По наследство

Дълголетието, щастието, ракът, глухотата, астмата, псориазисът, кафето и чесънът, за имотите да не споменавам – за какво ли няма да намерите в Google, че се „предава по наследство”.

А луди глави предават ли се по наследство?

Според моята „хипотеза” и семейната ни традиция, да!

За внука ми Васко писах в „Иглата по пладне”. Дали нещо му е дошло по наследство?

Разлиствам тефтерчето със спомени да търся потвърждение на „хипотезата” си. И без много ровене:

Време – преди 30 и кусур години, зимата.

Мотаем се ние с Точка из къщи. И двамата свободни, а Митя непробиваемо заета служебно. Качваме се ние скоростно и по-скоростно до Черни връх, ама това не е работа, всекидневие. Скука, с една дума.

И на таткото му дойде идея „и той се хвана за нея”, както пише Валери Петров в „Песничка за пазачите на фара”.

- Искаш ли да направим един преход от хижа Заврачица до хижа Грънчар и през Трещеник и Якоруда да се приберем? Хем ще видим каква е хавата на Трещеник, нали ще ходим скоро на зимен лагер там, хем ще се повозим на малкото влакче от Якоруда – питам аз Точица. Защо ли се мотивирам чак толкоз като си зная какво ще ми отговори:

- Уха! – отговаря тя възторжено категорично.

- Ти точно този маршрут не си го минавал и лете – включва се „черната станция” на майка ú. (Знаех си аз за кого се мотивирам!) Уж не ни обръщаше внимание.

- Какво толкоз, маршрутът има и зимна маркировка. Ей, виж тук пътеводителя на Рила. Ще спим на Заврачица и на Грънчар. За три дена ще направим прехода.

- Ти какво, да не искаш да кажеш, че нямам понятие от планина? – втвърдява тона „черната станция”.

- Нали може да дойдат с нас и двама мои приятели – умело се намесва Точка в посока „въпросът е решен”.

- Знам ли ги? – питам аз.

- Не.

- А знаят ли какво е планина или са я виждали само на картичка?

- Честно казано, не знам. Ама ще се оправят. – оптимистично заявява тя.

- Ако са куражлии да тръгнат, добре. – казвам аз – Само ги предупреди, че след това хленчене не признавам!

- Нямала си баба белица… – злорадо иронизира „черната станция”, очевидно поуспокоена, че ще има още хора с нас. Ако беше ни видяла в пълен състав…

В оставащите три дни започва подготовка. Което ще рече, че майка ми по собствен почин ни оплете по чифт вълнени ръкавици и „скафандри” само с отвор за очите. Тях приехме като екзотичен инвентар за снимки. Идея си нямахме, че те ще спасят от измръзване бузите и носовете ни!

Останалата ни „екипировка” си беше зимните ни грейки и обуща. Единственото допълнение – по-дебели пуловери и чорапи.

В уречения ден се срещнахме с момчетата и потеглихме. Видяха ми се притеснени, ама реших, че може да е от мен, нали не се познавахме. „Ако има нещо ще проличи на Заврачица” помислих си аз „и най-много да се върнем”.

Вечерта в Заврачица стана разговор с хижара. Пита ни колко ще стоим. Като му казах за намерението ни помръчня и каза, че не може да ни пусне, защото прогнозата е за много ниски температури. Поприказвахме си, в крайна сметка разбра, че няма да ни спре, но явно се притесняваше. Сутринта, след като се опита да ме убеди още веднъж, ни изпрати до някъде с „На добър час!”. После разбрахме, че веднага се свързал с Грънчар и предупредил за нас.

Хванах аз маркировката и потеглихме. Нищо особено за прехода. Само дето двата фотоапарата, които носехме – с обикновен филм и цветен диапозитив – замръзнаха почти в началото и спряха да снимат. Имам всичко на всичко 5 снимки, ще ги видите. Няколкото снимани диапозитива изглеждаха като правени в призрачна нощ.

По едно време небето и светлината се промени доста странно (беше ясно времето) – стана някак особена, сивкава.

Когато „надвиснахме” над Грънчар забелязах човек около хижата. Оказа се, че хижарят непрекъснато излизал с бинокъл да ни чака.

Посрещна ни човекът само както истински хижар може. На известно разстояние от хижата и с готова вряла бобена чорба и бумтяща печка!

„Добре ли сте?” бяха първите му думи и после допълни под нос (след като ни огледа ) „Луди глави!”.

Преспахме в хижата и на другия ден по живо по здраво слязохме (по пътеката през Голямата и Малката лавини) до Якоруда.

Качихме се на теснолинейката за Септември. Влакчето пълно с младежи и моя екип видимо живна. Изчезнаха някъде, а аз се зачетох в някакво попаднало ми списание. По едно време ми се стори, че нещо странно става. По пътеката преминаваха покрай мен младежи, поглеждаха ме особено и отминаваха. След малко други.

Каква се оказа работата. Всичките тези младежи били алпинисти. На Пирин имало републиканско състезание по зимен алпинизъм. Предишният ден (денят на нашия преход) прекратили състезанието поради опасно ниските температури и отборите се връщаха. Като разбрали от дъщеря ми от къде идваме и като видели „екипировката” ни…

- Щяхте да ни побъркате! – посрещна ни Митя с отворени обятия..

Ей този спомен изскочи от споменика. Бива ли го или не за теорията „Луди глави по наследство” вие ще кажете.

Виждате ли „екипите” ни? На първата снимка правото момче даже е в артистичен, чаплиновски стил.

Но, да си кажа право, издържаха момчетата без да гъкнат!