Традиция е за нашето семейство в подаръците да има елемент на изненада. Дори, когато са „предизвестени”, традиционни за някакъв празник или повод. Било в самия подарък, било в начина на поднасянето му – все нещо неочаквано трябва да има. Ако не може да се измисли (което почти не се е случвало) минава се на другата крайност – вместо подарък пари. Ама и тогава има сюрприз – напр., залага се основа на нещо по-едро желано.
С една дума, ако ще е подарък рошав да е! :) Отбиването на номер не ни е познато.

Най-отдавнашни примери за тази традиция, които си спомням от детството си, е пушката, която ми подари баща ми (за която ви разказах и която беше изненада не само за мен, ами за всички – домашни, приятели и познати) и първите ми ски, които ми изработи собственоръчно вуйчо ми (като пораснах той ми направи втори, за които също съм писал из спомените си).
Пробутвал съм под възглавницата на жена ми сутрин преди да се събуди подарък за рожден ден и после като стане се правя, че съм забравил докато започне да оправя леглото и го намери. :D
Наскоро доста обемист подарък за Ваня (на нещо желано от нея) скрих под масата (покривката беше голяма, та скриваше кутията да не се вижда), а ù подарих само лист с текст (станал по-късно основа на публикацията ми „Масата”), който завършваше „я погледни за всеки случай под масата”. Докато го четеше физиономията ù беше доста озадачена – досещаше се, че има номер, ама не можеше да разбере какъв докато не стигна края… :)
А най-пресният е този блог, подарен ми от Васко! И това ако не беше изненада… Традицията се предава.

С най-голямата изненада, която съм измислил, се гордея и до днес. Като прочетете следващите редове, вярвам ще ми дадете право.

В миналото всички жени празнуваха 8-ми март без колебание. Обикновено поне 2 дена – първият беше с псевдоним „празник на колежката”. Традиционно се правеха и у нас подаръци на жените – майка ми и жена ми. За един такъв подарък ще разкажа.

През 70-те на миналия век (леле, как звучи! :) ) работата ми беше такава, че на обяд имах свободни 3 часа. И понеже беше далечко, нямаше смисъл да се разхождам напред-назад и да губя в пътуване половината – още повече, че по същото време жена ми беше на работа. Аз си носех книга за четене (ето тогава беше баш голямото четене! :) ), а колежките ми обикновено шиеха гоблени. Много бяха запалени и вече майсторки със „стаж” зад гърба си.

Не знам как, като ги гледах веднъж ми хрумна (някъде по това време на годината беше) идея. Споделих я, те подскочиха въодушевени и докато се усетя капанът щракна!
Донесоха разни модели на гоблени, разгледах ги аз и забучих пръст в един – „Конете на водопой”. Някак най-естествено изглеждаше, пък и нали си падам по коне…
Набавиха комплект оригинални конци (тогава не беше лесно, нямаше ги по магазините), обясниха ми това-онова и г-н Графът започна да шие гоблен. :P С цялото си сериозно отношение към работата, че както ми обясниха, обикновено първите 1-2 гоблени си личали много, когато са шити от начинаещи. Отзад се било гледало. Там разни възли, да няма краища, тинтири-минтири… А моят не трябваше да се различава от майсторските – беше предназначен
за осмомартенски подарък на жените вкъщи!
Това беше щурата ми идея.

Още след седмица ми стана ясно с какво съм се захванал. Едно е да гледаш как някой прави нещо – винаги изглежда лесна работа, че често и акъл си готов да му даваш. Съвсем друго е ти да се захванеш с нещо, от което и понятие си нямал.
Без да се хваля, бързо овладях някои чалъми. Нали имаше край мен нонстоп контрольор-консултантки, не ми пускаха аванта. Направих си и някои „специалитети”, като например съвсем къса игла с притъпен връх. Ама още отначало ми стана ясно, че времето ме подпира. Цяла седмица, а на плата някакво мижаво петънце?!? Пък имаше и ограничение във времето за работа – нали шиех само там, в абсолютна тайна! Освен всичко друго трябваше да се предвиди и технологично време за рамка – не ставали бързо, както ме предупредиха.
Тайната беше лесно опазена. На кого ще му хрумне, че ще ми дойде толкова налудничава идея в главата.
Макар и със зор успях да се побера и във времето.

И на 8-ми март поднесох тържествено на майка ми и жена ми гоблен „Коне на водопой”. Собственоръчно ушит!
photo-0007
За ефекта няма да разправям, можете да си го представите. Жена ми даже си призна по-късно, че докато не събрала достоверни свидетелски показания, ;) не повярвала, че съм го ушил без ничия помощ.

Е, кажете сега, не е ли това сюрприз на сюрпризите и подарък достоен за възпяване? :D

____________________
Под черта: Личи си, че не е зле, а? :) Въпреки лошата снимка със светлинки от светкавицата. Ама не ми се чакаше до утре, ще ме извините за снимката – тя е само доказателствен материал. :D