Човекът, който… четвъртък, окт 22 2009

Човек и поет да е рано или късно преполовява жизнения си път и става на 50.

Точно това се случва на един добър приятел. Преди година ви го представих с книгата му – тогава той писа за „Момичето, което…”
Сега му е време да каже нещичко и за себе си. Уж за себе си, пък, кой знае, може всеки да се намери там…

Какъв по-хубав подарък може да си направиш от една издадена книга? Е, тя е факт: “Човекът, който…”. Чудесно издание с корица от собствената му дъщеря!
На рождения си ден bogpan ще събере настоящи и бъдещи приятели, ще представи книгата си:
къде:
София, “Ориндж Център”
кафе-книжарница “Пингвините”
ул. “Граф Игнатиев” 18
(последен етаж)
какво:
Представяне на книгата, авторско четене, автографи
Изложба на графики
от художника на корицата Лилия Пангелова
кога:
23 октомври (петък), 2009 г., от 18.30 ч.
Вход и облекло свободни!
Още за книгата

Не съм чел още книгата. Затова ви препечатвам (с разрешение!) рецензията на редактора и издател Георги Милев, за когото to4ka пише: „Заслугата за това прецизно изпълнение е на Георги Милев, редактор на „Човекът, който…“. Той е добър поет и най-вече много талантлив прозаик. Той е и издател, заедно с целия екип на „Пергамент“. Тези хора наистина знаят какво е да уважаваш работата си.”

Ето какво пише Георги Милев:
„Човекът, който…” на Божидар Пангелов е неговата четвърта поетична книга. И в предишните “Четири цикъла” (в съавторство с Ваня Константинова), изд. “Буквите”, 2005, “Делта” (изд.”Омофор”, 2005) и “Момичето, което…” (изд. “Арс”, 2008) авторът се занимава с духа, с духовното начало у човека.
За него човекът е важен именно с тази своя “особеност”. И все пак тази книга е по-различна. В нея има едно подводно, недоловимо на пръв поглед, нека го наречем течение, което припокрива всички стихотворения: човекът като недоизреченост. Като невъзможност да бъде вписан и описан, поставян или изваждан в/от социални парадигми или контексти. Като енигма и мистична същност той е самодостатъчен, той сам по себе си е – и не е. Живеенето, животът са сякаш сън, съновидение. И не само. Зад видимостта на “ежедневното” има нещо друго, дълбоко, което е тук, но и другаде. Чрез обикновените понятия е трудно да се опише това “другаде”. Например “времето е идея на презрелия разум”. А след като няма време – като линейност, като измеримост – наистина всичко е възможно; пространството също е поставено под въпрос. И всичко това би било наистина объркващо, ако всички тези “понятия” не бяха превърнати във вътрешни за човека. По някакъв странен, с езика на поезията начин, Пангелов ни посочва другото, скритото, неназовимото – необичайно, но същевременно близко и познато, извън простата дескриптивност на света, който, макар и взет като знак, съществува. И една от вероятните причини е, че стихотворенията не са пряко (насилствено) концептуални, нито в тях има интелектуално заиграване или езиков снобизъм. Те са органични, резултат на вътрешно и сякаш интуитивно осмисляне. Те изобщо не се боят да използват експлоатирани, “забранени” думи като любов, сърце, луна, пръст… И това не дразни умореният ни от литература слух. Защото те са защитени в контекста както на стиховете, така и в тази, както я нарекохме, органичност. Самите стихотворения, извадени от концептуалната ос на книгата и четени отделно, са достатъчно самостойни като естетическо въздействие, със собствена емоция. Човешка, бих добавил.
Вътрешният път, вътрешното битие на човека не е леко. И не би могло да бъде друго при тази честност на търсенето, при съприкосновението с външния, така временен свят, със света на практическата необходимост. И отново резултатът е изненадващ – при тази колизия, вместо резигнация в крайна сметка усещането е за отваряне, за някакво възхождане. Защо ли? Отговорът, поне за мен, е лесен – заради вярата, надеждата и любовта.
Но може би има други прочити. Със сигурност е така.
Георги Милев

Жив и здрав да си, Божидаре, до стотина до амина пак в „Пингвините”!