Както вече споменах, грипът реши преди десетина дена да не ме пренебрегва повече, че може да се обидя. Дойде и ме поздрави по доста странен начин. Както си седях пред компютъра и се разхождах по света с есперанто изведнъж, без каквото и да е предупреждение, компютърът и стаята ми се завъртяха вихрено! Торнадо 15-та степен по Рихтер!
Затворих здраво очи да не отлетя и пипнешком се добрах до леглото – за късмет е на една крачка. Легнах, все така здраво стиснал очи, и започнах анализ. Като оня професор, който по логичен път си намерил очилата („щом виждам, че ги няма на бюрото, значи са на очите ми”).
Та и аз – започнах да си проверявам вътрешно системите. Пулсът ми нормален, температура нямам, никъде не усещам и най-малък дискомфорт, камо ли болка. „Остава да съм свалил рязко кръвното с дългото седене на компютъра” – мисля си – „няма какво друго да е”.
Докато се чудех как да се добера до апарата за кръвно, че е по-далеч от една ръка разстояние, усетих, че ситуацията край мен се измени рязко.

Преди да продължа със събитията, малко данни за обстановката. Не бях сам в къщи – Точица и зет ми бяха оттатък в другите стаи (и те пред компютрите си :) ). Достатъчно беше да ги повикам не много силно – вратите у нас стоят отворени за да може персийчето да се разхожда свободно, че не се е научило още да си ги отваря. Ама повикването пазех за накрая – няма да вдигам паника за един световъртеж, я! На колко хора главите се завъртяват я от слава, я от власт, я от много пари, че даже от комплименти. Ако почнат всички да викат къде отива звуковият фон!

Но да продължа историята. Споменах персийчето Милчо – подсказвам ви, нататък той ще е главния герой след като пое в ръцете си инициативата (в буквалния смисъл!).

Лежа аз и чувам, че Милчо мечи до главата ми. Отворих предпазливо едвам-едвам едното око и го виждам до леглото, вдигнал глава и разтревожено ми приказва. Пуснах ръка към него и му казах „спокойно, нещо ми е лошо, ама няма страшно, жив съм”. Той подскочи като ужилен и хукна нанякъде. Аз затворих отново очи.
Докато чух разтревожения глас на Точица „какво ти е?!?”…

Нататък е ясно – децата поеха нещата в ръцете си и като се има предвид, че Евгени е лекар (макар психотерапевт) след броени часове ситуацията беше овладяна и степените бяха свалени до 1-2-ра. Като начало една голяма чаша посолен айран ми отвори очите, че наистина бях рязко понижил кръвното.

След това Точица ми разказа какво е станало.

Милчо изведнъж се втурнал при нея в хола, хванал я с предните си лапи за глезена и започнал да я дърпа, мяукайки разтревожено. „Няма да играем сега” – казала му тя – „имам работа”. Той я пуснал, изтърчал до вратата, върнал се и отново я хванал за глезена, продължавайки бурно да обяснява нещо (знам какво – „дядо е легнал на леглото по никое време!!!”). Тя станала да види какво толкова иска, а той хукнал пред нея да я води при мен…

Това, драги приятели, са фактите, за които се подписвам. Оставям всеки сам да си търси обяснението.

Едно е сигурно – Милчо в беда няма да ни изостави!