Имало едно време (преди 60 години) две овнета. Красиви били, весели и много игриви. Живеели си безгрижно в стадото с майка си. По цял ден лудували с приятелчетата си и вечер заспивали изтощени, но щастливи.
Един ден стопанинът ги хванал, завързал им крачетата да не избягат и ги натоварил в една каруца.
Изплашили се овнетата. Какво означава това, къде ги карат, какво ще стане с тях? Топуркали колелата на каруцата, а те лежали и си изблейвали тревогата едно на друго, но нищо не могли да измислят.
Не след дълго каруцата влязла в един двор в полите на Витоша и спряла. Слязъл стопанинът, излезли някакви непознати хора. Разговорили се нещо, дали му в ръката някакви хартийки. Свалил той овнетата, подкарал кончето и си заминал.
Лежали овнетата вързани на земята и уплашено мълчали. Само ококорено се оглеждали. Около тях имало мъж, жена, момче и едно малко момиченце. И те сякаш не знаели какво да правят, гледали ги и се чудели.

Първо се окопитило момиченцето. Клекнало и започнало да гушка и гали едното овне. Момчето не чакало ами подхванало другото. Бре, какво става, на овнетата много им харесало, такова нещо не им се било случвало! Само да не им бяха вързани краката…
Мъжът сякаш разбрал мислите им. Взел ги едно по едно и ги пренесъл в хубава чиста кошарка. Затворил вратичката и им развързал крачетата. Скокнали те, разтичали се нагоре-надолу да разгледат. Ама не забравяли да се закачат с момчето и момиченцето, даже от едно кюскане то паднало, ама не заплакало, а се заляло от смях.

Заживели овнетата при новите си стопани. Още по-щастливо от преди, че много добре ги хранели, а и най-важното, всеки ден при тях идвали новите им приятели. Знаете ли колко е приятно да те погалят и прегърнат през врата техните ръце?
Само една болка си имали – тясно им било в кошарката, нямало място да се натичат и наиграят.
Разбрало момчето мъката им. Казало на баща си и майка си.
- Ще избягат – казала майка му – нали виждаш, че двора ни е полуразграден.
- Освен ако не им обясниш, че не трябва да излизат навън – казал баща му и го погледнал втренчено.
Майката обърнала поглед към бащата, но си замълчала.

На другия ден, докато момиченцето спяло, момчето отишло в кошарката при овнетата. Те веднага наврели муцунки в него.
- Ще ви пусна по двора – казало им момчето – но навън няма да излизате, защото ще се загубите и вече няма да се видим. Разбрахте ли ме?
Овнетата застанали срещу него необичайно сериозни и неподвижни.
- Ще ви пусна – повторило момчето – но излезете ли от двора, край! Няма да ме видите повече.
И отворило вратичката на кошарката.

От този ден щастливите дни нямали край. Кошарката стояла непрекъснато отворена денем и нощем. Овнетата сутрин чакали строени на вратата на къщата да излезе някой и непрекъснато скачали и играели като кученца около стопаните си. Сами да играят вече не им било интересно!

Изтърколило се лятото, напреднала есента и замирисало на зима. Овнетата не се безпокояли, зимата не ги плашела. Затова с изненада забелязали промяната в стопаните си. Те все по-често ги прегръщали мълчаливо и продължително. Силна тревога усещали в момчето и не можели да разберат причината.

Един ден в двора влязла каруцата на стария им стопанин. Овнетата се скрили в кошарата и започнали любопитно да наблюдават от там. Свалил той от нея един голям чувал с нещо, внесли го в къщата и се позабавили. Овнетата по навик отишли до вратата и зачакали.
Излезли по-едно време всички. Започнали да ги прегръщат трескаво. После майката, момчето и момиченцето се прибрали някак припряно. Бащата и селянинът им вързали по едно въженце на вратовете и ги качили в каруцата. „И както се разбрахме” казал бащата на изпроводяк. „Дадена дума, хвърлен камък” отговорил селянинът и потеглил.
Този ден бил най-тъжният в живота на овнетата и те не го забравили. А живели колкото природата им е дала – били израсли здрави и силни овни и ги държали за разплод. Такава дума бил дал селянинът.
Дали по бузите на хората от къщата им е имало сълзи на прощаване не можеха да кажат, но за момиченцето бяха сигурни, а за останалите почти – при тръгването на лицето на бащата нещо блеснало…
…………………..
Така завърши първият опит в семейството ни да си отгледаме животни за месо. Годините бяха още трудни, следвоенни, месото беше с купони в минимални количества – колкото да не е без хич.
Не може да се каже, че не беше успешен – чувалът беше пълен с месо.
„Първият” написах, защото след него имаше и втори, но за него в следващ разказ.