Често и много се пише и говори за възпитанието. Кой трябва да го прави, как, защо, кой е отговорен за липсата му и т.н. Родителите, учителите, обществото…
Едно нещо само не се поставя под съмнение – това е човешка дейност. Даже никой не го споменава, разбира се по презумпция. Възпитание в останалия жив свят? Смехория!
„А дали е така” се пееше в една известна песен…
„- А твоята мрежа за паламуд къде е? – питам Липчев.
Обяснява, че я е продал. Вече излиза рядко, рибата е намаляла, а и трудът по пускане и вадене на мрежи почнал да му тежи. Иначе е хващал в нея какво ли не… Веднъж с Чико намерили оплетено в мрежата малко делфинче, имало сила от време на време да я повдигне, за да диша, и пак тежестта го повличала под водата.
- Скоро щеше да се удави и умре – обяснява Липчев. – Ние успяхме да го освободим, то отплува веднага. Не щеш ли, след петнайсетина минути, гледаме, връща се при нас. Искало да каже „благодаря”, рекъл Чико.”
/Разговор с Атанас Липчев, писател от Варна, в.”Сега”, „Писателят и морето”, 24.10.2009./
Вече ме знаете – такъв разказ не мога да отмина безучастно! Още един щрих за моите любимци делфините.
Но тази дребна случка ме накара да се замисля по нашите си въпроси.
Възпитанието е един от големите ни проблеми. Неговата „зона” е доста по-обхватна от приетото разбиране. Защото третира нивото на нацията не само в момента, но и в доста дългосрочно бъдеще. Не е въпросът само дали се казва „Добър ден”, дали се говори на „Вие”, как се храни човек и дали отстъпва място на дамите и възрастните. Пресен пример: сега се заговори за неграмотността на младите. Ами представете си възпитан човек, който ще се примири с неграмотността си!
Накратко, възпитанието не е само придобиване на определени (от кого, това е друга песен!) навици, то е повишаване на критериите на самооценката.
Всичко това е така.
Но на празен лист ли започва да се „пише” възпитанието на човека? Ами ако ние си го имаме дадено (заложено!) от Природата по рождение?
За това става дума в заглавието, не за възпитанието на благороднически (графски 
) потомци.
Спомнете си пак случката с делфинчето!
Допуснем ли подобна хипотеза, тогава нещата се променят коренно.
Излиза, че ние с нашето си възпитание преди всичко „трием” заложеното в нас!
Впрочем, нищо чудно – това няма да е единственото, получено по рождение, което „изхвърляме на боклука” неизползвано.
„Открива колелото” – знаем в какви случаи се казва.
А всъщност упорито го правим при всяко новородено…
RSS - Posts
26 октомври, 2009 в 3:08 pm
Не „трием заложеното в нас“, а го стъпкваме и храчим върху него. То е по-ужасно.
27 октомври, 2009 в 10:49 am
Човешка работа си е, културно обагрена.
Не е просто да кажеш „благодаря“, „моля“ или „заповядай“, макар че и механичното им споделяне си има своите предимства. Все си мисля, че ако човек оценява повече „споделеното“, или по-скоро как „неговото“, е, би могло и е било час от „общото“, то в случая трябва да има и нотка показност, която освен на думи идва най-вече с усмивка.
Спомням си кадри от различни военни филми, в които се разказва за войници, даващи (повече) от нужното уважение на непознати за тях хора, спазващи етикет, дисциплина или просто … любезност? Едва ли. Това са стари ленти. Чудя се от кога не съм виждал любезен орган на реда.
„Уважавай чуждото, за да уважаваш повече своето.“, казали разни мъдри хора.
И си мисля, че са прави.
27 октомври, 2009 в 5:19 pm
Наистина Графе има неща, които носим по рождение в себе си, но смятам, че възпитанието не е едно от тях. Прекалено бързо се развива човечеството и отношението един към друг се променя постоянно, за да остане неизменено в гените ни. Иначе имаме способности, за които и не подозираме.
30 октомври, 2009 в 12:51 pm
Това е тема, която ме вълнува отдавна. Аз самият станах баща наскоро и се замилям по въпроса все по-често. Опитът ми е нищожен, разбира се, но има го – няма го, по въпроса за възпитанието ще трябва да се работи качествено и ефективно. Не мога дори да допусна идеята, че отрочето ми ще се държи като малоумен вандал или ще се учи на истинските неща в живота от редовните си посещения в чалга клубовете . Склонен съм да прибегна дори до по-крайни мерки,(разумни, разбира се), за да съм сигурен че нещата не стоят така.
Не вярвам, че в днешни дни хората обръщат на децата си достатъчно внимание – живеем във вълчи времена и някои лесно забравят какво е най-важно. Считам, че някои хора се раждат с качества и недостатъци, които се явяват тяхна природа и това е едно от многото неща, които правят всеки уникален.
2 ноември, 2009 в 11:36 pm
Аз самата имам син на 14г и знам по колко пъти съм си задавала въпроса правилно ли постъпвам в една или друга ситуация.Единственото, което знам със сигурност,е че детето трябва да расте, чувствайки любов.Само тя може да възпита в него добродетелите на дос.тойния човек