Умения събота, ное 22 2008

Всеки човек има умения. Без изключение. Каквото и да правиш трябва да го можеш. Дори и такива неща като да ходиш, да говориш.
Уменията се предават (учение!), но въпреки това те винаги имат личен характер. Като почерка – всички се учат по един и същи начин да пишат, но двама души с напълно идентичен почерк няма. Дори и близнаците, които иначе по нищо не можеш да различиш.
И това Природата не случайно го е „постановила”. Така се осъществява развитието – обогатяват се уменията, растат способностите. Разбира се, и тук хората са различни – едни прибавят повече от себе си, други по-малко. За първите има хубава думичка: умелци.
Затова да се философства в общ план на тема „умения” говори за неумелост. Това, което написах до тук е само увод към три спомена, които единствено с думата „умение” могат да се обединят. 

В детските ми години (че и доста след тях) се отоплявахме с въглища и дърва. Когато в 1947-ма се преместихме от Трявна в София баща ми нае товарен вагон, половината от който беше с въглищата и дървата – в първите години след войната не беше лесно снабдяването с тях, бяха с купони. Главният ни отоплителен уред беше пернишка печка – кръгла и доста висока. Стоеше в хола, вечер преди лягане се отваряха вратите за да се отвърне въздуха в спалните, но общо взето спяхме на студено с много солидни завивки – при много големи студове се е случвало сутрин да има скреж на юргана, където съм дишал. Този навик си ми остана за цял живот – и сега не мога да спя на много топло.
Специалист по палене на печката беше баща ми. Не беше проста работа, имаше много тънкости. Ако просто наблъскаш горивото или ще изгори бързо или ще се задави и угасне. Той направо свещенодействаше. Първо, така да се извади сгурта, че да не се вдигнат облаци неприятен прах. След това започваше същинската част – зареждането. Вътре слагаше в средата изправено дърво с определени размери (подбираше си ги); след това започваше около него да нарежда въглища – по-едрите отдолу, нагоре постепенно все по ситни; най-отгоре няколко бучки антрацит (те горят като смола!) и наредени по специален начин трески. Палеше я отгоре (наричаше се „горно горене”) с една клечка кибрит! Колелца за регулиране достъпа на въздух имаше на горната и на долната вратичка . комбинациите кое колко да е отворено в различните периоди на горене само той си ги знаеше, прекалено сложни бяха.
Резултатът беше, че печката отопляваше равномерно 24 часа без да се добавя гориво!
За да не си помислите, че нещо преувеличавам или идеализирам, ще ви кажа: в София съседите от кооперацията идваха да вземат уроци от баща ми…

Първите години в София живеехме в една вила на „Панорамния път” – пътя между Бояна и Княжево. За живота там друг път. Имаше, обаче, един голям плюс за онова следвоенно време – повече от декар място. Сеехме много неща – зеленчуци, картофи (хлябът още беше ограничен с купони). За нас, децата, също беше разкош – ясно ви е защо.
Още първата година стана ясно, че реколтата ни от картофи е сериозно застрашена от сляпо куче.* Доскоро за тези вредители (съжалявам, но по зеленчуковите градини те са такива) нямаше никаква ефективна защита. Сега, както видях в нета, продават някакви уреди с ултразвук.
Характерно за сляпото куче е, че не вдига купчинки за проветрение като къртицата – то не търпи свеж въздух. Когато се разкопае и отвори негов тунел пристига след минути, бутайки пред себе си пръст за да затапи отвора. Градинарите отваряха тунел и чакаха да се доближи като се мъчеха с едно загребване с лопата да го изхвърлят на повърхността. Почти невъзможна работа по простата причина, че то е сляпо, но има невероятен слух – само да си прехвърлиш тежестта от единия на другия крак е достатъчна за да не се доближи, а да изчака. В това сам съм се уверил.
По времето на разказа ми имахме в къщи 9 мм флоберка. Беше с дълга цев (и затова много точна) и затвор като на карабина. Между другото, откак имам спомени вкъщи никога не е оставало без някакво оръжие. Та като слушах нашите как се вайкаха за сляпото куче, реших да го ловувам. Хич и не казах на баща ми, първо исках да опитам. Отворих един тунел, проверих с една пръчка посоката му, седнах точно срещу отвора с насочена пушка и замрях. Колко време е минало не знам, но явно съм бил замрял наистина – видях как по тунела към отвора се движи тапа от пръст. Стрелях в нея и с лопатата извадих убитото сляпо куче. Тогава чак се похвалих, а и за няколко дни спасих реколтата картофи (те не живеят на стада).
Тази история се разчу сред съседите. Направо не им се вярваше, но започнаха да ме викат и техните градини да спасявам – като ме снабдяваха с патрони, разбира се. И получих слава на голям ловец (бях в 7-ми клас по сегашному ).

За още едно умение от съвсем друг характер ще разкажа – да е коктейлът по-разнообразен.
Първото умение, което Точица прояви, беше много необичайно и изненадващо. Беше съвсем бебе, главата си даже не можеше да повдига още. Освен да гука и да рита с крачета друго не умееше.
Бебешките дрешки тогава (разни камизолки и т.н.) имаха по някоя връвчица за завързване. По едно време майка ù и баба ù започнаха да се питат „нарочно ли си я оставила с развързана камизолка?”. Ту едната, ту другата я намираха с развързани връвчици след като е била сама в кошчето за известно време (беше кротко бебе!). Проведохме детективско разследване и след наблюдения (без специални разузнавателни средства ) разбрахме, че се е специализирала в развързване на възли! Много майсторски – никакъв възел не ù се опираше!

Терличките са готови!

Връвчицата под вратлето вече виси.

Тук сме по-големи и връвта е по-солидна!

………………..
* Малкото сляпо куче ( Spalax leucodon ) достига на дължина до 23 см.,а задното му стъпало е 2,5 см. Окраската му отгоре е охровокафява. Води подземен начин на живот, като копае хранителни ходове, дълги до 250м.,със странични разклонения с диаметър 5-7 см.,на дълбочина 7-20 см.
Негово любимо място са зеленчуковите градини.Храни се с подземни и надземни части на растения, луковици и клубени. Прави запаси от около 20-30 кг. от лук, чесън, картофи, моркови, луковици на цветя и др.Интересен факт е, че всичко, което складира е подредено по вид и големина, като за всеки вид прави отделни складови помещения.