В дълг съм към две блогърски щафети. Към едната вече близо 2 месеца. Не съм по такъв род „изнудване”, 
но…
…на помахване с усмивка от legrandelf не може да се откаже. Ето ме и мен по „Това, което не ни убива, ни прави по-силни!”
Предимството на закъснелите е, че четат другите преди тях. 
Много интересни (и различни!) неща има по темата.
От мен (по навик) друга гледна точка:
Фразата има философски заряд. И елементарна грешка… Успокоението е, че и най-големите философи грешат – хора са.
Грешката:
Нищо в живота ни не ни прави по-силни. Още по-малко по-добри или по-лоши (какво всъщност означава това?). Прави ни само по-опитни. И лошото, и хубавото. Трупаме, трупаме, трупаме – до края. Това, което вчера едва не ни е убило, днес е дреболия.
А защо ли, щом накрая има край? Каква полза от това трупане, след като и следващите започват да трупат отново? Най-често почти същите неща.
Нелогично е някак, още повече, че към края на живота натрупаното все повече става излишно и неупотребяемо. Не става за друго, освен да се опитваш да впечатляваш младите и да печелиш снизходителните им усмивки. На тях не им трябва твоя багаж, те трябва да натрупат свой.
Какво излиза – безсмислица на Съзиданието? Абсурд!
Тогава?
Тогава иззад облаците отгоре поглежда Душата…
Същата тая, която до скоро беше понятие от фантастиката и вярата (което си е същото).
Същата, в която напоследък философи и учени са се втренчили и упорито се мъчат да се приближат и да я разгледат по-отблизо. Усетихме ние, хората, че наистина я има.
Може би това трупане ú трябва на нея? Но тогава „ни убива” и „край” загубват всякакъв смисъл…
От друга страна, дори да приемем буквално фразата и нейния философски смисъл, пак има грешка в „Това, което не ни убива”. Има безброй примери в човешката история, когато хора са приемали съзнателно „това, което ги убива”, за да станат неизмеримо по-силни за своето дело, за своята идея.
Един пример стига – Христос!
Ако някой се е разсърдил на мнението ми, само е спечелил – по-силен е станал!
_________________________________________________________________________
По-отдавнашното подаване на щафета е от morrt – „Нещата,които харесвам„
Няма ограничения – кеф ти фундаментални, кеф ти всекидневни.
Първата ми мисъл (която си остана и последна 
) беше кратка и пределно точна и ясна:
Харесвам живота. С всичките му изненади и предсказуемо еднообразие.
Но се сблъсках с нещо интересно. Morrt изброява 9 неща. Оказа се, че шест от тях важат напълно за мен (при това поразяващо точно!), а при седмото само питието е друго!
Доста над статистическата вероятност за съвпадение, не мислите ли?
Дали можете да познаете кои 2 са извън моя списък? Ще ви дам жокери: музиката ми е професия, а за едно приятно занимание отдавна ми е минало времето…
Като допълнение от мен нещо, което наистина много обичам – да плувам в морето. Бавно и спокойно, далеч навътре, сам. С маска, за да мога да гледам под водата и да се гмуркам до дъното (издържах доста дълго под вода).
Първите години жена ми се ужасяваше като престане да ме вижда, после свикна. Предварително се осигурявах откъм спасителите (биричка с приятелски разговор ), след като веднъж пристигнаха с лодка да ме връщат и ми вдигнаха страхотен скандал.
Минали работи. Сега, за съжаление, само сънувам от време на време… 
Като преглеждах тази щафета ми хрумна нещо. Не ми се занимава да се връщам назад до първия пост. Но дали този, който е стартирал, я проследява? Ако се съберат харесваните неща от участниците може да се получи доста интересна информация – и като статистика, и за размисъл.
RSS - Posts
28 юли, 2009 в 11:44 am
Чудесно включване, Графе!
))
Благодаря ти
И да, много е готино така, да изчакаш малко и после да ни го… хакнеш
) Защото винаги има да се каже още, когато всички мислят, че… всичко е (из)казано! 
Спечелих, че те поканих
28 юли, 2009 в 2:09 pm
И аз благодаря, legrandelf, за мен наистина е удоволствие!
28 юли, 2009 в 2:15 pm
Графът заявява: „Ако някой се е разсърдил на мнението ми, само е спечелил – по-силен е станал!“
Графе, нима мнението ти е такова, че убива? Не ми се вярва да е така! Напротив: напълно съм съгласен с него, а и нещо много повече – ХАРЕСВА МИ! Не е за вярване и че по-слаб съм станал от туй, дето не съм се разсърдил (както би ни подсказала формалната логика); напротив, убедих се, че в това отношение мислим с теб по един и същ начин, а това е рудимент на сила – ако, разбира се, бъдем достатъчно умни да се сетим какво да правим с рудиментите…
Мисълта, че „онова, което иска да ни убие, но не успява (зер му се изплъзваме!), ни прави по-силни“ е просто една манипулация, която лови мегдан пред наивниците; сиреч, пред онези, които искаме да подтикнем да свършат някоя работа без много да му мислят. Защото ако започнат много да мислят, може и изобщо да не се захванат… Или по-простичко казано: такваз работа, която ние не искаме да вършим, но си търсим „канарче“ – то да я свърши вместо нас.
…Нали ставаше въпрос и за мошениците – малко мошеничество ли е да „хванеш“ някого да ти стане „канарче“?…
По едната щафета – толкова.
Какво харесвам, ли? Харесвам да ме оставят на мира: тогава биха ми се събрали малко повечко сили и време, та да се занимавам с това, което би ми харесвало в дадения момент. А нещата, които биха ми харесали в този или онзи момент са безбройно много. Да питаш някого „какво ти харесва в живота?“, е все едно да го питаш „коя книга най-много ти е харесала?“, или „кои са петте книги на твоя живот?“ Въпросът не престава да бъде НЕСЕРИОЗЕН дори когато бъде зададен така: „кои са петте хиляди книги на твоя живот?“ Да отговориш на такъв въпрос ангажирано значи, че умишлено зачеркваш многообразието на живота.
Този път у мен се пръкна дяволчето, на което се прииска малко да те ядоса, Графе – зер да те направя по-силен. Надявам се, че не е успяло, защото чак пък толкоз „сила“ би било на слабост…
28 юли, 2009 в 2:59 pm
Добре казано, Неско Посанъ!
28 юли, 2009 в 3:02 pm
Чуден коментар по първия въпрос, Графе. Чуден!
29 юли, 2009 в 12:17 am
Графе, Вие сте като Бог т.е. Не забравяте, а само малко закъснявате
Чудесен пост! И аз съм се замисляла, какво е това, което ни прави по-силни и винаги съм стигала до един извод – любимите хора. Май нищо друго не ни надъхва толкова силно. Хареса ми това за плуването, ама добре, че не съм била на мястото на съпругата Ви – една паника съм…. 
29 юли, 2009 в 12:52 am
За мен фразата беше само изтъркана, а ти си я прочел! Браво, Графе!
29 юли, 2009 в 10:17 am
Фразата не само че е изтъркана, но и невярна.
Как би изглеждала тя, ако се опитаме да я преиначим по такъв начин, че да не бъде толкоз лишена от смисъл?
„Всяко нещо, което се опита да ни убие, но не успее, не ни прави по-силни, а само просто ОЦЕЛЕЛИ в дадената ситуация. В извесен смисъл силни сме тогава, когато нещото се е опитало да ни убие, а ние сме проявили лични качества, с които не сме му дали шанс да ни навреди; но така става в изключително редки случаи – зер, не сме свръхчовеци. Истински силни, обаче, сме тогава, когато НЕЩОТО, което би поискало да ни види сметката, ИЗОБЩО ГО НЯМА, т.е., когато никога нищо не ни е застрашавало!!! ТОВА СЪЩО МОЖЕ ДА СЕ УРЕДИ – с ловкост, с дипломатическо усърдие, с демонстрация на контра-сила и т.н.“
Що се касае до „любимите хора, които ни надъхват със сила“ – да, това е прекрасно, но да се молим Богу, да не ги среща и тях МЕЧКАТА в ГОРАТА, която би се опитала да ги разкъса…
29 юли, 2009 в 10:34 am
„Ядосай, за да не бъдеш ядосан!“
Някога във Франция сред студентите от Латинския квартал на Париж е вървяла една игра на предизвикателства, която е имала за цел да се стигне до там, че единият от участниците да произнесе фразата: „Аз те ядосах – сега ти ще черпиш!“ След което тълпата студенти се е отправяла към най-близкото бистро…
Понеже тук сега си говорим за разни неща, които „ако не успеят да ни убият, ни правят по-силни“, то аз си мисля, че младите парижки веселяци са моделирали жестокостта на УБИЙСТВОТО и СМЪРТТА с далеч по нежното въздействие, което е предизвиквало само едно ЯДОСВАНЕ и нищо повече. Силният в случая е бил онзи, който не се поддавал на емоцията и не се ядосвал, а запазвал хладнокръвие.
…Но не бива да забравяме, че в тази игра УДАРИТЕ СА БИВАЛИ НАНАСЯНИ ЕДНОВРЕМЕННО И ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ. Както, впрочем, най-често става в живота…
29 юли, 2009 в 12:38 pm
Ваша светлост, благодаря! Таях надежда, честно казано…
Относно двете разлики – те Ви правят идеален за компания. Особено от моята гледна точка – удвоява ми се порционът.
И аз обожавам морето, но съм слаб плувец. Затова и шофирам – просто друг вид плуване.
А какво е питието? Бих заложил на коняк, но в Бълагария трудно се намира добър коняк.
И така?
29 юли, 2009 в 2:15 pm
morrt, в това отношение съм френски възпитаник – на всяко ядене по чашка-две хубаво вино…
– бъклицата на масата си е отколешна българска традиция.
Всъщност казвам „френски“ за важност
29 юли, 2009 в 4:45 pm
Френски поговорки (дочути в Латинския квартал – на левия бряг на Сена):
Във водата някой може, оглеждайки се, да види собственото си лице, но във виното човек съглежда сърцето на онзи до себе си.
Най-доброто, за което може да се употреби едно добро вино е да поставиш началото на добри отношения. Лошото вино, обаче, опустошава и най-старото приятелство.
Бургундското е за кралете, шампанското – за херцозите, а доброто бяло вино – за най-изтънчените кавалери…
À votre santé!
29 юли, 2009 в 6:50 pm
Monsieur, – казваше преди 35 години стопанката на домашното ресторантче в Париж – във Вас ми е надеждата!
29 юли, 2009 в 8:15 pm
Ех, преди 35 години бяхме изпълнени с необузданите надежди на прогледналия за пръв път към необятниия свят и затова когато ни уверяваха, че в нас са им всички надежди, ние приемахме това като нещо съвсем естествено, нещо, което ни се полага. Затова и не бързахме да се устемим към най-хубавото, към най-качественото, а си казвахме: да видим всичко подред! Сега разбираме, че сме допускали грешка – животът е твърде кратък и озовал се сред него, всеки от нас е бил длъжен да се насочи с решителни крачки точно там, където трябва и към каквото трябва.
Още повече, че винаги сме били наясно какво е това „което ни трябва“…
А сега вече няма кой да се обърне към нас и с едно „Monsieur“; освен ние двамата с теб, Графе – един към друг (алваджията за бозаджията).
30 юли, 2009 в 12:00 am
Ех, де да бях тогава „прогледналия за пръв път към необятния свят”, Неско Посанъ! Отдавна беше отминал този момент…
А и надеждите в мен на симпатичната стопанка бяха доста по-скромни – да уважа пивкото винце, че спътничките ми го пренебрегваха за сметка на плодовете.
Колкото до последното Ви изречение – дали някой ще се обърне към някого зависи само от човека. Винаги ще се намери някой – и вчера, и днес, и утре. Не само с “Monsieur”, но и с „Kara amiko”…
30 юли, 2009 в 12:15 pm
Драги Графе, твоята идея, изразена с думите: „дали някой ще се обърне към някого зависи само от човека; винаги ще се намери някой – и вчера, и днес, и утре…“ ме хвърли за сетен път в обятията на обсебилата ме от известно време насам парамнезия. Имам усещането, че точно тези думи съм чувал от теб преди 35 (а може би и повече) години, когато – и ти и аз студенти – се срещнахме и аз, изпаднал в самонасладата от настроенията, навеяни ми чрез всевъзможните модерни философии, с които блъсках главата си на оная възраст, изплаках, че съм самотен и неразбран интелектуалец, който може би ще получи признание едва след пет поколения, когато човечеството се опита да „узрее“ за моето сложно светоусещане и се „изтръгне от пелените си“… А ти – тогава студент в Консеваторията – посочи кръгом с пръст наоколо и каза: „Виж с какви пркрасни момичета е пълен света! Дали някоя от тях ще се заинтересува от теб зависи единствено само от теб; винаги ще се намери някоя – и днес, и утре, и в другиден! Не унивай!“
Това, за което ти пиша сега не е нищо друго, освен „déjà vu“ – психическо явление, което би могло да бъде и най-обикновена заблуда, но може да е свързано по някакъв начин с инферналните страни на реалността, в която „плуваме“.
Дали се заблуждавам? Може би! При интернетските условия, в които действуваме с презумпцията, че трябва да останем ИНКОГНИТО на всяка цена, е много трудно да се установи. Но все пак ние можем да си зададем някои контролни въпроси, за да разберем дали реалността не е решила да разкрие пред нас някоя от инферналните си страни.
Моят единствен контролен въпрос е следният: Известна ти е, Графе, историята с Яворов и Лора в трагичната нощ, когато Лора напуска живота (от което са останали куп догадки – дали Лора се е самоубила, или е станала жертва на необуздания характер на своя съпруг). Каквито и да са интерпретациите, трагедията си е трагедия – младото семейство тъкмо се е било отделило на квартира, за да не остават повече в дома на родителите на Лора, които ненавиждали зет си.
Квартирата се състояла от две – по моему доста мизерни – стаички на горния кат в къщата на доктор Новкиришки (на кьошето на Витошка и Солунска). Когато Лора се самопрострелва / или бива простреляна /, викат да установи смъртта и да подпише смъртния акт доктор Койчев, който живеел една пряка по-навътре в тогавашния Корубаглар – славен квартал, обитаван от най-изявените български интелектуалци по онова време (там даже е живял известно време и самият Вазов, преди да му стане готова къщата зад Народния театър, която би трябвало и до днес да му е КЪЩА-МУЗЕЙ, ако безсрамниците не са решили нещо друго; Вазов е живял до сами Евангелската-Баптистка църква).
Аз си спомням доктор Койчев – вече престарял, може би повече от 90-годишен – как всяка вечер излизаше на балкона на своя дом и се любуваше на последните лъчи на залеза. Споменът за доктор Койчев е един от най-трайните спомени от моето детство, защото години наред ние се виждахе през улицата и си кимвахме: той 90-годишен, а аз само 9.
Та викам си – ако ти Графе си този, за когото те мисля, би трябвало и ти да си спомняш доктор Койчев, седящ на шезлонга на терасата на своя дом, изпаднал в характерния за дълбоката старост транс пред великолепието на отминаващия живот.
И още нещо, Графе! Прави ми впечатление, че навсякъде се обръщам към теб с „ти“ (както е нормално за сугубо демократичния стил на общуването по Интернет), докато ти поддържаш строго официалния (и казионен, бих казал) тон, при който хората са на „вие“, та даже и на „Вие“ с главна буква. Знаеш ли? – Така е между чиновниците в едно ведомство, които се дебнат да си подлеят вода! Ние с теб няма какво да се страхуваме един от друг – и без това въобще не се знаем кои сме, а и не искаме да знаем. Това, че аз се залепих за твоя блог (като някакъв графоман и пиша непоканен най-различни неща), е защото у мен зазвуча една сантиментална струна, което ме доведе дори до парамнезия. След определена възраст, когато не можем ясно да си дадем сметка дали още сме по-скоро живи, отколкото мъртви или вече сме по-скоро мъртви, отколкото живи, парамнезията сигурно е нещо обичайно.
Но сантиментите са лош съветник! Тъй че – приеми моите съжаления загдето съм погазил принципа ти да се самоизолираш от профаническото тресавище, по чиито брегове ти си принуден да стъпваш само на пръсти, високо вдигнал пешовете на редингоута си…
30 юли, 2009 в 7:56 pm
Драги Неско Посанъ,
.
Очевидно не съм този, за който ме мислите. Недоразумението лесно ще бъде поправено – не съм анонимен в блога си. Вижте http://vascont.wordpress.com/2007/12/22/az/
Доколкото разбирам, Вие сте доста по-млад от мен („преди 35 (а може би и повече) години, когато – и ти и аз студенти – се срещнахме”).
За „Вие” с главна буква
Този въпрос сме го изяснявали в блога. http://vascont.wordpress.com/2008/03/05/ti/ – непременно прочетете до последния 11-ти коментар.
Изобщо за мен можете да научите доста много – всичко, което старите ми приятели тук знаят. За детството ми, за баща ми и майка ми, за семейството ми и много други неща. Ако Ви е интересно да ме опознаете, тръгнете по „Публикациите през първата година” http://vascont.wordpress.com/edna-godina/ в „Списък на публикациите” (колоната в ляво).
Между другото, все се каня да попитам – Вие имате ли блог?
30 юли, 2009 в 9:11 pm
Драги Графе,
Благодаря за любезните разяснения.
Аз няма да се интересувам от каквото и да е свързано с Вас, макар от доста време да сме разменяли из виртуалното пространство (по вестникарските форуми също) реплики по най-различни поводи и моята оценка е, че Вие се интересувате от теми, които имат сериозна стойност и за мен самия.
Гледам, че в по-ранните записи на блога Ви сте пренесли за допълнителна дискусия от СкайФорума едни мои наблюдения за евентуалната телепатична връзка на враните с човека, който им подава храна. Занимавам се с подобни проблеми заради по-обширните ми занимания с антропология, които пък са свързани с дейността ми като преводач на устен фолклор на т.нар. „примитивни народи“. С други думи при мен акцентът пада не върху анималистичната психология (на животните и птиците – има клонове на науката, които се занимават и с това), а заради отражението, което намират тези особености на животинския и птичи свят върху светоусещането на местните племена – в една или друга част на планетата ни, – както и върху практиката на техните племенни жреци и шамани, което именно е съществена част от фолклора.
…Както виждате, преминавам на „Вие“ – нека бъде по Вашему. Но това е, защото имам намерение повече да не посещавам Вашия блог – имам и твърде много друга работа, така че не бих искал да ме смятате за обсебен от Вашите интереси. Това, което ме подтикна да бъда настойчив напоследък в писането си тук, е заради съмнението, че сте един мой приятел от детинството, който завърши Консеваторията и стана музикален критик. Но Вие ме уверихте, че не сте този мой приятел, и за мен това е достатъчно.
Жалко е, наистина: аз съм един невероятно самотен човек, загубил връзка с всичко, което някога беше радост за мен – приятели, спомени, преживявания… Всичко това вече го няма – като че ли е пометено от някакъв страшен Суховей на Епохата.
Пиша често по българските форуми, за да си поддържам родния език в добро състояние и избягвам да се пъхам в блоговете на хората (в този случай това беше едно отстъпление от принципите ми). На такива места не върви да си анонимен, защото там самите стопани на блоговете разказват всичко за себе си (а аз именно това не бих искал да знам за другите, както и сам не бих предоставил като всеобщо достояние такава информация за себе си).
Дали имам свой блог? Разбира се, че не! Аз съм номад по природа, а за да има някой блог, трябва да е представител на уседнала раса.
Желая Ви плодотворно развитие на блога Ви. Сбогом.
30 юли, 2009 в 9:36 pm
Неско Посанъ, Вие Вестоносец от Скайфорума с интересните писания за враните и мечките ли сте?
Моля Ви, не изчезвайте!
Много пъти съм изразявал съжаление за прекъснатата връзка! Не ми се иска да Ви загубя пак!
2 август, 2009 в 10:20 pm
Хей, Неско Посанъ, каня Ви на среща-купон в София, тази събота, сутринта (ако сте в България). Отдавна се интерусвам от животните шаманите и сказанията (песните), защото във фолклора намирам закодирани много вселенски постулати или истини. Бих се радвала да ви видя на живо.
Аз нямам време да общувам чрез блогове, пък и винаги предпочитам живото присъствие. Имам си страничка в интернет (www.aromaterapia-bg.com) и там всеки може да види лицето ми (от предаване по ТВ за ароматите), а такa също и да прочете размислите и опита ми по тази тема. За съжаление, има още няколко много интересни и щекотливи теми, по които просто не ми остава време да напиша по нещо, но бих се радвала да се видя с Вас. Интересно ми е.
Ще Ви бъда благодарна, ако приемете поканата. Поканих също Графа и другите учаднтици в блога на среща.
Приятна вечер на всички! И седмица!
3 август, 2009 в 9:37 am
Роси,
първо, Неско Посанъ се сбогува, за съжаление, и второ, той не е в България.
3 август, 2009 в 1:07 pm
[...] Човешкият живот трае от раждането до смъртта. Ден след ден. Съвсем естествено, физически човекът не остава един и същ. Ражда се безпомощен, расте и се изпълва с физически сили. След това започва да „се износва” и тези сили да намаляват – все повече и повече, докато графиката се закове на нула. Но през живота си човекът трупа и духовни сили. И странно, те не се износват, а нарастват до края. Така е „постановило” Съзиданието. Сигурно не е случайно, но за това ние все още можем само да гадаем. (Първата от „Две щафети”). [...]