Разказах как се срещнах и ожених за момичето, което ме заслепи. Късмет за цял живот написах. Не е клише – това е равносметката за моя живот и семейството ми.

Нормално е да напиша за Митя. За нея, разни истории, интересни случки и приключения. Но не мога. Каквото и да напиша няма да можете да добиете истинска представа за нея и живота ни. Защото тя беше душата на нашето семейство. В напълно буквалния смисъл на израза. А душа описва ли се с човешки думи?

Само няколко жалони за да си създадете някаква представа.

От първия ден на присъствието ù в дома ни баща ми я наричаше „детко”.

40 години живяха заедно в един апартамент (в едно семейство!) майка ми и жена ми – снаха и свекърва. Без нито едно, дори дребно, скарване! Последните месеци от живота на майка ми (когато тя беше на легло) Митя се грижеше изцяло за нея.

По техни сегашни признания многобройните ù племенници във Варна с нетърпение чакаха лятото за да дойде „леля им от София” – винаги с нещо ново за тях и като подарък, и като забавления.

След смъртта ù колегите ù от службата (вече беше пенсионерка от няколко години!) по собствена инициатива правеха уикенд-спомени за нея. За яснота: по нейно желание прахът ù не е в гробищата, а на мястото ни, което тя много обичаше. Там всичко е отключено и всеки може да гостува, когато пожелае. Тамошните ни съседки години след смъртта ù ходеха „при нея” да си пият кафето – както ставаше приживе.

И не на последно, а на най-важно място – тя е причината гордостта на татко Точица да е това, което е!

Митя ни напусна физически, но продължава да е с нас. Какво означава това сега не ми се пише. Може би някога по-нататък…