуци. Примери много що се отнася до извън човешката сфера, вкл. и научни изследвания.

Неделимостта на музиката от човешкото същество се губи в дълбока древност чак до корените му. Дори и при приемане на божествения му произход. В свещените книги не се говори много за това, но всички служители на религии я използват масирано – източно-християнските свещенослужители напр. почти изцяло пеят църковните служби.

Гласовите изблици на силни емоции при човека малко или много (но винаги) имат мелодичен израз.

Отдавна е известна и способността ú на въздействие върху човека. Доста примери за това (дори и лични) вече писах в „(самодейност) Изкуството”.

Споделял съм и малко емоционалната си мисъл, че душата живее в музиката. Сега бих я допълнил: душата действа, работи чрез музиката.

Много може да се пише по тази тема, сигурно пак ще се връщам на нея.
Сега по днешната – „как се слуша музика”.

Ами както се замислите върху току-що прочетеното, как? Винаги по един и същ начин и с едни и същи чисто индивидуални критерии и вкус?
Не, не става. Човек даже едни и същи дрехи не облича за всякакъв вид своя дейност!

Като казах “дрехи”, та си спомних интересен случай:
През 60-те на миналия век (винаги като напиша последните 2 думи ме побиват тръпки ) гостувахме семейно в Берлин за премиерата на балета „Лебедово езеро”, в който прима балерина беше нашата приятелка Нора Железнова. Премиерата беше класическа отвсякъде – наложи се да си купувам костюм там, че моя не беше на достатъчна висота. Вечерта на представлението на местата до нас имаше двойка на средна възраст, облечени много изискано. Жената ми се стори позната, а нямаше как да е, и тъй като аз открай време съм си голям физиономист… На следващия ден, обаче, стана ясно, че не съм сгрешил – това била чистачката на входа, където живееше Нора!

Отплеснах се, да продължа каквото съм започнал.

Всъщност, май не съм се отплеснал – това, което важи за дрехите, хилядократно повече е в сила за музиката, която слушаме.

Накратко и категорично (според мен):

>>> Седнал си на маса, похапваш и попийваш сладко на оживени приказки – да слушаш Бах, опера, джаз или даже музика за танци е снобизъм, простотия. Лично мен оперна музика напр., би ме подразнила и в пиано-бар.
>>> Работиш нещо – музикалният фон трябва да е „в тон” с работата ти, да не ú пречи, а да ú помага.
>>> Прекарваш вечер в ресторант с дансинг – танцувалната музика само трябва да ти дава възможност да потанцуваш ако желаеш, не трябва да те принуждава.
>>> Защото тя може и да принуждава, да кара всяко твое мускулче да потрепва от желание да се развихри – каквато е в дискотеките.

Така наречената „класическа музика” (тук слагам и класическия джаз) може да се слуша само като на концерт – напълно изолирано от всичко странично. Не може да режеш лук или да пишеш „как се слуша музика” и край теб да звучи Недовършена симфония на Шуберт, цигулков концерт на Паганини или Петата симфония на Бетховен. Впрочем може, ама е безсмислено, безполезно. Според мен, дори видео клип не е за препоръчване – най-добре е да се отдели време и да се слуша със слушалки и затворени очи! Подобно слушане е по-силно въздействащо от посещение на концерт, защото си насаме с музиката!

И какво излиза?

Чалгата (и подобна „лековата” музика, различна в различните епохи) завладява масите – ами естествено, те нямат възможност (и навик!) да отделят време за да слушат специално музика. За тях тя е фон на някаква дейност или забавление. Какво да слуша таксиметровият шофьор докато цял ден е в напрежение по задръстените улици освен чалга? Тя не му отклонява вниманието, не го натоварва психически – от едното влиза през другото излиза… А класиката не може така, иска внимание!

Малко хора обичали класика! А колко хора са слушали класика по описания начин? Как ще я обичат, като просто не я познават истински, не са я слушали, а само мимоходом чували. А и „обичам” и тук не е на мястото си, също както при книгите. Не „обичам”, а познавам – за да мога да се обърна към определена музика, когато душата ми има нужда от нейната подкрепа и иска да чуе какво ще ú каже.
Защото – пак ще го кажа – душите ни живеят, плувайки в музика…

________________________________
За да спазя традицията си ще ви предложа нещо реално към виртуалните си мисли. Не е задължително да се „хващате”, но ако го направите задължително изпълнявайте условията, особено главното:
Прежалвате посочените минути и слушате със слушалки и затворени (или поне не виждащи) очи! Бъдете „страничен слушател”, оставете душите на композитора и изпълнителя да си поприказват с Вашата…

Paganini – Massimo Quarta: “Maestoso” Доста дълъг разказ ( 7 мин.) на някаква очевидно интересна за душите история – изпитание за тези, които не обичат да им скрибуца цигулка. Но, нали знаете – човек се калява в изпитанията.

Paganini – Massimo Quarta: “Posato” Един чудесно предаден 3-минутен диалог с всичките му перипетии.

Felix Mendelssohn-Bartholdi, Max Bruch Първа част Allegro moderato на Концерт за цигулка в невероятно изпълнение на Минчо Минчев. Едно от любимите неща на съпругата ми приживе. А може би и сега, кой знае…

Отваряш блог. Четеш нещо забавно, интересно, любопитно. Нечие поетично или литературно произведение. Спомен как деца отмъщават за едно бездомно куче. За щастието да си майка на две дребосъчета, които сладко те въртят на шиш. За…и за…и за…
Харесало ти е, понечваш да реагираш с някоя реплика или дори само с усмихната муцунка. И…
…под четивото пише „n коментара по …”. Или даже се отваря отделно каре с надпис „оставете Вашия коментар”, а след това и „коментарът чака одобрение”!

Ама чакайте бе, хора! Писанието, което прочетох току-що не е за „най-корумпираното правителство”, нито за „голямото четене”, нито даже за „времето дали го има” или няма. Какъв коментар да пиша, просто исках да се усмихна на автора и да му кажа „Здравей, приятно ми е! Бях тук, сигурно пак ще намина.”!
Исках, но не писах. Както в повечето случаи и вие не пишете. От респект към сериозната дума „коментар”…

В същото време ние сме се „запознали” най-често именно от коментар. Основно така се създават приятелските и читателските кръгове. Обади се някой непознат, отидеш при него да го видиш кой е и тръгне. Много по-сигурно от всевъзможните блог-класации, игри и подобни.

А това е въпрос, който всички вълнува. Дори и тези, които не се интересуват особено от „известност”. При това интересът е двупосочен – как мен да ме намерят тези, за които бих бил интересен и как аз да не изпусна някой интересен човек. Можеш ли да обиколиш не знам колко си хиляди блогове (само българските!)?

Това е проблем, на който ту един, ту друг се опитва да намери решение. Игра „Препоръчай на приятел”, „Любими от микроблога”, „Нови попълнения в блогрола” и т.н.

Всички тези решения са ефективни, но с краткосрочно действие – отминават. Единствено постоянно действащо е появата на коментар, от където нови хора те намират или ти ги намираш.
А за това коментарът не трябва да е „коментар” за да се масовизира за употреба.

Какво имам предвид:
Comment е точно преведена като „коментар” от няколкото ú значения (съществително – бележка, забележка, мнение, коментар, критика, анотация и даже клюки; глагол – изказвам мнение, коментирам, тълкувам, правя обяснителни бележки). Много си е на място във форуми и специализирани сайтове.

И никак, ама никак в блоговете!

Друго трябва да пише там: „Кажете”, „Имате думата”, „Вие сте”, „Ха кажете”
Сигурно ще предложите и много по-подходящи.

Не трябва ли да повдигнем въпрос пред авторитетните органи? Че от тези „коментари” в официални костюми и с вратовръзки ми дойде до гуша!

Ние сме по дънки!

Задача с повишена трудност!

Известна езикова забава са дългите думи. Има ги в различни езици. Всеизвестната българска непротивоконституционствувайте например има аналог в испански (anticonstitucionalmente), френски (anticonstitutionnellement), португалски (anticonstitucionalissimamente).

Има езици, които позволяват свързване на думите в една – немски, шведски, нидерландски, турски, есперанто. На практика, обаче, това става много рядко. И все пак има достатъчно примери. За игра има измислени даже безкрайни думи. Следващите, обаче – които давам за илюстрация – са само официално използвани:

Psicoinmunoneuroendocrinología се нарича клон от психологията.

Parastratiosphecomyia stratiosphecomyioides е най-дългото официално научно име на животно. Въпросното животно е…вид муха.

Знаете ли как е официалното име на Лос Анджелис? El Pueblo de Nuestra Senora la Reina de los Angeles de Porciúncula.

А на Банкок? Krungthepmahanakonbowornratanakosinmahintarayudyayamahadilop
onoparatanarajthaniburiromudomrajniwesmahasatarnamornpimarna
vatarsatitsakattiyavisanukamphrasit.

Gorsafawddacha’idraigodanheddogleddollônpenrhynareurdraethceredigion е най-дългото име на гара в Европа. Намира се в държавата Къмри (Cymru). Оставям ви да се чудите (като мен – докато разбера ) коя е тази държава…

Село в Уелс се нарича Llanfairpwllgwyngyllgogerychwyrndrobwyll-llantysiliogogogoch.

В немския език най-дългата официално използвана дума е Rindfleischetikettierungsüberwachungsaufgabenübertragungsgesetz. Тя е част от заглавието на…закон за контрол на говеждото месо от 1999 г. – Rinderkennzeichnungs- und Rindfleischetikettierungsüberwachungsaufgabenübertragungsgesetz.

При комшиите ни гърци най-дългата дума пък е наименование на блюдо от древногръцка комедия на Аристофан – Lopadotemakhoselakhogaleokranioleipsanodrimypotrimmatosilphiokarabomelitokatakekhymenokikhlepikossyphophattoperisteralektryonoptekephalliokinklopeleiolagōiosiraiobaphētraganopterygṓn.

Имаше един филм за хълм, когото насипваха за да влезе в категорията на планина. Един такъв хълм с планински претенции в Нова Зеландия се нарича Taumatawhakatangihangakoauauotamateaturipukakapikimaungahoronukupokaiwhenuakitanatahu.

Следващото име по чии претенции се е появило не знам. Но много е вероятно то да е най-дългото име на човек. Притежава го немски емигрант във Филаделфия и му е дадено по рождение (в кръщелното). За собствено име има по име с всички букви на азбуката:
Adolph Blaine Charles David Earl Frederick Gerald Hubert Irvim John Kenneth Loyd Martin Nero Oliver Paul Quincy Randolph Sherman Thomas Uncas Victor Willian Xerxes Yancy Zeus
Фамилията му е
Wolfeschlegelsteinhausenbergerdorffvoralternwarengewissenhaftschaferswesenchafewarеnwholgepflegeundsorgfaltigkeitbeschutzenvonangereifenduchihrraubgiriigfeindewelchevorralternzwolftausendjahresvorandieerscheinenbanderersteerdeemmeshedrraumschiffgebrauchlichtalsseinursprungvonkraftgestartseinlangefahrthinzwischensternartigraumaufdersuchenachdiesternwelshegehabtbewohnbarplanetenkreisedrehensichundwohinderneurassevanverstandigmenshlichkeittkonntevortpflanzenundsicherfreunanlebenslamdlichfreudeundruhemitnichteinfurchtvorangreifenvonandererintlligentgeschopfsvonhinzwischensternartigraum
В живота той се представя за по-кратко Hubert Blaine Wolfeschlegelsteinhausenbergerdorff

Да си дойдем на думата! Щом съм написал подзаглавие „Задача с повишена трудност!”, значи всичко до тук е било подготовка. Сега ще ви дам загадката, която (бързам да поясня) не е мое хрумване, а на Mike – мой френски приятел есперантист.

Най-дългата дума, според Mike, е английска. Между първата и последната ú буква разстоянието е 1609 метра!

Отгатнете коя е тази дума.

Жокери:
Думата е официална и широко използвана.
Първата и последната буква е една и съща.

Днес е 13-ти, отговора ще напиша тук след 13 дена. Ако до тогава не отгатне някой, разбира се…

Винаги ги е имало. И вчера, и онзи ден, и преди повече от 90 години. Ученическата енергия е толкова голяма, че не може да се удържи от никакви дисциплинарни правила – все ще избие нанякъде. Въпросът е накъде. Пак добре, когато е в пакости и бели, че избие ли в агресия страшно става. Не е по ученически, виждаме го…

За такива, отколешни ученически изпълнения, ще разкажа. От ученическите години на баща ми през второто десетилетие на миналия век. Истории, които аз пък помня от моето детство от негови разкази. Само да не си помислите, че ме е учил на магарии – разказваше ги когато се събереше в къщи компанията и им идваше настроение за разни весели истории.

По него време (бащиното, не моето ) момчета и момичета са учели поотделно в отделни училища. И в двете истории участват момчета, но дали в една и съща година и в кой клас не мога да кажа.

Имали учителка, която си обичали. Добра била. Един ден я извиква някой от час. Излиза тя и започва разговор отвън на притворена врата – да не се разлудуват учениците. Разговорът ли се е проточил, те ли са били пъргави в мисленето, но на някой му хрумнало да си направят шега с нея. Бързи са били от речено до сторено – отварят прозорец, измъкват се в пълна тишина през него до един (стаята е била на приземен етаж) и го притварят колкото е възможно за да не личи. И, разбира се, пускат по едно оче иззад перваза да видят ефекта.
Свършила учителката разговорът, влиза гърбом с последните думи, обръща се и замръзва. В стаята няма жива душа! Останала минута неподвижна, прекарала ръка през лицето си, доближила до близкия чин и попипала седалката. И излязла.
И тук станало ясно, че в бързината добре измислили шегата, ама забравили да намислят края, как ще излязат от нея. Може би са си представяли, че тя ще се засмее весело и ще каже „Палавници такива, влизайте бързо!”.
Момчетата останали като попарени. Не знаели какво да правят, работата явно отивала на играчка-плачка. Обичали учителката си, не искали да я обидят, искали само да се пошегуват.
Как са се развили събитията през деня не знам. Но изход учениците намерили!
Вечерта целия клас начело с няколко цигани музиканти и огромен букет цветя набрани по градините на Сливен направили серенада на учителката! Махалата се събрала, „браво” им казали, тя излязла при тях и извинението им било прието с усмивка и разбиране.
Наистина е била добра учителката…
Предполагам, че тя дори е била щастлива – на нейно място аз бих бил.

Втората история не е с щастлив край, но и учителят е бил от друг сой.
Всички сме имали през ученичеството по някой учител, който мрази децата. За когото часовете са тегоба, но и за учениците са мъчение.
Имали и те такъв. Който, освен всичко останало, имал навика да се обръща към тях с „магарета”.
Дошло им байгън. И измислили отмъщение.
Един ден докарали едно магаре. В междучасието преди неговия час го вкарали в стаята и го скрили зад вратата.
Влязъл учителят стремглаво без да поздрави, хвърлил дневника на катедрата и обръщайки се с думите „Днес, магарета…” видял магарето, което кротко го гледало от ъгъла.
Резултатът бил плачевен – по настояване на учителят класът бил разформирован и пръснат по другите класове.

Така де, срещу такива лоши колективи са вземали крути мерки още от време оно! Къде ще му излезе края, ако всички почнат да вкарват магарета в клас. Това да не е парламент!…

Господа политици управляващи и кандидат-управляващи, сегашни и предишни!
Господа кметове и общински съвети!
Господа от всевъзможни европейски и наши администрации!

ТРЯБВАТ ЛИ НА БЪЛГАРИЯ ДЕЦА?

Има ли нещо по-важно от децата в една държава?

Направихте ли всичко възможно за децата ни?

Не сте!

Преди да се грижите за печалбите на банки, търговци и предприемачи, преди всичко друго, трябваше да се погрижите за децата!

Като не сте го направили, сега единствено можете да си изкупите вината като плащате заплатите на майките, за чиито деца няма място в детските заведения, за да гледат децата си!

Докогато осигурите място и за последното дете!

Оправдание за сегашното положение няма – това не е бедствие стоварило се на главите ни тази сутрин!
Но е истинско бедствие, защото след време може да се окаже, че в детските градини остават непопълнени места, а България се е преполовила!

_________________
Публикацията е по повод и в подкрепа на „ситуацията в детските градини”