Кафе, кафенета, кафеджии

и най-младия ми реален приятел.

Звъни отдолу сестра ми.
- Слез да се видим в кафето – казва тя по домофона.
Слизам, сядаме в кафенето под нас и аз, леко разтревожен, я питам защо не се качи горе ами тук се срещаме. Какво тайно има да ми каже.
- Нищо – успокоява ме тя – ама тук някак разговорът ни е по-концентриран.
Замислих се.

Среща – най-разпространения начин за социален контакт, без какъвто хората не могат.
Човек често участва в срещи. Случайни, уговорени, с приятели, познати, за запознаване, делови „на крак”, и т.н. Обикновено срещата обсебва вниманието и избутва на заден план обстановката. „Да седнем някъде”. А се оказва, че „някъде” съвсем не е маловажно как ще протече разговора и срещата.
В къщи – ами това си е гости, дори когато сестра ти идва. С всичките изисквания към участниците.
В ресторант – подходящ час, достатъчно време, меню, сервиране, консумиране – куп разсейващи елементи.
В кафене – най-изчистено от „странични смущения”. Поръчвате чашка кафе и срещата (разговорът) е изцяло във фокуса.

Кварталът ни се оказа „кафеджийски”. Започнах да пресмятам – в карето от съседни пресечки „на един поглед разстояние” на 9 места може да пие човек кафе, 3 от които са истински кафенета с масички.

Аз, обаче, от година и нещо зиме-лете всяка сутрин около 8 съм пред Monte Negro. „Пред”, защото не е от истинските кафенета, а чудесно магазинче за кафе. Няма масички, кафето си го пием на крак навън на тротоара. Но правят най-доброто кафе и продавачките са … а бе, отдавна са ми истински приятелки! И те излизат с чашка при нас на приказка. „При нас”, защото обикновено сме няколко накуп – ранобудни съкварталци, продавачки от съседните магазини, кучкари с кучетата на път за разходка и т.н. Сутрешна „раздумка” в действие!
Постоянните (по това време) минувачи приятелски ме поздравяват – даже с една твърде важна държавна личност си пожелаваме с усмивка „приятен ден” всяка сутрин преди да се качи в служебната кола (живее в съседство). Без да сме се запознали! Изчезна ли по някаква причина за известно време след това ме посрещат като завърнал се от далечно пътешествие.
В къщи се шегувам, че сутрин отивам да сложа пръст на пулса на квартала.

Всички тези приказки ги изприказвах за да разкажа за най-младия ми реален приятел.

От постоянните минувачи има интересна двойка. Майка и син. Всяка сутрин минават по едно и също време на път за детската градина. Майката е точно покритие на понятието „чаровна” – весели очи, сърдечна усмивка. Малчуганът странно съчетание на общителен и същевременно авторитетно сериозен – усмихва се само когато има защо.
Преди година Вики (казва се Виктор) първи ми направи впечатление. Държеше да влезе всяка сутрин в магазинчето за да поздрави продавачката. Но си стисваше най-напред нослето с ръка – против силната миризма на кафе.
Закачих го веднъж, започнахме да разменяме по някоя дума, показваше ми някоя дребна играчка, която носи за градината като ми я демонстрираше по перваза на витрината… И така всяка сутрин. Сприятелихме се постепенно в едно предсказуемо всекидневие. Отношения, които наглед имаха реалност на определеното място в определения час. Докато се случи нещо, което не очаквах и което много ме трогна.

Известно време „отсъствах” на сутрешните сбирки по стечение на обстоятелствата. Срещнах Вики и майка му случайно. Той се втурна радостно към мен и започна да ме разпитва защо ме е нямало! Майка му забеляза изненадата ми, засмя се и ми обясни, че разпитвал за мен… Ето ти тебе “реалност на определеното място в определения час”!

Сега редовно се виждаме сутрин – уточнили сме графика на движение. И денят ми някак става светъл от сутринта…

Оказа се, че 70 години разлика не са пречка за приятелство!

Ето моя най-млад приятел Вики:

Сериозна усмивка!

По маршрута за детската градина

Тая Баба Марта все сърдита!

мъжете знаят защо!

Допълнение на 08.04.2009. Рисунки на Вики специално за мен!