Окончателните резултати вече са обявени официално. Няма да ги повтарям – има ги в нета, широко вече се коментират. Още повече, че известен коментар направих предварително – за подреждането още след евроизборите, за кой печели и кой губи в предишната публикация.
Тук ще коментирам някои неща, които ми правят впечатление, а мисля, че ще останат настрани от еуфорията.
Преди всичко (на първо място!):
В избирателния списък има 6 973 770 имена. С 289 000 повече, отколкото само преди месец!
Няма как да не възникнат въпроси:
- Колко милиона български граждани (общо) сме в момента?
- От къде се появиха тези почти 300 хиляди?
- Колко българи са емигрирали (установили са се да живеят постоянно в чужбина) и колко са само временно работещи там?
- Колко е населението на България, живеещо постоянно в страната (вкл. временно работещите навън)?
На второ „първо” място:
Партиите, влезли в народното събрание, печелят с гласовете си 192 депутатски мандата. Общо на гласовете на невлезлите се полагат още 17 (до 209, говорим за листите без мажоритарните 31).
Тези 17 места най-законно и безочливо се „присвояват” от 6-те влезли партии, както следва:
ГЕРБ седем (честно спечелени 83);
Коалиция за България три (37);
ДПС три (30);
Атака две (19);
Синята коалиция едно (14)
РЗС едно (9).
Ясен съм, нали? Тези места те получават даром, без да са ги спечелили!
Чух изказване на Б.Борисов, че едно от първите неща на неговото правителство ще бъде изработването на избирателен кодекс. Т.е. постоянен избирателен закон. Не е трудно да се отгатне дали този принцип на узаконена кражба ще присъства в него. Ако не го измести друг, който също го има по света – първата по гласове партия, независимо от процента, взема 55% от местата в парламента; 45% за останалите. Около приемането на сегашния закон чух някой от ГЕРБ да споменава колко хубава е тази система… 
Много се страхувам, че избирателният закон (кодекс!) ще остане отново извън актуалното внимание на нашего брата, силно ангажирания обществено блогър.
Трето, така наречените мажоритарни избори изобщо нямаха нищо общо с мажоритарност – т.е. избор на личност.
Как мислите, колко от 4-те милиона гласували мажоритарно могат да ви кажат името на човека, за когото са пуснали бюлетина? Да не ги питаме защо точно за него…
За очакванията какво ни чака оттук нататък няма да пиша тук. Моите предвиждания ще напиша в затворена публикация (да се фиксира кога е написана), която ще види бял свят като ú дойде времето, живот и здраве.
Когато ще бъда много радостен, ако не съм познал по повечето точки…
RSS - Posts
8 юли, 2009 в 2:15 pm
Никой не е виновен, че много хора са гласували протестно , НО с ясното съзнание за неуспех.
Просто протест. Без илюзии.
8 юли, 2009 в 4:08 pm
Не съм специалист, но ми се струва, че преразпределението на гласовете е нормална практика. Казано е, че трябва да влязат 209 души, като партиите под 4% не могат да получат депутат. Това означава задължително някъкъв процент „отпаднали“ гласове, които, за да се попълни бройката, трябва да се преразпределят…
Позволете ми да споделя лично мнение:
1. 240 депутата са комично много за 6.5 млн избиратели. Това прави по около 27,000 души на народен представител. В САЩ например, на представител (долна камара) се падат над 680,000!
2. Депутатите са „хора от народа“, т.е. не са специалисти по законотворчество – затова продукта им (законите, които правят и приемат) е трагичен. Това не е обвинение към тях, а към системата. Двукамерен парламент, в който има горна камара на юристите-професионалисти (30-40 души?), и долна камара на народните представители (100-120 души?) би била много по-съвършенна форма на управление.
3. Ако гражданите не си направят труда да проучат кой им е мажоритарният представител, не намерят начин да го видят очи в очи, и да зададат въпроси към него (т.е. да придобият лична представа за него), а просто си пуснат гласа за него, сами са си виновни. Демокрацията преди всичко е лична отговорност!
4. Последно – никога не съм можел да разбера защо на депутатите им е нужен имунитет и всякакви привилегии!? Ясно е (този път направо го завряха в очите на всички), че имунитета и привилегиите приввличат престъпници, търсещи чадър от съдебни преследвания. До кога още хората ще търпят такива безобразия?
Пак искам да кажа – това е само моето скромно мнение на непрофесионалист!
8 юли, 2009 в 6:46 pm
vladi57, аз също съм дилетант – това, че по стечение на обстоятелства 18 години се занимавам с провеждането на изборите не ме прави професионалист.
)
Прав сте, преразпределението на гласовете е нормална практика по света. Нормална практика са и по-драстични методи за подмяна на даден вот. Защото са удобни на играчите в политическата игра. Това, обаче, не ги прави най-добър демократичен начин на избор – те винаги ще си останат антидемократични.
Не са и неизбежни – има системи, при които се избягва преразпределението на гласове, дори нещо повече, обвързването само с една партийна листа (в категория „Избори и изборджии” при мен има публикации по въпроса).
Не трябва да сме индиферентни по въпросите на избирателната система – от нея зависи твърде много управлението!
По т. 3:
По принцип сте прав, но това зависи от предизборната атмосфера. Лична отговорност? Точно така! Предложете ми и ме оставете да преценя лично какво избирам. Не ме учете кой не трябва или трябва да бъде – това е според вашата лична отговорност, която искате да наложите и на мен! (риторично, нямам предвид, че Вие го правите!
9 юли, 2009 в 1:21 pm
(по мотиви на Йорданъ Йовковъ)
…Веднъж Бате Бойко видя жени, които копаеха. И те бяха скрили лицата си в черни чумбери и сякаш не копаеха, а ровеха земята, за да скрият в нея сълзите и мъката си. Бате Бойко поиска да им каже нещо добро и обърна автомобила си към тях. Но те, щом го видяха, щом видяха и множеството излъскани пожарникарски каски зад него, пуснаха мотиките и избягаха. Остана само един старец под една цъфнала слива. Той се изправи, подпря се на тоягата си и зачака.
— Защо избягаха жените, старче? — троснато попита Бате Бойко.
— Знам ли… трябва да са се уплашили, жени нали са…
— А ти? Ти не се ли уплаши?
— Защо ще се плаша, ефенди, не се уплаших. Стар съм аз, от какво ще се боя. Боя се от Господя и от него чакам смъртта си…
Но макар и да казваше, че не се бои, старецът потреперваше и плахо гледаше многобройните огнеборци, въоръжени с маркучи, въжета и стълби, които навалиха наведнъж в долината. Някои слязоха от червените пожарникарски коли и ги откараха да ги заредят с питейна вода на реката, други се разтичаха и се питаха за биричка.
— Момчета! — завика старецът на турски (понеже често гледаше вечер специалната програма на БТВ на турски език) и посочи с тоягата си. — Ей там има заведение, в което изпълняват и чалга, ей там до тополите, барчето де. По пътеката, все по пътеката!
— Уплашиха се жените — продължи той по-спокойно, като се обръщаше към Бате Бойко. — Ти не им вържи кусур, ефенди. Завикаха: Капъсъзи са! Какви ти капъсъзи, думам им аз, не видите ли, че са избрани хора — депутати, я колите им — все черни лимузини, хубави и само една бяла — на пашата. Тъй сме запомнили ний пашите от политическия елит — на бели лимузини.
Бате Бойко почти не го слушаше и гледаше към баира, накъдето избягаха жените.
— Там е селото ни — подзе старецът, — от Популистово сме. Аз съм дядо Следменпотопко, дядо Следменпотопко от Популистово. Ех, не сме май добре, немотия, глад. А временцето хубаво, рекохме да поизровим земята и да засеем нещо, малко лук, малко боб. Заловиха ме и мене жените, ела, думат, да ни пазиш. Какво ще ги пазя аз! Ама пък сами сме, без мъжка челяд сме. Не останаха мъже, откато ни бастисаха то ли Ванчо Костов, то ли Соломон Паси, то ли Сергейчо — Станишевото момче, то ли пък Бате Бойко…
Бате Бойко погледна стареца изпод око и едва забелязано се усмихна:
— Бате Бойко ли? Ти виждал ли си Бате Бойко, старче?
— Де ще го видя, синко. Онзи, който го е видял, не е оживял.
— А аз кой съм? Познаваш ли ме?
— Де ще те познавам, ефенди. Приказваш като нас, от агите има много да приказват по нашему. Кобургготският престолонаследник, Симеончо — зная го, — и той тъй чисто приказваше. „Когато му доди времиту!“ — все тъй хортуваше; то пък „времиту“ взе че не дойде… Не, не те познавам.
Той замълча и замислено спря натъжените си очи на Бате Бойко.
— Не те познавам. Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе — с черен каратистки колан: как у Путина! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то сега какво е…
— Какво е сега?
— Кой отде иде, коли, кой отде иде, граби и пали. А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!
Бате Бойко се засмя — първата му усмивка през тая пролет, — извади кесията си, сграбчи шепа жълтици, които винаги носеше със себе си с цел подпомагане предизборната си кампания, и каза да оставят по една на всяка мотика.
— Нека си ги вземат жените, като се върнат — каза той, — и нека помнят Бате Бойко. А ти, старче, прощавай! Прощавай и сполай ти за думите!
Като змия изсъска брезентовият огнеборски маркуч в ръката на Бате Бойко, бялата му лимузина хвръкна под него. Трепнаха пожарникарите, почувствуваха, че Бате Бойко ги води, и препуснаха червените си огнеборски коли след него. Ония, които бяха слезли, качиха се и също тъй бързо препуснаха. Земята закънтя под гумите на тежките машини. А старецът стоеше под цъфналата слива и гледаше след тях…
10 юли, 2009 в 2:13 am
Радвам се, че сме на едно мнение!
Бих искал да добавя нещо за тази т.3. Ако искам да съм съзнателен гражданин, не би следвало да очаквам специална атмосфера – да, разбира се, че тя би могла да спомогне много за изграждане на диалог, водещ до рамка на очаквания. Но, дори атмосферата да липсва (очаквано е едно сковано от десетилетия авторитаризъм общество), МОЯТ глас е МОЕТО СВЕЩЕННО ПРАВО – нали?! Няма да го дам ей така – по инерция… 