от мой приятел – учител.

Необичайно е да се отговаря публично на лично писмо. Но въпросите са далеч извън личното, а той не би могъл да ги напише публично, защото животът му ще се вгорчи съвсем!
Затова аз ви предоставям част от писмото му и моя отговор. Той няма да ми се разсърди.
Ето част от писмото му:

Здравейте, Графе,
(…………..)
Политическите и административни особености на грипната епидемия не мога да ги разказвам директно, защото шефовете ми ще вземат да разберат. Иначе – от днес сме отново на училище, едва се върнах от работа, а сега ще довършвам за сроковете до миналата седмица и до утре. Да отчетем, че сме направили качествено и адекватно преструктуриране на материала, който загубихме.
Децата от първи клас пък ще имат принудителна ваканция още 3 дни заради заповед на министъра от преди 15 септември, полага им се такава ваканция.
Та сега, вместо да се каже – мина ви ваканцията, тази седмица от четвъртък ще си почиват от голямото учене, а учителките им ще сгъстяват материала заради пропуснатите 4 дни от грипната ваканция.
Има недоумици, има безумия, но като такива дребни и глупави принципи, не знам другаде да има.
Единствената причина да ни плащат заплати са бумагите, дневниците, написаното в документите. Никой вече не ни плаща И за това, да учим децата… Абсурдът е толкова очеваден, че ако някой все още живее с идеалите за учителската професия, напуска работа.

Здравейте, (учителю)!
Разбирам Вашите огорчения. Не съм бил учител по професия, но доста години съм преподавал музика на деца, а и 2 години навремето замествах мой колега в едно училище. Отдавна беше (не сте бил роден :) ), но и тогава работата на учителя се отчиташе по подобен начин.

Неизтребимите закони на бюрокрацията и кариеризма!

През 50-те години преподавах солфеж на деца от детска музикална школа в Божурище (споменавам в „Ау, мишка…”).
На края на 2-та година им направих публичен изпит по програмата за приемните изпити на Музикалната академия и средната оценка беше 4.
Моята оценка от шефовете беше 2 с предупреждение – не съм се съобразявал с приетата от тях учебна програма.
Иначе те бяха наясно какво са научили децата, защото бяха музиканти. Ама как да отчетат, че дечурлига, които учат акордеон в детска школа, държат успешно приемен изпит по солфеж за Академията! (Между другото, въпросният изпит не беше по силите на много от колегите, преподаватели по инструменти. Вероятно това беше сериозен допълнителен стимул „да не се допускат своеволия”… ;) )
Две години изтърпях (да си „довърша” децата) и напуснах.

Ей, сакън! Да не помислите, че Ви давам такъв съвет!!!
При мен беше друго, това не беше основната ми работа.

_______________________
Моля, щракнете си :) впечатлението от написаното: