Увереност, добро самочувствие – от къде бе, братче?!?

- Разкажи нещо забавно, че от сериозност светът вече ни е черен! – казват приятелите.
- Дадено – казвам – ще ви разкажа приказка от живота.
Приятелите ме поглеждат подозрително, но се приготвят да слушат.
- Имало едно време – започвам аз – един млад човек…
- Че то и сега ги има, я гледай нас! – казват приятелите.
- Прави сте! – отговарям – Я да си продължа за сегашното време, нали е приказка от живота.
Та срещам от време на време един млад човек…
- Колко млад – хилят се приятелите.
- Я стига сте ме прекъсвали! – сопвам се аз – „Колко млад”! По-млад от мен!
Те избухват в смях, но ме оставят спокойно да разказвам.

- Ще ви го покажа – продължавам аз – ето, гледайте мислено: симпатичен на вид всичко му изглежда наред, ама някак потиснат, неуверен, погледа му в земята. Затворен в себе си. Отива на работа.
Днес е спокоен, доволен е от себе си. Написа възложената му работа безупречно, в това – да пише – поне го биваше много.
Поздрави колегите си, направиха по чаша кафе и зачакаха началника. Ето ти го и него, черен като облак. (Винаги съм се чудил защо началниците трябва да са непрекъснато сърдити, това в задълженията им ли е?). Влиза и от вратата подхваща нашия човек. „Написа ли го” вика „дай да видя”. Поглежда отгоре-отгоре и се развиква: „какво е това, все аз ли трябва да се грижа за всичко, веднага да го оправиш!”.
Подряма младия човек над листата, занесе ги след час както си бяха и чу „е, това вече е друго, ама пак аз трябва…”.
Нататък е ясно. Настроение отново под нулата. Само от време на време една искрица проблясва в главата му: „Глоси”. Вечерта щеше да ходи за първи път там…

- Браво бе, много ни развесели! –ме прекъсват приятелите не дослушали – Нас ще описваш! А уж за сладкодумец минаваш.
- Добре де, друга ще ви разкажа щом тая не ви харесва.

Имам съседи младо семейство. Момченцето им е двегодишно. Живо дете, но голям глезльо и все недоволен, в чудо са от него. Преди време решили да го заведат в една детска певческа група. „Смехоранчета” се казвала, името им харесало. Да се залисва там белким малко мирясат в къщи.
Завел го бащата да го записва, а то от вратата се дърпа и мрънка „не искам тук, една детска градина ми стига”. „Прав си е” помислил бащата и аха да се върнат, ама двете „лелки” го подхванали „тъй-тъй си дошъл, остани сега, пък по-нататък ако искаш”. Кандърдисало се хлапето, останало.

- И после какво – питат приятелите.
- Ами какво – ходи си най-редовно.
- Ти това за приказка ли го имаш? – ехидничат те. – Няма ли да има там нещо таткото, лелките…
- А бе вие какво искате? – ядосах се аз. – Не дочаквате края, пък критикувате. Не знаете ли, че на една приказка най-важен е краят?
- Е, хайде, дай края, че да видим. Само гледай да не е много дълъг.
- Благодаря за снизхождението – иронизирам аз и продължавам.

Вървя вчера и гледам насреща младия човек. Отдавна не бях го срещал. Уж той, пък сякаш друг човек. Уверена походка, спокойно лице, ведър поглед. „Здравейте,” – казвам – „как сте? Да не сте станали началник или пари сте спечелили? Много добре изглеждате.” „Глупости,” – засмива се той – „книга ми издадоха, наскоро ú беше премиерата. По радиото за нея разговор водихме.” „Ама как?” – изненадано възкликвам аз – „Вие от кога пишете?” „Отдавна,” – казва – „ама само аз си знаех. Ако не беше „Глоси”…” и отмина.
Продължавам нататък и се чудя мислено що за звяр е това „Глоси”.

Не щеш ли срещу мен съседите, бащата с момченцето. „Как е,” – закачам аз хлапето – „слушат ли те мама и татко?” То ме поглежда отдолу нагоре снизходително сериозно. „Хе,” – засмива се бащата – „свърши се тя тая работа. Вече не сме глезени бебета, сериозно се отнасяме към живота”. „Браво,” – казвам аз – „добри възпитатели сте”. „А бе, ние дали сме добри не знам, ама „Смехоранчетата” да са живи и здрави! Идея си нямате колко сериозно и с какво самочувствие се отнася към всичко, което прави откак ходи там”.

Тук направих пауза като всеки уважаващ себе си разказвач.

Гледам, приятелите нещо умълчани. Тъкмо се чудех как да извъртя накрая приказката, че да стане хем по-интересно, хем ясно какво искам да кажа, един промърмори на себе си:
- Човек никога не знае кое може да му вдъхне самочувствие и увереност и да промени живота му…

Така е.
Но поне за „Глоси” и „Смехоранчетата” се знае. С очите си съм го видял…
_________
Под черта: Възрастните сами му търсят колая – кой пише, кой хорца тропва… :) Който иска сам намира как да си направи живота по-красив и истински. Но децата не могат сами! Мами и татковци, децата ви цял живот ще берат сладки плодове ако помислите на време за това (за 2-3 годишните вече е точно на време!).

За известна представа: част на запис от предаване по радиото за една премиера на книга на млад човек от кръга „Глоси” и един запис на „Смехоранчетата” (предоставен ми любезно от една от „лелките” :-D ), в който най-възрастният изпълнител е на 4 и нещо, а най-младия на 3 и нещо години. Правете му сметка кога са започнали „артистичната си кариера”. :) Как пеят нали чувате?

Заб.: за „Глоси” изчаквайте да се зареди файла, голям е. За да чуете Смехоранчетата трябва да свалите и да отворите с Queue-It-Up. Записът е във формат .wma