Научно съобщение.

Все по-задълбочаващият се проблем (от петдесетина години) в предвижването на софиянци из градското пространство явно е стимулирал еволюционни изменения. Появи се нова раса софиянци приспособена към условията, с добре развити долни крайници, за които няма пречки по софийските тротоари. Очаква се в следващите две-три десетилетия тя постепенно да измести старата раса на сегашните софиянци.

Ето типични представители на новата раса(Снимката е от SOFIA ARCHITECTURE WEEK):

Еволюцията няма грешка! Справя се с всякакви проблеми в развитието на живите твари.

_________________________
Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

Защо списвам блог ме подпитват Аспарух и Поли Козарова.
Интересът не е специално към моята дядо-Графска личност – такава щафета из блог-пространството е завъртяло нечие любопитство, стигнала до тях, те пък ми я подават на мен. И, макар че се бях зарекъл да отказвам на щафети…

Формалният отговор на въпроса как се оказах с блог на екрана пред носа е лесен и описан още в началото:
„Мили Дядо,
като истински съвременен човек, реших, че трябва да имаш свой си блог, където да споделяш….”
Решило момчето и ми го направило. Двайсет дена го поглеждах подозрително и не знаех какво аз трябва да го правя. Можеше и така да си остане. Но като знам, че в нашето семейство формални подаръци за отбиване на номер не се правят, реших да опитам за да разбера какво е имал предвид внукът ми.

Е, опитах.
И сега ме разпитвате защо пиша в блог…

Това е лесният и изчерпателен отговор. Но по-скоро по отношение на „техническата му страна”. Бъдете спокойни – няма да се измъкна по този начин. Сега ще се задълбая в раздумка и ще станете пишман, че сте ме попитали!
/Важна уговорка: следващите редове са мое мнение и важат за мен. Далеч съм от мисълта за генерални обобщения!/

Започвам издалече. Доста –
от 50-те на миналия век.
Да де, тогава нямаше интернет. Ама имаше листа, пликове, марки, поща и есперанто. И аз си имах приятелски кръг с хора от цялата планета (така си ги бях подбрал). Между другото, тогава имаше и силна радиолюбителска световна общност, те направо бяха уникални!

Края на миналия век, началото на този. Интернетът вече си го има.
Аз съм директор на японската Geo Enterprise. Основната ни дейност е провайдерска. Цял ден пред компютъра, Акито-сан ме учи на занаят. Работата си върви гладко (Акито-сан е японец! ), служителите ни не са много, време бол. Ровичкам се аз учебно из мрежата, гледам тук, гледам там – харесах си Скайфорума, може да се чете в.”Сега”, може да се коментират статиите. И не след много там се появи да политиканства Графът (и досега не съм отписан и чат-пат драсвам по нещо).

Форумът беше интересен. Оформиха се кръгове, започнахме да се „познаваме”, някои форумци се запознахме и реално. Бързо ни се прииска да си имаме и местенце за бъбрене, измолихме си го и се появи във форума клуб „На раздумка”.

Това вече беше предтеча на блоговете – всеки имаше право да си отвори тема и да бъде админ на нея. Места за разговор, изолирани от общата шумотевица на форума. Някои теми вече са от години с по над 4-5 хиляди мнения – на практика своеобразни блогове.

После се появиха блоговете, след това социалните мрежи…

Защо пиша тази „историческа справка”? Ами защото в нея трябва да сте видяли вече общата нишка, свързващото звено, причината всичко това да се случи:

Единствено и само желанието ми да контактувам!

Не само с ограничен тесен кръг реални познати, а с хората като цяло.
С непознатите контактите са по-интересни, в по-чист вид – не е необходимо да се съобразяваш, преструваш, без значение е ранг и положение, с една дума, без „едно на ум”, просто човек с човек.

Е, нещата никога не са в идеалния си вид.

Всеки прибавя и „подправки” към основното и готви яденето по собствена рецепта. Така и аз – не ми е безразлично колко са ме чели днес, дали им е било интересно, дали някой ме е похвалил, от колко държави са ми гостували…
Хора сме, всичко човешко ни е присъщо. Колкото сме, толкова и характери. И с характерите и щенията си в блоговете. Разказваме, изливаме душите си, ругаем политическите противници, смеем се, плачем – и всичко това заедно. И най-големите индивидуалисти – заедно! Защото сам индивидуалист не е индивидуалист, той е просто самотник – най-противопоказното положение за живота.

И все пак, не „подправките” са същественото.

Затова списвам блог, „не за парите и не за славата”, както се пее в една песен от „Златния кос”.

А големият плюс за мен е, че не се чудя с какво да си убивам старческото време, както някои мои набори…
_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _
По традиция вече, не задължавам никого с тази щафета. Но оставям отворено за всеки, който би желал да се включи. Струва си да излезе човек от инерцията на въртележката, да се спре и да се вгледа в себе си…

_________________________
Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

от мой приятел – учител.

Необичайно е да се отговаря публично на лично писмо. Но въпросите са далеч извън личното, а той не би могъл да ги напише публично, защото животът му ще се вгорчи съвсем!
Затова аз ви предоставям част от писмото му и моя отговор. Той няма да ми се разсърди.
Ето част от писмото му:

Здравейте, Графе,
(…………..)
Политическите и административни особености на грипната епидемия не мога да ги разказвам директно, защото шефовете ми ще вземат да разберат. Иначе – от днес сме отново на училище, едва се върнах от работа, а сега ще довършвам за сроковете до миналата седмица и до утре. Да отчетем, че сме направили качествено и адекватно преструктуриране на материала, който загубихме.
Децата от първи клас пък ще имат принудителна ваканция още 3 дни заради заповед на министъра от преди 15 септември, полага им се такава ваканция.
Та сега, вместо да се каже – мина ви ваканцията, тази седмица от четвъртък ще си почиват от голямото учене, а учителките им ще сгъстяват материала заради пропуснатите 4 дни от грипната ваканция.
Има недоумици, има безумия, но като такива дребни и глупави принципи, не знам другаде да има.
Единствената причина да ни плащат заплати са бумагите, дневниците, написаното в документите. Никой вече не ни плаща И за това, да учим децата… Абсурдът е толкова очеваден, че ако някой все още живее с идеалите за учителската професия, напуска работа.

Здравейте, (учителю)!
Разбирам Вашите огорчения. Не съм бил учител по професия, но доста години съм преподавал музика на деца, а и 2 години навремето замествах мой колега в едно училище. Отдавна беше (не сте бил роден ), но и тогава работата на учителя се отчиташе по подобен начин.

Неизтребимите закони на бюрокрацията и кариеризма!

През 50-те години преподавах солфеж на деца от детска музикална школа в Божурище (споменавам в „Ау, мишка…”).
На края на 2-та година им направих публичен изпит по програмата за приемните изпити на Музикалната академия и средната оценка беше 4.
Моята оценка от шефовете беше 2 с предупреждение – не съм се съобразявал с приетата от тях учебна програма.
Иначе те бяха наясно какво са научили децата, защото бяха музиканти. Ама как да отчетат, че дечурлига, които учат акордеон в детска школа, държат успешно приемен изпит по солфеж за Академията! (Между другото, въпросният изпит не беше по силите на много от колегите, преподаватели по инструменти. Вероятно това беше сериозен допълнителен стимул „да не се допускат своеволия”… )
Две години изтърпях (да си „довърша” децата) и напуснах.

Ей, сакън! Да не помислите, че Ви давам такъв съвет!!!
При мен беше друго, това не беше основната ми работа.

_______________________
Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

- любимото място на голямата наука днес.

В пет поредни публикации vilford представи Parallel Universes – BBC documentary.
Да се напише коментар по тях е твърде сложна работа дори за учени, какво остава за хора като мен с „трансцендентен” багаж във висшата наука.
Но и да си мълчим „умно”, правейки се, че сме разбрали нещо (което и големите умове скоро няма да разберат!) не е най-добрата позиция. Знае ли човек, може пък и за нашите дилетантски разсъждения да има място някъде между минус безкрайност и плюс безкрайност…

Преди това, обаче, да ви разкажа една кратка приказка.

- Докога ще се занимаваме с подобна мистика! Да подлагате материята на съмнение!!! Какви струни, какви мембрани, утре и стърготини може да ни изкарате!
- Вие материалистите сте назадничави и изостанали. Това е изминал етап, когато познанието е било много изостанало. Може ли вашата теория да обясни горящите фантоми, унищожаващи нашата вселена или защо те винаги се появяват в големите черни дупки?
- А да не би вашите струни да го обясняват? На колко въпроса те нямат отговор? Не приемете ли мембранната теория за универсална, напредъкът на познанието ще спре! Никога няма да разберем как се е появил нашият свят и кои са универсалните закони на Вселената, които дават отговор на всеки въпрос. Не ви ли е ясно, че това е искал за каже великият Дайнщайн в незавършения си труд?
- Ако още се съмнявате, че светът ни е изработен от Майстора, няма какво да говорим!

Заседанията на Вселенския съвет на Големите Всезнаещи продължаваха от месеци и не им се виждаше края. Крясъците бяха толкова силни, че се разнасяха в пределите на Вселената до съседни светове.
Всяка от фракциите на тъмните*, светлите* и червените* държеше твърдо на своите разбирания за вселената и нейните закони. На моменти страстите толкова се разгорещяваха, че се налагаше да изпращат някои Всезнаещи в женското крило за да се поохладят и успокоят.
За нажежаване на атмосферата допринасяха и съобщенията от различни краища на света за подновяване на споровете за произхода.
Само един старец, седнал в един от ъглите, от време на време, събуден в дрямката си от виковете, промърморваше: „Какво начало, какъв всеобщ закон – не разбирате ли, че познанието никога няма да намери всички отговори на едно място, защото ще спре. А това е невъзможно.”
После отново задрямваше в гмежа на поредното заседание.
……………
Огромният старинен замък, който не си помнеше годините, беше потънал в сън. Както всяка нощ от векове. Дори сенките на призраците не се мяркаха в пустите зали.. Само припламване на догарящите в камината на голямата зала остатъци от някакъв старинен шкаф (напълно прояден от дървояди) раздвижваше в странен беззвучен илюзорен танц вековните мебели от масивно дърво.
Единствено в грамадния кабинет тишината се нарушаваше от пронизителните скърцания на дървоядите в големия библиотечен шкаф.
Те спореха ожесточено. Още не знаеха, че поредният свят от вселената им е унищожен от братята им по разум…

Да се върна на повода за това писание.

Както вече разбрахте от началото, нямам и намерение да коментирам – много е далеч от моите възможности. Мога само да напиша без претенции въпросите, които възникнаха в мен след като прочетох няколко пъти публикациите на vilford.

- Не е ли време учените да се откажат от понятието „паралелни”. Физици от Университета Станфорд са успели да установят, че е възможно да съществуват 10 на степен 10 милиона паралелни вселени. Какво пречи тогава да съществуват 10 на степен безкрайност?
- Ако мембраните са паралелни в 11-тото измерение, то самото не е ли предпоследно пред 12-тото, примерно? Щом се е стигнало до 11 измерения, какво пречи да са 111 или безкрайно много?
- Ами тогава не е ли възможно да се стигне до измерение, в което мембраните изобщо не са паралелни, а са на едно място едновременно? Изобщо възможно ли е измеренията да не съществуват?
- Защо смятаме Големия взрив за начало? Той спокойно може да бъде само промяна. Примерно като крайната точка на махалото, след което то се връща – в един момент имаме абсолютно спиране на движението на масата, пълен застой, след което започва движение в противоположна посока.
- Не сме ли в края на „детския” етап на познанието, когато все още сме в плен на пространствени и времеви представи? Точно невъзможността да се изведе универсален закон подсказва, че още сме неизвестно колко близо до началото на познанието ни. Все още сме в „собствената си стая” и само подозираме за къщата, а какво е извън нея и представа във фантазията си нямаме.
Когато се освободим напълно от тях може би ще навлезем в юношеството…

_____________________
* Ето по един характерен представител на „тъмните”, „светлите” и „червените”
тъмен

светъл

червен

__________________________

Често и много се пише и говори за възпитанието. Кой трябва да го прави, как, защо, кой е отговорен за липсата му и т.н. Родителите, учителите, обществото…
Едно нещо само не се поставя под съмнение – това е човешка дейност. Даже никой не го споменава, разбира се по презумпция. Възпитание в останалия жив свят? Смехория!

„А дали е така” се пееше в една известна песен…

„- А твоята мрежа за паламуд къде е? – питам Липчев.
Обяснява, че я е продал. Вече излиза рядко, рибата е намаляла, а и трудът по пускане и вадене на мрежи почнал да му тежи. Иначе е хващал в нея какво ли не… Веднъж с Чико намерили оплетено в мрежата малко делфинче, имало сила от време на време да я повдигне, за да диша, и пак тежестта го повличала под водата.
- Скоро щеше да се удави и умре – обяснява Липчев. – Ние успяхме да го освободим, то отплува веднага. Не щеш ли, след петнайсетина минути, гледаме, връща се при нас. Искало да каже „благодаря”, рекъл Чико.”
/Разговор с Атанас Липчев, писател от Варна, в.”Сега”, „Писателят и морето”, 24.10.2009./

Вече ме знаете – такъв разказ не мога да отмина безучастно! Още един щрих за моите любимци делфините.
Но тази дребна случка ме накара да се замисля по нашите си въпроси.

Възпитанието е един от големите ни проблеми. Неговата „зона” е доста по-обхватна от приетото разбиране. Защото третира нивото на нацията не само в момента, но и в доста дългосрочно бъдеще. Не е въпросът само дали се казва „Добър ден”, дали се говори на „Вие”, как се храни човек и дали отстъпва място на дамите и възрастните. Пресен пример: сега се заговори за неграмотността на младите. Ами представете си възпитан човек, който ще се примири с неграмотността си!
Накратко, възпитанието не е само придобиване на определени (от кого, това е друга песен!) навици, то е повишаване на критериите на самооценката.

Всичко това е така.

Но на празен лист ли започва да се „пише” възпитанието на човека? Ами ако ние си го имаме дадено (заложено!) от Природата по рождение?
За това става дума в заглавието, не за възпитанието на благороднически (графски ) потомци.
Спомнете си пак случката с делфинчето!

Допуснем ли подобна хипотеза, тогава нещата се променят коренно.
Излиза, че ние с нашето си възпитание преди всичко „трием” заложеното в нас!

Впрочем, нищо чудно – това няма да е единственото, получено по рождение, което „изхвърляме на боклука” неизползвано.

„Открива колелото” – знаем в какви случаи се казва.
А всъщност упорито го правим при всяко новородено…

Човек и поет да е рано или късно преполовява жизнения си път и става на 50.

Точно това се случва на един добър приятел. Преди година ви го представих с книгата му – тогава той писа за „Момичето, което…”
Сега му е време да каже нещичко и за себе си. Уж за себе си, пък, кой знае, може всеки да се намери там…

Какъв по-хубав подарък може да си направиш от една издадена книга? Е, тя е факт: “Човекът, който…”. Чудесно издание с корица от собствената му дъщеря!
На рождения си ден bogpan ще събере настоящи и бъдещи приятели, ще представи книгата си:
къде:
София, “Ориндж Център”
кафе-книжарница “Пингвините”
ул. “Граф Игнатиев” 18
(последен етаж)
какво:
Представяне на книгата, авторско четене, автографи
Изложба на графики
от художника на корицата Лилия Пангелова
кога:
23 октомври (петък), 2009 г., от 18.30 ч.
Вход и облекло свободни!
Още за книгата

Не съм чел още книгата. Затова ви препечатвам (с разрешение!) рецензията на редактора и издател Георги Милев, за когото to4ka пише: „Заслугата за това прецизно изпълнение е на Георги Милев, редактор на „Човекът, който…“. Той е добър поет и най-вече много талантлив прозаик. Той е и издател, заедно с целия екип на „Пергамент“. Тези хора наистина знаят какво е да уважаваш работата си.”

Ето какво пише Георги Милев:
„Човекът, който…” на Божидар Пангелов е неговата четвърта поетична книга. И в предишните “Четири цикъла” (в съавторство с Ваня Константинова), изд. “Буквите”, 2005, “Делта” (изд.”Омофор”, 2005) и “Момичето, което…” (изд. “Арс”, 2008) авторът се занимава с духа, с духовното начало у човека.
За него човекът е важен именно с тази своя “особеност”. И все пак тази книга е по-различна. В нея има едно подводно, недоловимо на пръв поглед, нека го наречем течение, което припокрива всички стихотворения: човекът като недоизреченост. Като невъзможност да бъде вписан и описан, поставян или изваждан в/от социални парадигми или контексти. Като енигма и мистична същност той е самодостатъчен, той сам по себе си е – и не е. Живеенето, животът са сякаш сън, съновидение. И не само. Зад видимостта на “ежедневното” има нещо друго, дълбоко, което е тук, но и другаде. Чрез обикновените понятия е трудно да се опише това “другаде”. Например “времето е идея на презрелия разум”. А след като няма време – като линейност, като измеримост – наистина всичко е възможно; пространството също е поставено под въпрос. И всичко това би било наистина объркващо, ако всички тези “понятия” не бяха превърнати във вътрешни за човека. По някакъв странен, с езика на поезията начин, Пангелов ни посочва другото, скритото, неназовимото – необичайно, но същевременно близко и познато, извън простата дескриптивност на света, който, макар и взет като знак, съществува. И една от вероятните причини е, че стихотворенията не са пряко (насилствено) концептуални, нито в тях има интелектуално заиграване или езиков снобизъм. Те са органични, резултат на вътрешно и сякаш интуитивно осмисляне. Те изобщо не се боят да използват експлоатирани, “забранени” думи като любов, сърце, луна, пръст… И това не дразни умореният ни от литература слух. Защото те са защитени в контекста както на стиховете, така и в тази, както я нарекохме, органичност. Самите стихотворения, извадени от концептуалната ос на книгата и четени отделно, са достатъчно самостойни като естетическо въздействие, със собствена емоция. Човешка, бих добавил.
Вътрешният път, вътрешното битие на човека не е леко. И не би могло да бъде друго при тази честност на търсенето, при съприкосновението с външния, така временен свят, със света на практическата необходимост. И отново резултатът е изненадващ – при тази колизия, вместо резигнация в крайна сметка усещането е за отваряне, за някакво възхождане. Защо ли? Отговорът, поне за мен, е лесен – заради вярата, надеждата и любовта.
Но може би има други прочити. Със сигурност е така.
Георги Милев

Жив и здрав да си, Божидаре, до стотина до амина пак в „Пингвините”!

Есперанто и световната политика

Гръмко заглавие! Но точно за съдържанието.

Присъдената Нобелова награда за мир на американския президент Обама предизвика оживени коментари в света. Основание за това има – наградата се присъжда десетина месеца след като той се появи на световната сцена. Очевидно е, че не може да се говори за някакви сериозни мащабни резултати в дейността му по отношение на световния мир.

От друга страна, за разлика от науките, това е награда за политическа дейност и е нормално да се даде и за нова световна политика, особено когато се отнася за водеща световна държава.

Така или иначе, противниците на американския президент веднага взеха този факт на въоръжение. Нещо съвсем естествено и не провокира това ми писание. Друга, изненадваща и невероятна за мен, е причината да пиша.

Есперанто е сред сериозните оръжия срещу Обама!
Според противниците му есперанто е съществена част на замисления от него NOW – за налагане на световен език и световна валута.

Намеренията му да въведе езика за изучаване в училищата на САЩ и мнението му, че би трябвало да стане език на международните отношения (поради неутралността си) предизвиква обвинения за унижаване и обезценяване на английския език. Засега силната реакция е от американци – не зная как реагират англичаните, все пак езикът е техен.

Затова написах, че съм силно изненадан. Никога не съм помислял, че есперанто някога може да влезе в центъра на световните политически обсъждания и борби.

Ето произволно взети връзки, които дават достатъчно представа за какво става дума:
Hussein Obama’s NWO
EspeRanting
(все още на английски!)
А вие си помислете все пак – дали отрано да не се позаинтересувате що за чудо е този език?

Странните освободители.

Странна информация ми попадна в петъчния брой на вестник „19min”. Странна главно по това, че не можах да я открия на български никъде в нета – вкл. и в електронното издание на вестника. В SkyNews сигурно я има, но не точно под такова заглавие и не ми се ровеше – не е и датирана.

Не заради „фантомността” ú, обаче, не мога да я отмина. За мен тя е много интересна, защото е в любимата ми тема „хората и животните”.
За съжаление съобщението е повече от лаконично. Без никакви подробности. И предизвиква куп въпроси и чисто логични предположения.

Заглавието на моята публикация е съвсем точно, предвид фактите. Сами преценете – ето информацията, буквално преписана:

РУМЪНСКИ ХЛАПЕТА ОСВОБОДИХА СЕМЕЙСТВО ТИГРИ
Семейство тигри избяга от зоопарка в румънския град Хунедоара, съобщава SkyNews. Това е станало, след като няколко хлапета изкъртили металните пръчки на клетката.
Хищниците се скрили в близкия парк с площ около 3 хектара. Посетителите незабавно били евакуирани, а районът бил отцепен. Ден по-късно тигрите били открити и приспани, пише БГНЕС.

След като прочетохте с повишено внимание горното, не възникнаха ли във вас въпроси? Нека си представим обстановката и случката.

- Металните пръчки на клетките за тигри и лъвове са направени да издържат натиск от няколкостотин килограма.
- Животните могат да провират през пръчките лапи и приближаването на човек е опасно – удар с лапа и нокти на тигър не е шега работа.
- Изкъртването на пръчки (дори само една да е била достатъчна) изисква време за работа непосредствено до решетката.
- След излизане от клетката тигрите просто са се скрили в близкия парк. Не са нападнали нито освободителите си, нито когото и да било през цялото време (ден и нещо).

Как е възможно всичко това, можете ли да си отговорите?

Дори и да са били родени в зоологическа градина и целия си живот да са прекарали там, те са живели в клетка, а сега изведнъж излизат на свобода. Която им е позната по някакъв начин – иначе щяха най-малкото вечерта да се върнат в клетката си.
Защо не ги е разтревожила и настървила цялата работа около изкъртването на металните пръти. Защо не са счели, че е заплаха за тях? Не забравяйте, това не са тигри подлагани на дресура. И на всичкото отгоре са семейство, което би трябвало да усили подозрителността към чужда агресия. А представяте ли си какво е била картината в очите на животните докато младежите изкъртят прътите?

Аз имам обяснение, което няма да изненада тия от вас, които са чели мои писания за нас и животните. Нямам нищо против някой да намери по-логични отговори на въпросите, но силно се съмнявам.

Първо и най-важно, младежите и тигрите не се виждат за първи път. Те са „общували” вече – младежите със сигурност са ги посещавали многократно, докато измислят кое-как. Вероятно и са обсъждали на глас.
Много е вероятно тигрите да са избрани за акцията по симпатия, а не случайно.
Целта на освобождаването не е изяснена, но силно се съмнявам, че младежите са си представяли как тигрите ще разкъсат някого и затова са искали да ги пуснат.

Всичко това животните са разбрали много добре и затова са реагирали адекватно на намеренията на хората. Как са разбрали – писал съм многократно.
Както Милчо разбра, например, че трябва да търси помощ, когато ми стана лошо (нали е роднина на тигрите – котка ).
Както има много случаи на хора, които си се разбират „просто така” със „страшни кръвожадни” животни – и си живеят заедно без проблем. А от време на време служат за запълване на някое празно каре във вестниците…
Какъвто е и този случай, вероятно.

За мой късмет – аз пък за такива информации дебна. А тая ми напълни душата с най-същественото:

Това са група младежи!

Дали пък хората, разбиращи езика на животните, не се увеличават прогресивно?
А дано!

Тази снимка на това симпатично семейство е от http://www.fashion-lifestyle.net/family_broi5

Колкото и щастливо да си живее човек виртуално идва време реално за ремонт. Влезеш в банята и тя те подхваща: „Само за компютъра си се грижиш, мен си ме зарязал и никакво внимание не ми обръщаш. Я ме виж на какво съм заприличала, искам нови дрешки! И не си прави оглушки, че ако се разплача три етажа надолу ще разберат!”.
На всички в къщи се оплаква.
Права си е, не са капризи. Значи, на дневен ред е майсторът…

За майстор в къщи има две генерални положения – непознат и приятел.

За непознат трябва да има човек солидни познания по строителен контрол – поне на ниво техникум. Защото още класиците са описали принципа – коминочистачът троши керемидите на покрива докато отпушва комините, майсторът запушва комините докато препокрива покрива … И колкото и да го гледаш в ръцете, пак ще изпуснеш нещо. А и трябва да умееш да ги държиш изкъсо, иначе гарантирано ти изчезват за неопределен срок след като разбутат всичко.

Няма спор, друго си е да ти е приятел! Ще направи ремонта като за себе си.

Разгеле, имам такъв. Добър приятел ми е, често се виждаме. А и добър майстор – в София го ангажира чужденец да му направи ремонт в Австрия.
- Светльо, – викам му – банята отдавна плаче за смяна на плочките, намерú време.
- Дадено, – казва той – от 5-ти октомври имам малко време, ще ти я направя.
- Хубаво, – казвам – Точка ще избере плочките и оттам нататък оставям всичко на теб. Колко ще ме държиш без баня?
- Най-много 2-3 дена, нямаш проблем.

Купуват плочките, шкафче, умивалник и каквото там трябва. Идва Светльо и започва като в собствената си баня.
- Виж какво, не може тоя водомер да стърчи така на стената, пречка се, грозно е. Ще го вкопаем.
- Това прозорче хич го няма, поръчвам ново.
- Ще сложа вентилатор на стената – като се запали лампата да заработва.
- Това електрическо отопление е вятър работа. Или трябва да чакаш, или докато се затопли и ти си се окъпал. Ще прекарам лира от парното, да си е топло винаги.
- Тия тръби не мога така да ги оставя, стари са, ще мине някоя година и ще се пробият. И ще трябва да се къртят плочките.
- А бе, Светльо, – опитвам се да вмъкна аз – след някоя и друга година плочките ще са ни омръзнали вече и ще плачат за нови…
- Не може то така! – отрязва ме той – Как ще ти оставя тръба, която скоро може да се спука!
Във всичко е абсолютно прав, не си търси работа допълнително.
Не се и помайва – за къртенето и грубата работа прати в началото момчетата, те събраха и изхвърлиха боклука, той работи всеки ден (снощи до 22,30 часа).
Мина една седмица и горе-долу сме до средата. Питате за „двата–три дена” ли? Не ме е излъгал, ама още не е стигнал до лепене на плочките, за тях толкова ще му трябва. Стар апартамент, какво да го правиш – къде бутнеш почва да пищи „Поправи ме!!!”.

Затова пък става, както не сме си и представяли!

„& грип” има в заглавието. Не съм забравил.

Миналата година като лепяхме книжни камъни в кухнята с Точица бях болен, ако си спомняте.
Е, тази година пък от първия ден на ремонта ме хвана това, дето по времето на баба ми му викаха настинка, по времето на майка ми – инфлуенца, а сега – грип.
Това май иска да стане традиция – има ли ремонт да съм болен. Добре, че и в двата случая съм болен на крак.

Ама дано скоро няма пак ремонт…

В петък беше още един световен ден – на усмивката.

Преди петдесетина години американският художник Harvey Ball нарисувал познатата чудесна усмихната муцунка. Както казват, хрумването му е било спонтанно и реализацията само за десетина минути. И се е получило нещо много по-въздействащо отколкото е била поръчката на някаква застрахователна компания – за знак, който да напомня на служителите задълженията им.
Светъл човек е бил художникът. Получил $45 и не се опитал да прави милиони от усмивката си – други ги направили. Сигурно затова накрая измислил световен ден на усмивката – да напомни, че усмивката носи други печалби, не ú е работа да трупа пари.

А бе, хора, толкова ли дефицитна стана усмивката в света, че се налага със Световен ден да се напомня за нея?

Какво излиза? Цяла година никой не се усмихва, всички намръщени, чакат да дойде първия петък на октомври. Настъпва дългоочаквания момент, медиите те подгряват предварително и
- „Хасковлии се усмихнаха за деня на усмивката”
- „Стикери с усмивки си разменяха в Свищов”
- „Малчугани дариха усмивки на болни деца”
- „Деня на усмивката отбелязват в Добрич”
- „“С усмивка за теб” Ресурсния център посрещна учениците”
- „Ние, от actualno.com, също смятаме така и затова ви предизвикваме да дадете своя принос в каузата ни – „Да съберем усмивки!“”

Не усмивка, ами як смях ме напушва от подобни напълно сериозни съобщения. И в същото време още по-як яд: и усмивката вкараха в акция!

batpep, да подхващаме в дует, а?

Днес е Международният ден на музиката.
Решение за това взема Международния съвет по музика към ЮНЕСКО през 1974 година.
В България 1 октомври е обявен за Празник на българските певци и музиканти през 1980 г. по повод 700-годишнината от рождението на св. Йоан Кукузел – Ангелогласния. Добър повод! Можем да се гордеем пред света с един голям новатор в музиката – теоретик, музикант и изключителен певец, наложил пападическата форма на пеене преди близо 700 години.

Честито на всички!
Става ли въпрос за музика няма групи от хора – всички ги касае. Всички са съпричастни към нея, всички имат нужда от нея, на всички влияе.
Как – не е ясно и до днес. Но е неотменна част от човешкото същество. Вероятно затова на този ден се отделя бегло внимание повече като празник на музикантите-професионалисти. И добър повод за организиране на различни концерти.
Иначе всеки ден е ден на музиката за хората!

Денят 1-ви октомври се оказа много празнично натоварен. Освен Ден на музиката, той е още:

Световен ден на поезията по решение на 30-та сесия на Генералната конференция на Организацията на ООН по въпросите на образованието, науката и културата, прието на 3 ноември 1999 г. под мотото „За всеки жив читател и всеки жив поет.“ Целта е да се популяризира четенето, писането и публикуването на поезия по света.

Международен ден на възрастните хора по решение на общото събрание на ООН през от 1991 г.

Световен ден на вегетарианството учреден през 1977 г. с решение на световния конгрес на вегетарианците във Великобритания по инициатива на Северноамериканската организация на вегетарианците.

Професионален празник на българския застраховател. Обявен е през февруари 1996 г. с решение на Асоциацията на българските застрахователи и Съюза на частните застрахователи. На 1 октомври 1891 г. в Русе започва да работи първото самостоятелно българско застрахователно дружество.

Голямо празнуване се задава!
Още веднъж честито!
Този път на всички, които имат отношение към празничния списък.

Доста необмислено пуснах муха в предишната си публикация за „моя теория какво представляват сънищата”. Естествено това предизвика интерес сред гостите ми и сега (ща не ща) трябва да дам обяснение.

Сънят (в смисъл спането) и сънищата са една от сравнително добре изследваните области на човешкото съществуване. Това не е случайно – от древни времена човекът се е притеснявал от това състояние на безпомощност, а по-късно и на „загубено време”. И сега в болшинството писания на тази тема ще срещнете „човек проспива (!?) толкова и толкова години от живота си”. Демек, губи ги бадева.
Известни са стадиите (Алфа, Тета, Делта), през които минава сънят, какви видове сън има (вкл. и „бърз”, за който ще стане дума по-нататък), в кои моменти се появяват сънищата. Всички тези достоверни изследвания станали възможни с откриване на мозъчните вълни и създаване на Електроенцефалографа.

Сънищата пък са нещо, което впечатлява човека, откакто е станал такъв, та досега. Тук е истинският масов интерес. И как не! Както си спиш спокойно, изведнъж започва прожекция на филм, в който си главно действащо лице. Че на всичкото отгоре, често на другия ден или в близко бъдеще, сцени от филма ти се случват и на яве!
Започнало гадаене, което все още продължава. От „Сънищата са връзка с нашето Висше Аз” до „Сънят е истинския живот, а бодърстването са сънищата на Духът”. Така е устроен човекът – не се примирява с необяснимото. (Затова сме стигнали дотук!) Невъзможно е да се разбере същността на процеса на сънуването? Дайте тогава да видим най-напред съдържанието.
И тръгнало… Сега като написах „съновник” в Гугъл излязоха над ½ милион адреси, на английски с 1 милион повече, като излязоха и на есперанто над милион и 200 на други езици се отказах да проверявам.

Между другото, нас така са ни впечатлили сънищата, че думата „сън” е поела значението и на спането, и на сънуването. Което ме затруднява в това писание – като напиша „сън” върви разбери какво имам предвид.

И все пак за сънищата се знае вече доста, въпреки, че няма апаратура, с която могат да се докажат категорично предположенията.

Е, да видим тогава какви открития в тази област съм направил аз, та чак „теория” ги кръстих.
Никакви, драги приятели! За известни неща ще ви говоря. Известно е:
- че спането не е с твърдо установени природно параметри и всеки човек има „свое спане”;
- установени са няколко групи сън, между които и „бърз”;
- въпреки изследванията с апаратура на спането, не е изяснен механизмът на бързия сън – по-какъв начин той замества ефекта от многократно по-продължителния нормален сън;
- установено е, че при всеки сън има сънуване, но не винаги оставя следа в съзнанието, спомен (и които не сънуват – сънуват!);
- констатирано е, че сънищата понякога са пророчески, понякога подсказват решение (и даже произведение на изкуството), понякога – необясними фантазии; не е изключение и да правят продължение в следващо спане;

Моята теория е, че всеки човек си има „обичайно, установено положение” при спането и сънищата. Но мозъкът на всеки (обърнете внимание!) понякога опитва и по нещо „по-така” за разнообразие. На тези „забежки” хората най-често не обръщат внимание, слагат ги в графата „какво ми стана?”. А е достатъчно да се обърне внимание, за да можеш пак да ги ползваш, няма нужда от тежки техники и упражнения. Постепенно все по-лесно.
Само с обръщане на внимание „я, какво мога”, без каквито и да са други усилия, аз сега мога безпроблемно:

- при нужда да възстановя бодростта си напълно (като след 8-часов сън) само за 12-30 мин. При това без специална обстановка – в стаята може да има и шумна компания; това е така нареченият бърз сън;
- да се събудя при необходимост в определен (необичаен) час в диапазон плюс минус 5 мин. като от будилник;
/За всичко до тук не са ми необходими заклинания и вглъбявания, а просто най-обикновена еднократна мисъл. Но според мен основанието за нея се проверява в мозъка, не мога тази вечер да си програмирам утре събуждане в 3, защото няма причина да го правя, няма защо. Но когато заминава някой в необичаен ранен час няма проблеми и аз да стана за да го изпратя./

- да си „поръчам” сън със 70-80% вероятност да се осъществи още от първи път;
- да продължа на следващата нощ харесал ми сън, останал незавършен;
- да прекъсна (без да се събуждам облян в пот) неприятен сън; при истински кошмар е по-трудно и рядко успявам;
- да намеря (лесно, просто се досещам) първопричината за последния сън; ако не успея очаквам нещо от рода „предупреждение”, в повечето случаи така става – особено ярък случай е как сън в една и съща нощ едновременно „съобщи” на мен и Точка, че ще си имаме Милчо!

Драги гости, всичко това е голословно от моя страна – ясно е, че не мога да го докажа документално. Трябва да го приемете на доверие. И ми се иска да го направите, защото съм сигурен, че всеки от вас може същото – достатъчно е да го осъзнае и да пробва. Може да не стане от раз и да трябва да се пробва пак, но веднъж тръгне ли…
Впрочем така е с много неизползваеми човешки възможности. Просто трябва да поискаш и…да потренираш!
Като при възможностите на тялото…

А ако не ми повярвате, няма страшно – нищо няма да се промени, нито за вас, нито за мен!
__________________________
Не ви пуснах разни интересни истории за спането и сънищата (например за хора, които не спят изобщо) – интернет гъмжи от тях за да се прибавям и аз в гъмжилото.
Но нещо ще ви копирам, щото ние сме доста разнообразни по това кога спим:

Американски социолози са формулирали зависимост между характера на човека и времето, когато отива да спи. Джеки Боулс, една от тези социолози, твърди, че:
Този, който ляга да спи всеки път в различно време, по-добре от околните се справя с работата. На него може да се довери всякаква отговорна работа без страх, че тя ще бъде провалена поради хронично недоспиване или множество грешки. Такива хора са в състояние да се наспят дори за 4 часа и да бъдат в добра форма. Може само да се завижда на тяхната решителност и енергичност.

Този, който ляга да спи винаги в едно и също време, е много дисциплиниран, отговорен, на този човек може да се разчита, той не дава празни обещания, но щом нещо вече е обещал, задължително ще се постарае да го изпълни. Такива хора са свикнали да изискват от околните максимума, с тях не винаги е лесно да се общува.

Не се вълнувам от сънища и тълкуването им.
Може би, защото си имам моя теория какво представляват сънищата. Така добре разработена, че мога да си поръчам преди заспиване какво да сънувам (с 70-80% сигурност). Винаги мога и да си обясня защо съм сънувал точно това, а не нещо друго.

Но сънят от миналата нощ си проси да бъде разказан. Впечатли ме. Вие, читателите, ще прецените странен ли е или глупав.

Вървя по нещо като селска улица или широка алея в парк – периферията на картината през цялото време беше неясна и изчезваща.
Виждам на стотина метра пред себе си две кучета. Едното кафяво, на ръст в долната граница на средно. Другото черно и много голямо, но, по-важното, много странно на вид – главата му беше някак кръгла, топчеста, а муцуната му не приличаше на кучешка. Стоят безучастно на метър разстояние едно от друго. „Ще ги разговоря” – мисля си – „черното е много особено и интересно, не съм виждал такова”.
В това време чувам мъжки глас (човека не виждам), който заповядва: „Дръж!”. Черното куче трепва изненадано и след миг колебание се хвърля върху другото.
Започва обичайното злобно сражение, но силите са неравни. Аз забързвам и вече наближавайки виждам как главата на кафявото е почти цялата в устата на черното! „Край, уби го!”
Ужасен се затичвам крещейки към черното. Стигам до тях, продължавайки да му се карам с викове „Спри, пусни го веднага!”. То го пуска и ляга на земята, кафявото лежи проснато неподвижно като мъртво.
„Как можеш” – продължавам аз да му крещя – „как можеш да разкъсваш друго куче без да ти е направило нищо!”.
То ме поглежда, лежейки.
- Ти луд ли си, бе! – казва ми – Как ще го разкъсам, аз да не съм убиец!
Какво да правим като ми дадоха заповед „дръж!? Щем не щем трябваше да разиграем комедия.
Ти какво щеше да направиш на наше място?
– А освен това – продължава то – аз изобщо не съм куче, а котарак!..
Кафявото „оживява”, става и отива да легне при черното.
Аз избухвам в смях и се събуждам.

Струваше си да ви разкажа този сън, не мислите ли? Ако не друго, забавен е. Съжалявам само, че не мога да ви нарисувам тоя котарак-куче!

Но така и не можах да си обясня какви парченца из паметта ми са дали материал на мозъка ми да го сглоби докато се забавлява през нощта самостоятелно извън моя контрол…

Думичката „ще” излезе на първо място по употреба в българския език и би даже рекорда на „значи”, поставен преди години.
Сипят се „ще”-та! Не беше ден, не беше два – още малко и половин година ще стане.

Предизборно такива „валежи” от обещания са нормални – знаем си го. И търпеливо чакаме да мине изборната бъркотия, че да грейне слънчице и се захванат всички за работа. Особено тия, които сме избрали, че са били с най-много „ще”-та*. Предвидливо, защото количеството е важно – световна истина е, че ако от предизборните „ще”-та се изпълнят после 30% това е колосален успех! У нас май още такъв процент не сме достигали, но живот и здраве, ще…

Хубаво, ама атмосферно-политическите процеси ли се объркаха от глобалното затъпяване, друга ли е причината – „ще”-валежите не само не спряха след изборите, ами се и усилват. Направо потоп, реколтата е поголовно застрашена!
Сипят се „ще”-та, изтичат се, други на тяхно място ни заливат – направо ще трябва целокупният български народ да се включи в програма на ЕС за плуване. Щото за някои от „ще”-тата не знаеш ли да плуваш, спуканата ти е работата, чадър не те оправя!

- НС от първия ден ще започне усилена работа без да излиза във ваканция.
- Веднага след изборите ще бъде приет избирателен кодекс.
- Бюджетът ще бъде ревизиран за да се изясни банкрута, в който ни оставя тройната коалиция (първа задача на новото правителство според предизборните изявления).
- Бюджетът ще излезе на нула в края на годината заяви снощи финансовият министър (ревизията отдавна изтече в канала ).
- Заплатите и пенсиите ще бъдат замразени за ____ (попълва се допълнително). Това „ще” е от сигурните, че ще стане. Най-много да се даде 5% увеличение след година ако има пари, както каза социалният министър.
- За излизане от кризата ще се повиши потреблението. Това как ще стане след предишното гарантирано „ще” е фирмена тайна.
- Ще бъде повишена събираемостта на задълженията към бюджета.
- Ще бъде ликвидирана корупцията в митниците.
- Ще работя за изчистване имиджа на България пред ЕС, това е главната ни задача – казва г-н Министър-председателят.
- Ще бъде ревизирана цялата дейност на предишното правителство.
- Всички извършили престъпления ще получат наказания. Освен тия, които, например, са станали депутати от управляващата партия, пък даже и подпис на самия Б.Б. да са фалшифицирали преди това.
- В София ще бъде построен завод за боклука (не се хилете софиянци!).
- Ще бъдат направени ревизии във всички министерства.
- Ще бъдат съкратени разходите в държавната администрация (стаи за съпругите и котките на министрите са извън това „ще”).
- Ще бъдат съкратени паразитните административни единици.
- Мадона ще пее в София (е, тя вече пя!).
- Утре ще вали дъжд (Божа работа!).

И така нататък. Спирам, че мониторите ви ще прокапят.
Това не са най-характерните примери, ама не ми се задълбава чак толкова да си спомням кой какво „ще” е казал. И без това отвсякъде само тази думичка се чува. Байгън ми е дошла!

А бе, айвол, стига си викал „ще се усмихна”, вземи най-после, че се усмихни!

Е, аз пък не „ще”, ами взех, че написах по въпроса!
___________________
* За нас е ясно, ние и преди избори си работим – не ни се полагат предизборно мотаене и следизборна почивка от мотаенето.

„Петко Р. Славейков” тази година навършва 170 години.

Моето училище! То ме научи да се уча!…

В Трявна е създадено второто (след габровското) светско училище в България – през 1839 г. В него е преподавал видния български писател, публицист и просветен деец Петко Славейков.
А аз влязох в него за първи път, когато беше на 101 години.

„От къде си родом?” е общоприетият идентифициращ въпрос „за произход”. В стари времена – когато българите почти не са пътували – той е изяснявал доста много за човека. Днес вече се употребява по инерция – хората в нашия пътуващ свят се раждат къде ли не, много често това не говори нищо за тях. Но все още този въпрос си върви.

А според мен „Къде тръгна на училище?” е не по-малко важен. Именно „къде тръгна”, къде са били първите ти 4 учебни години. Те са старта на многото учене („цял живот”, както се казва! ) и са решаващи не само с това, което се научава като уроци, а и със създаденото вътрешно отношение на човек към ученето. Дали ще бъде неприятно задължение или интересно занимание, въпреки, че е трудно.

От кого зависи това? От учителката, разбира се. Дай Бог всекиму да случи на Учителка в първите класове!

Аз имах този късмет! Учителката ми в отделенията се казваше г-жа Пинтева. Помня я визуално (за съжаление нямам снимка), помня гласа и лицето ú. Но нямам спомен за някакви случки в училище – нито хубави, нито лоши. Времето, прекарано с нея, не се накъсва на части, то е нещо особено, което не можеш да разкажеш.
Заедно бяхме децата в училищната стая и в същото време като че ли всеки от нас се държеше за ръката ú и тя му разказваше нещо, учеше го на нещо. Само него! Струва ми се, че тя беше с всеки от нас не само през учебните часове… Госпожата каза!
Пишеш си домашното. Току-що си се научил да пишеш, буквите се кривят. „Добре е” те успокоява майка ти, но ти се ядосваш – не е красиво. Нервничиш, още по-лошо става. И изведнъж чуваш гласа на госпожата, усещаш ръката ú да повежда твоята. И лека-полека започва да става красиво!
Трудно ми е да опиша това чувство, но то съществува и сега в мен…

„Красиво” съм написал – още от начало някога ни учеха, че е важно да се пише красиво. Не случайно думата е „краснопис”, а не, да речем, „равнопис” или „яснопис”. Който чете да изпитва удоволствие! Училищата са се родили по време, когато за хората е било важна красотата в това, което правят. Дали ще майсториш от дърво, дали от желязо, от прежда, от сукно, дали ще е писмо, написано на хартия – искали са да е красиво.

Всички търсили красотата, ама тревненци баш много. Прочути били. Как само са украсявали къщите си и сега ти спират дъха като ги гледаш! Нали знаете славата на прочутата тревненска дърворезбарска школа? От гонитбата на красотата е дошла!
Ей на, вижте училището – не ви ли се струва някак „по-човешко”, по-дружелюбно? Пак правоъгълна сграда, ама не ти прилича на казарма или затвор… Вижте го на снимката, която взех от тук

на него правих макет, за който ви разказах преди време.

И да не мислите, че само в стари време е било така? Отбийте се в Трявна при
случай и пак ще си приказваме! Ето, вижте няколко снимки от 2007-ма година:

Площадът

Тревненско кафене

Тревненски дом

Да си се върна на думата. Една случка си спомням, в която учителката ми имаше участие, но тя не беше „училищна”.
През Трявна тече река – не много голяма, не и малка. Тук там има вирчета, които зимно време ставаха идеални пързалки (зимните кънки в моето детство бяха доста разпространени). Едно такова вирче имаше над средния мост (за който разказвам в „Басът”). Пързаляме се ние, голяма тумба деца, и ледът не издържа и хлътна. Опасност някой да се удави нямаше – не беше толкова дълбоко – но всичките добре се накиснахме в ледената вода. Вдигна се, естествено голяма врява, изпълзяваме ние на брега и се суетим. Някои се чудят как да се приберат, че може и бой да има! Започват да ни тракат зъбите.
Г-жа Пинтева живееше в къща край реката. Чула гюрултията, погледнала и дотърча. Какво-как не помня в подробности, но в крайна сметка добре си ни спомням в една стая у тях загърнати в разни завивки и с по чаша чай в ръцете, а дрехите ни накачулени по столове край бумтящата печка да съхнат. И нея, как ни разказва някакви забавни истории докато чакаме…

Никога няма да забравя учителката ми от отделенията!

Обяснение за по-младите: първите 4 години някога се наричаха отделения. След това следваха 3 прогимназиални класа. Това разпределение е доста добро. Завършил отделенията – основно образование, завършил прогимназия – прогимназиално образование, завършил гимназия – гимназиално образование. Ясно и прегледно. Ето как изглеждат свидетелствата ми от отделенията:

Свидетелствата ми от отделенията

Като се ровех да търся снимки една снимка от прогимназията ми напомни приятно за едни по-специални изяви от онова време. В училището имахме театрална трупа. Сериозна! – не само с представление за родителите на закриване учебната година. Пиесите играехме в единствения салон, в който ставаха всички градски културни събития (2 пъти седмично се прожектираше филм). Доколкото си спомням, гостувахме и в Дряново и Габрово. На представлението в Дряново присъстваха и група руснаци, един от тях ми подари собственоръчно изработена от голямо червено копче петолъчка.

Няма да разказвам за тях, но тази снимка ще ви покажа, тя е уникална, както и пиесата – не помня как се наричаше и кой ú беше авторът, но беше на здравна тематика.

Театралната трупа

На снимката сме трупата в „театралните костюми и грим”. Аз съм вторият клекнал отпред в ляво и представлявам коремен тиф; до мен са двете шарки – едра и дребна; другите са заушка, туберкулоза, микроб, дървеница, бълха, кърлеж, болни, лекарки, немит народ… Отзад се виждат учителките.

На добър час, мое мило училище! Да хилядиш!

Честит ви празник, драги учители в моето мило училище, бъдете живи и здрави! Цял живот да ви помнят учениците ви!

с ново местоположение – Кот д’Ивоар

Снощи получавам имейл:
Dear,
I am so happy for your health may almighty God be
with you by understanding this message. I want to
tell you that I really want to been relationship
with you. Though we’ve not met before now but it
takes one day for two to be together in unity and
peaceful life, I’m Miss Safia Ibrahim the only
child/daughter of late Mrs Mariam Ibrahim Address:
Rue 142 Marcory Abidjan Coted’ivoire West Africa.
I am 20years old girl. I lost my parent, and I have
an inheritance from my late mother, My parents were
very wealthy farmers and cocoa merchant when they
were alive, After the death of my father, long ago,
my mother was controlling his business until she was
poisoned by her business associates which she
suffered and died. Before the death of my mother on
October 2007 in a private hospital here in
Coted’ivoire where she was admitted, she secretly
called me on her bed side and disclosed to me about
the sum of Eight million five hundred US dollars
($8.5million) she left in suspense account in one of
the bank here in Abidjan.
It was the money she intended to transfer oversea
for investment before her sudden death,She also
instructed me that I should seek for a foreign
partner in any country of my choice who will assist
me transfer this money in oversea account where the
money will be save and invested wisely, Because of
the current political problem here in Ivory Coast I
decided to transfer the money to abroad where it
will be save and invested, therefore, I am crying
and seeking for your kind assistance in the
following ways:
(1) To provide a safe bank account into where the
money will be transferred for investment.
(2) To serve as a guardian of this fund since I am
only 20 years old.
(3) To make arrangement for me to come over to your
country to further my education and to secure a
resident permit for me in your country.
I have decided to offer you 20% of the total amount
for your willingness to help me, Please kindly
response to my mail immediately with your full
personal information, telephone number so that I can
call and speak with you on the telephone.
Thanks for your understanding.
Miss Safia Ibrahim
miss_safia_a2@hotmail.fr

Позната отдавна история. Чудното е, че съм чел за хванали се на въдицата. Не само в България (у нас с дребни суми ), но и по света.
Сигурно е така, щом продължават схемата от доста години.

Странното е, че при мен това е третото „предложение”. Имейлът ми с „le comte” ли „вдъхва доверие”, що ли, ама за 7-8 години три пъти „да те изберат” измежду стотици хиляди имейли… Май трябва да се почувствам горд, че съм им „влязъл в базата данни”!

Първите две бяха от Нигерия, последното е с ново местоположение – Кот д’Ивоар. В основата си много не се различават – съвсем наивни истории, измислени без всякакво въображение. Характерна черта на нигерийския скам. И настоящето е такова, но се появил нов елемент – 20-годишно маце, което ще ти дойде на крака с милионите в сметката. Чудя се дали да не го разиграя на търг, а, batpep? И без това няма какво да го правя…

Тоя имейл имаше едно неочаквано въздействие върху мен – повиши ми самочувствието на българин! Защото веднага се сетих за прясната история с „въдичарите”, които измъкнаха с рибарска корда и кука пари от тръба на банка.
Е, тях ги слагам по остроумие много класи над „наследниците на милиони”!

Майк Рам ме покани елегантно да си кажа мнението за интернет. Какво харесвам и какво не. Въпросът е дошъл от тук.
Отговорът на пръв поглед е лесен и масов за интернетаджиите.

Плюсовете:
+ тотална енциклопедия;
+ моментална писмовна (звукова и видео) връзка;
+ неограничена възможност за разширяване кръга на хората, с които се общува.

Минусите:
- физическо обездвижване и сериозно увреждане на очите;
- присвоява брутално времето за други полезни занимания (забелязвате ли как от време на време срамежливо се питаме какво четем? Или как си препоръчваме туристически маршрути?.. );
- сериозно преминаване при комуникацията с другите хора от реален във виртуален свят.

Написах горното и въпросът си дойде сам: защо тогава не го използваме само при необходимост, а сме обсебени от него? След като минусите са толкова явни.
Мисля, че отговорът е в едни от основните характеристики на човека движещи развитието му – любопитството и нуждата от комуникация.

Любопитството е двигател на цялото ни знание – дотук ни е довело и ни води нататък непреодолимото желание да разберем кое, що и как.

Комуникацията е заложена в самото ни съществуване. Ако я нямаше, с раждането на всеки човек щеше да започва свят и да умира без следа със смъртта му. Както се знае колко може да живее човек без въздух, вода, храна, светлина, така сериозно науката проучва и колко ще издържи в пълна изолация.
Впрочем то си е казано ясно: „В началото беше Словото”. От древни времена човек е бил наясно по този въпрос – спомнете си за най-страшното наказание при строежа на Вавилонската кула…

А съчетанието на двете е нещо непреодолимо! От край време човек е търсил нови и нови начини за все по-обширна комуникация със себеподобните. Любопитството го е тласкало – „а какво ли е при другите, които не виждам и са далеч?“ Това е жизнено важно за него и винаги е било (и е) в центъра на вниманието му. Интернет далеч не е някакво изключение – това е само поредния етап. След писмеността, пушечната сигнализация, куриерите вестоносци, морза, пощата, вестниците, радиото, есперанто и т.н. Какво ще бъде след не кой знае колко много време не ми се и мисли. Вие ще го видите, аз не – все пак интернет е още младеж, рано му е да отстъпва мястото, а аз нямам намерение да го чакам да остарее…

Е добре, но потъването във виртуален свят не ни ли застрашава? Няма ли опасност да се променим, да престанем да бъдем хора физически и духовно с тази виртуална комуникация?
Никаква!
Въпросният „виртуален свят” не е нещо ново. Какво са книгите? А телефонът? Писането на писма в миналото не е ли също „виртуален свят”? През 60-те на миналия век аз си пишех редовно с над 150 души от различни краища на планетата, а реално се запознах само с 3-4 от тях. Сега познавам реално повече хора от виртуалния ми свят в интернет!

Спокойно се наслаждавайте на интернет, няма страшно! След първия юруш нещата винаги улягат.
А аз съм късметлия – на стари години надали щяха да ме задоволяват контактите в квартала и писането на писма…
____________________
По правилото щафетата се предава на 3-ма души. Този път ще я предам и аз конкретно, защото съм любопитен за отговорите на:
Deni4ero (с извинение, че я затруднявам! Без да я задължавам.),
Христина,
PsyGlass (малко професионализъм в темата!).
И всички, които биха искали да вземат отношение, разбира се.

хората, които си вършат работата,

и многознайковците като мен!

Преди около месец публикувах „Настроение от Мтел?”. Напълно убеден в правотата си!
Днес моля Мтел, г-жа Ризова и всички, които са прочели публикацията ми (почти 500 души), да имат предвид следващите редове:

Графът искрено моли извинение от г-жа Ризова и Мтел за невярната (и поради това обидна!) информация относно инициативата на фирмата да осведомява клиентите си за натрупаните им точки!

За сетен път се уверих, че човек не трябва да нарушава принципите си дори и тогава, когато наглед всичко е ясно. Спестих време за елементарна проверка и засегнах безпричинно много хора, за което много съжалявам!

Основната ми грешка беше, че недоизслушах (поне от любопитство!) обаждането – щях да разбера, че не става дума за измама. Вината ми се утежнява, защото най-напред Точка ми каза „май грешиш, има такова нещо”, после още във втория коментар vladi57 ми подсказа, че греша като смятам обаждането работа на измамници.

Аз, обаче, се запънах като магаре (непогрешимо ) на мост – нали великата логика ми казваше, че няма логика да се звъни на живо на повече от 4 милиона абонати! Даже влязох в активен спор с Неско Посанъ…

Оказа се, че има. С елементарно (но кой да се сети за такава възможност! ) решение – наема се фирма, която се занимава точно с такива неща. На такава фирма е служителка и г-жа Ризова, която спокойно и с много приятен глас (подчертавам го още веднъж!) си върши перфектно работата.

Между другото, натрупаните точки не са само за съблазън да се смени програмата – с тях може и други полезни неща да се свършат. Заинтересувайте се!

Е, това е! Олекна ми.

Тук трябва да завърша за собствено успокоение с „По-добре късно, отколкото никога”.
Няма! Не е по-добре, драги приятели!

По-добре е навреме, отколкото късно!

В блога на Майк Рам има интересна публикация „Четиримата естествени врагове на човека. Част 4 – Старостта” базирана на Карлос Кастанеда.
Реших да напиша своя коментар тук по-подробно, защото съм от компетентните по темата, а и така мога да разширя и кръга на читателите.

Старостта (и смъртта) са тема на много авторитетни мислители. Когато бях далеч от нея ги четях безкритично, подчинен на авторитета им. Приемах ги буквално – те „по-знаят” от мен.
Сега мисля, че преди не съм разбирал много добре защо и за какво са писали.

Човешкият живот трае от раждането до смъртта. Ден след ден.
Съвсем естествено, физически човекът не остава един и същ. Ражда се безпомощен, расте и се изпълва с физически сили. След това започва да „се износва” и тези сили да намаляват – все повече и повече, докато графиката се закове на нула.
Но през живота си човекът трупа и духовни сили. И странно, те не се износват, а нарастват до края.
Така е „постановило” Съзиданието. Сигурно не е случайно, но за това ние все още можем само да гадаем. (Първата от „Две щафети”).

За какъв „естествен враг” можем да считаме старостта? Че тогава със същото основание и детството трябва да е естествен враг – не се раждаме направо зрели хора, ами губим почти 2 десетилетия да растем!

Човекът изпълнява задачите на своя ден. Днешния! В зависимост от това в коя част на живота му е той. Противоестествено е да го вълнуват на 10 години старчески проблеми и на 80 – детски. В такъв случай той просто няма да изпълни мисията на живота.
Предсрочни вълнения какво ще стане в следващ възрастов период са всъщност „ненормално”, може да се каже, болестно състояние. Защото духовно човек още не е в този период, той разсъждава „без достатъчно данни” за нещо, до което не е достигнал и му е непознато. Това го плаши, разстройва днешния му ден. Отклонява ресурс от разума му за неефективна дейност – „не, предварително трябва да се стягам, как така няма да мога да дигам 2 торби цимент, да търча цял ден по задачи, да ми се иска да почивам вместо да вилнея и заглеждам дамите, да карам колата, да изпивам …! Дума да не става! Къде са ми гиричките?!?”
Разбира се, различните хора различно се чувстват в старостта. Но мнозина също така различно се чувстват и в детството, младостта, активната възраст. Сигурно да се чувстваш нормално, на мястото си, в днешния си пореден ден, зависи много от предишните ти дни до днес. И все пак, това е нормалното естествено състояние на живота. Всичко друго е отклонения.
Дали пък мъдреците не говорят именно за тях? Със сигурност Кастанеда казва „естествени врагове” именно в този смисъл – че могат да пречат на човека да измине естествено житейския си път. Във физическото тяло, бих допълнил, но това вече е съвсем друга тема…

Като говорим за старостта няма как да не споменем и смъртта. Спокойно, няма да говоря за нея, само искам да ви уверя: когато тя идва естествено от старост, човек никога не умира уплашен!

Това исках да ви кажа, драги читатели. Правете си днешната любов, вършете си днешната работа, пийте си днешното питие! Не мислете за старостта – когато дойде пак ще има какво да правите, бъдете спокойни. Тогава пък няма да мислите за смъртта…

Муниконтин ми изпрати линк на забавно весело видеоклипче:
Коте с лаптоп
Гледам с удоволствие и все по-захилен. До края, когато котето минава на излизане край самата камера – със сърдита физиономия и съответно присвити уши. Очевидно му се скараха и не го оставиха да си направи опитите до край за да разбере каква е тази работа.
Усмивката ми изчезна. Върнах се отначало в клипчето и внимателно се загледах. „Не сме сами” започна да примигва в главата ми…

Лежи си котето върху клавиатурата и се почесва. Изведнъж до него започва движение – инстинктивната му реакция е „Дръж, пък после ще мислим!”. И само десетина секунди са му достатъчни за да разбере, че тия мърдащи топчета са скрити зад стъклото – започва да търси начин да „бръкне отзад”.
Защо спира движението пък съвсем не му трябва време за мислене – веднага му стана ясно, че причината е в клавиатурата, по която няма как да не стъпи. Опита се да я клъцне със зъбки за да ú покаже, че е ядосано дето му пречи да се добере до бягащите картинки. Но веднага разбра, че тя от такива отношения не разбира.
Междувременно се опита да я използва за да изкара топчетата от екрана. След като разбра, че и така няма да стане, отиде отзад да види дали няма някакъв начин да се влезе при тези топчета през някоя дупка.
Като провери всички възможности какво още му остана? Последната – кабелът!
Е, как да не си кисел, че не ти разрешават да видиш какво ще стане като го прегризеш!
…………………
Не се упражнявам в остроумие, драги читатели. Съвсем сериозно мисля, че това забавно клипче е поредното доказателство, че не само хората имат способност да разсъждават в необичайна ситуация.
Какво са действията на котето, инстинкт?
Погледнете записа от 1,19 до 1,26 мин. – внимателно оглежда клавиатурата, става, оглежда за миг отново и направо чуква с лапа Enter! Преди това то вече си е изяснило, че тя има определено отношение към появата на топчето.
Страшен инстинкт!

Сега да си представим, че имаме човек от диво племе, напълно изолирано от света до момента. Оставяме го с лаптопа. Неговото проучване дали много ще се различава от това на котето?
Е, вероятно толкова бързо няма да стигне до Enter, но за това си има оправдание – все пак котето е расло край лаптопа.

„Не сме сами-и-и-и” бръмчи мухата в главата ми.
Трябва само да се оглеждаме повечко…

и Божието проклятие заради Вавилонската кула.

Спомняте ли си понякога на колко години е интернет? На 40! 1969 година се е родил. А е проходил чак в 1983-та – преди 26 години!*
Бързо порасна, с планетата започна да си играе на топка. Светът едно цяло направи, всички ще знаем всичко за всички, ура, човечество!
Да, ама това пусто „но”…
„Всички” се оказаха всички, които знаят английски. Нали родителите му командват парада. Искате да използвате световната глобална мрежа? Моля! Научете английски и си контактувайте на воля – ескимоси с папуаси, японци с европейци, китайци с американци, араби с евреи…
Щом трябва, къде ще ходим – учим английски. „Кажи, баба, тенкю“.
И започна бързо да расте хлапето. Изскочи вече от родния дом, тръгна на воля по широкия свят. И…
…на първо място в света по интернет потребители днес е Китай – 338 милиона;
Индия се готви да вкара интернет и в най-забутаните села;
10-те най-използвани езици в мрежата са английски, китайски, испански, японски, френски, португалски, немски, арабски, руски и корейски – засега.
Всичките тези стотици милиони (които нарастват с не знам колко в минута!) дали са изучили английски?
Великото изобретение, което най-после трябваше да обедини човечеството хилядолетия след Божието наказание заради Вавилонската кула, се разпарчетоса. Пак поради същото проклятие – езика!
Ей на, даже кирилицата има претенции да бъде и в по-важни правоъгълници, не само в карето за писане…

Два са начините за спасение според специалистите – изкуствен език или техника за автоматично превеждане. Кое ще решат не знам, кое повече му харесва всеки сам да си отговори.

А напълно подходящ изкуствен език вече има. Преди 150 години се родил един човек, който хората нарекли „доктор Есперанто”** – лекарят Лудвиг Заменхоф. Създателят на изкуствения език Есперанто преди 122 години. Направил го е така, че всички, дори слабограмотните, да могат да го научат и да се разбират помежду си.
Днес все повече интернет капацитети започват да се замислят за есперанто като език на интернет. Става дума не само за щракането по клавиатурата, но и за цялата технологична база.

Аз, обаче, ще ви цитирам думите на един човек, от когото най-малко се очаква да се интересува от някакъв си изкуствен език и които нямат привидно нищо общо с интернет:
„Brad Pitt отново впечатли всички със своето изучаване на есперанто, изкуствено създаден език от полския очен лекар д-р Заменхоф (1859-1917). Брад Пит го учи, защото този език ще бъде многократно използван в новия филм за междузвездни войни. По думите на Брад: „Езикът есперанто е много по-хубав, семпъл, жив и международен отколкото мислех преди. Толкова се ентусиазирах, че реших да изуча езика за да използвам неговото предимство в нашата модерна епоха!”
(Публикувано в престижния испански всекидневник “El País”, 28 декември 2008 г.)

____________________________
* Същинските мрежи, които образуват Интернет, се пускат през 1969 г. под името ARPANET, чието разработване е дело на американския департамент на отбраната. По подобен начин след това учени от Великобритания, САЩ и Франция създават техни собствени национални компютърни мрежи, всяка от които различна.
За Интернет в днешния смисъл на думата започва да се говори в периода 1973-1983 г., когато се обмисля решаването на проблема за обединяване на националните мрежи. Решението е бил протоколът TCP/IP. На 1 януари 1983 г. ARPANET променя своите същински мрежови протоколи от NCP на TCP/IP, като по този начин е създадено ядрото на днешния Интернет.

** В превод “Есперанто” означава “който се надява”.

В дълг съм към две блогърски щафети. Към едната вече близо 2 месеца. Не съм по такъв род „изнудване”, но…
…на помахване с усмивка от legrandelf не може да се откаже. Ето ме и мен по „Това, което не ни убива, ни прави по-силни!”
Предимството на закъснелите е, че четат другите преди тях. Много интересни (и различни!) неща има по темата.
От мен (по навик) друга гледна точка:

Фразата има философски заряд. И елементарна грешка… Успокоението е, че и най-големите философи грешат – хора са.

Грешката:
Нищо в живота ни не ни прави по-силни. Още по-малко по-добри или по-лоши (какво всъщност означава това?). Прави ни само по-опитни. И лошото, и хубавото. Трупаме, трупаме, трупаме – до края. Това, което вчера едва не ни е убило, днес е дреболия.
А защо ли, щом накрая има край? Каква полза от това трупане, след като и следващите започват да трупат отново? Най-често почти същите неща.
Нелогично е някак, още повече, че към края на живота натрупаното все повече става излишно и неупотребяемо. Не става за друго, освен да се опитваш да впечатляваш младите и да печелиш снизходителните им усмивки. На тях не им трябва твоя багаж, те трябва да натрупат свой.
Какво излиза – безсмислица на Съзиданието? Абсурд!
Тогава?
Тогава иззад облаците отгоре поглежда Душата…
Същата тая, която до скоро беше понятие от фантастиката и вярата (което си е същото).
Същата, в която напоследък философи и учени са се втренчили и упорито се мъчат да се приближат и да я разгледат по-отблизо. Усетихме ние, хората, че наистина я има.
Може би това трупане ú трябва на нея? Но тогава „ни убива” и „край” загубват всякакъв смисъл…

От друга страна, дори да приемем буквално фразата и нейния философски смисъл, пак има грешка в „Това, което не ни убива”. Има безброй примери в човешката история, когато хора са приемали съзнателно „това, което ги убива”, за да станат неизмеримо по-силни за своето дело, за своята идея.
Един пример стига – Христос!

Ако някой се е разсърдил на мнението ми, само е спечелил – по-силен е станал!
_________________________________________________________________________

По-отдавнашното подаване на щафета е от morrt – „Нещата,които харесвам„
Няма ограничения – кеф ти фундаментални, кеф ти всекидневни.

Първата ми мисъл (която си остана и последна ) беше кратка и пределно точна и ясна:

Харесвам живота. С всичките му изненади и предсказуемо еднообразие.

Но се сблъсках с нещо интересно. Morrt изброява 9 неща. Оказа се, че шест от тях важат напълно за мен (при това поразяващо точно!), а при седмото само питието е друго!
Доста над статистическата вероятност за съвпадение, не мислите ли?
Дали можете да познаете кои 2 са извън моя списък? Ще ви дам жокери: музиката ми е професия, а за едно приятно занимание отдавна ми е минало времето…

Като допълнение от мен нещо, което наистина много обичам – да плувам в морето. Бавно и спокойно, далеч навътре, сам. С маска, за да мога да гледам под водата и да се гмуркам до дъното (издържах доста дълго под вода).
Първите години жена ми се ужасяваше като престане да ме вижда, после свикна. Предварително се осигурявах откъм спасителите (биричка с приятелски разговор ), след като веднъж пристигнаха с лодка да ме връщат и ми вдигнаха страхотен скандал.
Минали работи. Сега, за съжаление, само сънувам от време на време…

Като преглеждах тази щафета ми хрумна нещо. Не ми се занимава да се връщам назад до първия пост. Но дали този, който е стартирал, я проследява? Ако се съберат харесваните неща от участниците може да се получи доста интересна информация – и като статистика, и за размисъл.

Отдавна измамата е професия. За много хора по света – диапазонът на практикуването ú е огромен. От банкови и борсови измами за милиони до играта „Тука има, тука нема” на пазара и циганката-гледачка на улицата с китка здравец в ръка, която се мъчи да ви измъкне някое левче.

Както във всяка професия и в нея има прочути професионалисти, за които се разказва от време на време в забавни неделни четива.
Забавни, забавни, ама питате ли измамените? Защото измама без измамени няма!

Всяка професия изисква определени качества от човека за да стане добър в нея. За да бъде много добър трябва повече – талант. Ако ги няма пак може, но тогава просто ще работи нещо си – да си изкарва хляба. В професията „измамник”, обаче, това няма как да стане.

Какви качества трябват за да си измамник?
Преди всичко, трябва силно вродено чувство за приложна психология. Не образование, чувство! Без него нито ще можеш да измислиш необходимата измама, нито да я осъществиш.
Необходим е остър аналитичен ум за бърза реакция. И най-малкото колебание може да провали всичко.
Необходима е вродена артистичност – за да имаш успех в измамата трябва да изиграеш героя в ролята си без абсолютно никаква грешка.
Трябва да се владееш до съвършенство и да имаш силна способност към импровизациите.
Сигурно още качества са необходими. Като, например, известно чувство за хазарт, дар слово, обаятелност…

Измамата е криминализирана, обявена е за престъпление. Надали някой ще сметне това за несправедливост. Но сега съм изкушен от играта на друга гледна точка – къде точно е престъплението?
Очевидно основанието е в това, че пострадват финансово хората.
Добре, но нима насилствено им вземат парите? Напълно доброволно се измамват! Сами ги носят на крака. Точно така, както се измамват от политиците например – и там много често също има сериозни загуби във финансовия статус на личния живот след „по-малкото зло”. Или от световната банкова система – какво е сегашната криза ако не една осъществена световна измама?
Да, ама при измамниците това става непосредствено с пряка лъжа.
Че какво, лъжата наказуемо от закона престъпление ли е? Олеле! Кой тогава ще остане на свобода?…

Спирам да теоретизирам – ще ви разкажа 2 случая на остроумна измама.

Средата на 50-те години на миналия век.
След войната (втората световна) дълго време имаше недостиг на най-необходимите неща. Храната беше с купони, гориво за отопление даваха с бележки и винаги не достигаха.
Началната спирка на княжевския трамвай №5 беше на „Св.Неделя”, от страната на Съдебната палата. Спирката беше солидна покрита постройка, вътре с парапети за оформяне на опашката. Между другото, в неделя сутрин ставаха внушителни опашки – това беше пътят да отидеш на Витоша.
Отвън пред входа винаги имаше търговци да продават най-често варени скариди, варена царевица, семки.
Едни ден гледам навън от спирката се извила дълга опашка от някаква масичка с един седнал зад нея мъж.
Такива неща тогава не се отминаваха без внимание! Разпитвам аз – раздават бележки за половин тон въглища, който се плаща веднага (обикновено така се плащаше при бележките). Опашката огромна, но имало много, сигурно до вечерта ще има да раздават, защото повече от една на човек не давали. Имало и ред – отначало се блъскали на тълпа, но човекът извикал един милиционер да въвежда ред и сега се редят по двама.
На мен това ми стига. Хуквам с пълна сила към работата на баща ми да му кажа. Дава ми той парите и ме изстрелва обратно, като каза да го чакам на спирката. Връщам се аз запъхтян след около час – само празната масичка и хора, които обикалят наоколо. Човекът отишъл да вземе бележки, че свършили…
Вече ви е ясно. Мъжът имал кочани с готови бележки, цялата му работа била да „удари печат” на поредната бележка и прибере парите. „Раздавал бележки” само 2-3 часа – явно за да е сигурен, че няма някой да успее да се върне от склад за въглища.

Вторият случай е двайсет години по-късно – през 70-те.
Кандидатстудентски кампании на СУ. Пред Университета тълпи от родители – както е прието!
Между тях се мярка прилично облечен мъж с интелигентен вид. Нещо се говори тихо на 4 уши, дават му родителите прилична сума и получават (забележете!) писмена разписка, на която има координати телефон и адрес. Съвсем истински, както се оказва в последствие. Ангажиментът е да се уреди висока бележка и класиране след приемните изпити. Не е 100%-ов, но ако нещо се провали парите ще бъдат върнати.
И човекът ги връща! Честно и почтено – на всички, които не са успели да влязат. Които са успели – чиста печалба…
Благодарение на тази остроумна система той е „работил” 5-6 години без някой да се почувства измамен. Обратно – самите родители на неуспели кандидат-студенти му правели реклама и му водели клиенти на следващата година.
Провалил се напълно случайно – попаднал на майка, чийто мъж бил преподавател в Университета…

Необятно нещо е измамата! Малка част криминализирана, огромна част заобиколила ни отвсякъде. Така вписана в ежедневието ни, че даже не я забелязваме като измама.

Колко пъти днес ви измамиха?

Звъни вчера джиесемът. Гледам, непознат номер. „Кой ли ще е” мисля си, докато включвам.
Чувам приятно женско гласче.
„Излезе ми късмета” викам си и се заслушвам с понятно очакване.

„Ало, аз съм Ризова от Мтел. Обаждам се във връзка с точките, които имате в сметката си. Вие осведомен ли сте ла-ла-ла-ла…”

Докато говори примлясква леко (очарователно! ), може би дъвче дъвка.

Спирам да слушам – явно тирадата ú е дълга – и решавам да я облекча като я прекъсна:

„Благодаря, ще се осведомя от сайта на Мтел.”

Тя се опитва да продължи:

„Да, но в сайта…

Вече напълно наясно с картинката, аз не ú давам възможност за излияния:

„Извинете, вие колко сте?”
„Кои ние?” – стресва се тя.
„Ами телефонистките на Мтел, които звънят на живо.” – наивно продължавам аз – „Щото като имам предвид, че Мтел има 4 милиона абоната, сигурно ви е доста тежка работата…”

Чувам мъчително преглъщане. Дано не си е глътнала дъвката.
Галантно бързам да я извадя от трудната ситуация преди да е измислила продължение:

„Благодаря, не ме интересуват точките. Приятен ден и успешно звънене!”

Щрак!

Весело ми стана. Все пак, приятно гласче беше…

__________________________________
Допълнение на 15.08.2009 – Тази история се оказа невярно тълкувана. Грях му на душата на Графа! Прочетете тук!

Окончателните резултати вече са обявени официално. Няма да ги повтарям – има ги в нета, широко вече се коментират. Още повече, че известен коментар направих предварително – за подреждането още след евроизборите, за кой печели и кой губи в предишната публикация.
Тук ще коментирам някои неща, които ми правят впечатление, а мисля, че ще останат настрани от еуфорията.

Преди всичко (на първо място!):
В избирателния списък има 6 973 770 имена. С 289 000 повече, отколкото само преди месец!
Няма как да не възникнат въпроси:

- Колко милиона български граждани (общо) сме в момента?
- От къде се появиха тези почти 300 хиляди?
- Колко българи са емигрирали (установили са се да живеят постоянно в чужбина) и колко са само временно работещи там?
- Колко е населението на България, живеещо постоянно в страната (вкл. временно работещите навън)?

На второ „първо” място:
Партиите, влезли в народното събрание, печелят с гласовете си 192 депутатски мандата. Общо на гласовете на невлезлите се полагат още 17 (до 209, говорим за листите без мажоритарните 31).
Тези 17 места най-законно и безочливо се „присвояват” от 6-те влезли партии, както следва:
ГЕРБ седем (честно спечелени 83);
Коалиция за България три (37);
ДПС три (30);
Атака две (19);
Синята коалиция едно (14)
РЗС едно (9).
Ясен съм, нали? Тези места те получават даром, без да са ги спечелили!

Чух изказване на Б.Борисов, че едно от първите неща на неговото правителство ще бъде изработването на избирателен кодекс. Т.е. постоянен избирателен закон. Не е трудно да се отгатне дали този принцип на узаконена кражба ще присъства в него. Ако не го измести друг, който също го има по света – първата по гласове партия, независимо от процента, взема 55% от местата в парламента; 45% за останалите. Около приемането на сегашния закон чух някой от ГЕРБ да споменава колко хубава е тази система…

Много се страхувам, че избирателният закон (кодекс!) ще остане отново извън актуалното внимание на нашего брата, силно ангажирания обществено блогър.

Трето, така наречените мажоритарни избори изобщо нямаха нищо общо с мажоритарност – т.е. избор на личност.
Как мислите, колко от 4-те милиона гласували мажоритарно могат да ви кажат името на човека, за когото са пуснали бюлетина? Да не ги питаме защо точно за него…

За очакванията какво ни чака оттук нататък няма да пиша тук. Моите предвиждания ще напиша в затворена публикация (да се фиксира кога е написана), която ще види бял свят като ú дойде времето, живот и здраве.
Когато ще бъда много радостен, ако не съм познал по повечето точки…