Хубава практика е поздравленията в блоговете с някоя песен. И на „терасата” често се пуска нещо за слушане. Точно за там ми хрумна да изровя нещо старо – за закачка и забава. Естествено, в нета не намерих това, което ми трябва и се зарових в моите архиви. Но тогава възникна проблем – трябваше да намеря начин да прехвърля нещата от петдесетгодишни касети в компютъра. Които, на всичкото отгоре, са записвани на първобитно радиокасетофонче и от трийсетина години „си почиват”. Добре, че все пак просвириха. ![]()
Като се зарови човек в стари неща току открие нещо отдавна забравено, нахлуят спомени. Пък те имат това чудесно свойство, че се водят за ръчичка – един дърпа друг, той пък друг…
И така от намерението ми за закачка стана тема.
Странно и необяснимо ми е периодичното обсебване на хората от някаква песен. Не от стил – като градските песни някога и поп-фолка сега – а от една единствена песен. Когато това е свързано с конкретна ситуация – като някои революционни песни напр. – е ясно. Но в повечето случаи не е така. Много често и качествата на песента или изпълнителят не играят роля.
Откъде и защо се появява това „обсебване”? Не мога да отговоря. Но през живота си съм бил свидетел на мощни „взривове”. За един от тях ще разкажа, доколкото и аз бях участник в „реализацията” му.
Споменавал съм, че през следването работех различни неща, най-много като ресторантски музикант. Бяхме направили сносен състав и свирехме по договор със „Здрава храна”. Изпращаха ни по представителните заведения (тогава не бяха много) – „Спортна среща”, „Севастопол”, „България”, „Операта”. В средата на петдесетте свирехме в „Спортна среща” – наскоро открит и съответно „модерен”. Нямахме постоянна певица, изпращаха ни – с нас са пели Леа Иванова, Ахинора Куманова и др.
1955-та, точно в период, когато бяхме без вокал,
в България прожектираха индийския филм „Бродяга” с Радж Капур. Не зная дали има друг филм в цялата ни кино-история, събрал повече зрители. Гледалите го само веднъж бяха единици! Музиката беше типична и, както във всеки индийски филм, имаше няколко песни. Веднага изпъкна една, станала известна с името на филма. Започна да звучи сякаш във въздуха (тогава нямаше днешните записващи устройства!), да се тананика и постепенно нахлу като ураган. Хората ходеха да гледат по няколко пъти филма за да я научат и запишат някакви думи. Навсякъде и отвсякъде се чуваше „авара му а-а-а”.
На нас какво ни оставаше? Нали имахме претенциите да сме от водещите оркестри! Намерихме един руски портативен магнитофон (с лента), направихме запис през време на прожекция и ден по-късно започнахме да я свирим. Слухът, че в „Спортна среща” свирят „Бродяга” мълниеносно се разпространи, още на 2-рия ден в ресторанта свободни маси не оставаха. Започнаха да ни наричат „бродягите” – ние си бяхме без име, нямахме намерения това да ни става професия та да трябва да утвърждаваме име на състава.
До тук добре, ама това беше песен във филма, а нашето беше инструментално изпълнение. Е, в крайна сметка на мен се падна да стана „бродяга”.
И спокойно мога да ви кажа, че през живота си не съм жънал по-големи успехи – поръчките за „Бродяга” се редяха на опашка (двуцифрено число на вечер)! Ред на опашката пазеха бутилки с шампанско… ![]()
И сега мога да изпея бродяга. Но за вас я открих в руски сайт, ето я: brodiaga
Чухте ли я? Ха кажете ми тогава, защо 55-та година нямаше българин (и пеленачетата в това число), който да не е слушал тази песен? Защо още я помня и мога да я изпея? Авара му, юния-а-а-а…
В следващите години също имаше отделни песни, които обсебваха масово хората за известен период. При това без да са свързани с филм или известен изпълнител. „Когато луната изплува”, „Циганка стара пуши лула”, та чак до „Ламбада” в по-ново време. В последните години май това явление изчезна, замени се с влияние на жанрове.
Но и досега не мога да разбера защо точно тези песни в тези моменти изведнъж превземат вниманието на хората. С було ли са родени, що ли?…
……………….
За какво тръгнах, къде стигнах. Но не съм забравил. Само ще го отделя в друга публикация – да не го заглуши тук „Бродягата”…
RSS - Posts
27 август, 2008 в 12:01 pm
Ами „Марина, Марина…“
27 август, 2008 в 12:09 pm
Вярно бе, как можах да я забравя!
27 август, 2008 в 12:45 pm
Хи-хи! Много весело
Вероятно тази музика си е паснала на времето. Вероятно ще се съгласите, Графе, че има нещо във въздуха в различните времена; нещо, което отговаря на моментните емоции, което е отговорило на обществения код. Някои го надушват бързо и стават проводници на модата, други го следват сляпо и стават имитатори, трети го интерпретират и създават нещо ново… Бродягите ми приличат на персони от последния тип.
Знам ли го времето на 50-те какво е било. Вероятно хората са харесали тази просторност на мелодията, екзотичност и орнаменталност, знам ли… Може би са я свързвали с оптимизма на времето, изграждането.
Обаче си беше удоволстивие да се пренеса с бродягите в „Спортна среща“
Хайде, още такива музикални спомени! Много са ценни.
27 август, 2008 в 1:21 pm
За мен това по-скоро си е някаква магия! Произведението просто си я носи в себе си
28 август, 2008 в 4:18 pm
Хех, един от първите ми спомени е свързан с тази песен от „Бродяга“. Била съм сигурно 3-годишна (това значи е било 1956 г., Боже! Средата на МИНАЛИЯ век!) Отглеждаше ме баба, на село. Но селото – специално, курортно, с минерални бани и голям санаториум. И през лятото на терасата на санаториума се правеха вечеринки. Свиреше някой с акордеон, а понякога пускаха плочи на грамофон през радиоуредба – беше много хай-тек. Почиващите, а и местната младеж, танцуваха или просто седяха и слушаха. А дребосъците като мен им се мотаехме в краката. Аз имам леля, която е малко по-голяма от мен, тогава е била точно в подходящата възраст за вечеринки, а аз сигурно съм се мъкнела с нея. Та тази песен от „Бродяга“ помня от тогава и до днес. И „Марина, Марина“. А също и една, дето не й знам името, но започва: „Я подай ми, мила мамо, синьото елече…“ – съдейки по гласа на изпълнителката и периода, вероятно я е пеела Ирина Чмихова.
Графе, вашите постове са много приятно четиво, благодаря ви от сърце!
29 август, 2008 в 12:49 am
Благодаря ви, приятели!
Светла, синьото елече го има в другата публикация
29 август, 2008 в 12:54 am
[...] Наскоро Графът разказа в една своя статия за песните, които някак неуловимо се загнездват в съзнанието ни – [...]
29 август, 2008 в 1:44 am
Благодаря Ви, vilford! (Вие знаете за какво)
А в хубавата игра не знам дали ще се включа – разминавам се много във времето. Какво означава това ще разберете след доста години…
2 септември, 2008 в 4:53 pm
Здравей Графе!
Вчера минах по главната „Алея“, респективно пред твоята пресечка и си помислих за теб. Сумитохата в последно време е добила форми на пожар в моя живот и от там, са всички видими и невидими последствия…
„Бродягата“ споменавам често, спомням си и музиката. Благодаря за линка, но уви – на мен ми се струва, че това е интерпретация на някакъв средноазиатски изпълнител! При повече свободно време бих потърсил в индийските сайтове… Сега имам силното усещане, че тук не се касае за „оригинала“! Може и да е от филма, тази песен от линка, но с голяма сигурност твърдя, че не е „главната песен“ – тази която пееше покойният Радж Капур (мисля си, че съм срещал новината за смъртта му… – сега не ми се търси…). По онова време аз бях тогава на … хъм-м-м-м, да кажем: – почти „нероден Петко“ и покрай тази песен, в много млада и крехка възраст ме споходи първата „любов“. Имах една сладка съученичка, появи се от големиот село-град в ххх ОУ и аз се влюбих безнадежно. Пък нали съм си стеснителен и срамежлив (умря ми циганката и трябва сам да се грижа за имиджа си), започнах да ‘и пиша любовни писма, а тя ми отговаряше. Продължи 2..3 месеца. Докато един ден майка ‘и пипнала поредното „любовно“ писмо. Теглила ‘и една гора бой и след което горката Бонка не смееше повече, дори, да ме погледне… Така завърши невръстната писмовна наша любов под никовете Рита и Бродяга!
Ето така този филм изгравира един незаличим спомен в скромната ми колекция!
PS Карайки понякога покрай бившата Бонкина къща, всеки път се сещам за сенките от това минало!
3 септември, 2008 в 6:05 pm
Здравей, Айс, драго ми е!
). От онова време трябва да имам някъде запис, но не го търсих – той ще е на лента, а аз нямам такъв магнетофон. Целта ми беше да пусна песента за да разберат младите за какво става дума и първото, което ми попадна беше това изпълнение на Рашид Бейбутов в руски сайт. Не ми се ровеше повече, че и седящата поза ми е проблем.
Алтернативата беше аз да я изпея, но „де оня глас младежки”…
Когато минаваш насам и имаш време звънни! Аз съм винаги в къщи – още съм трудно подвижен и не излизам, но до кафето долу ще се добера.
За „Бродяга” правилно си отгатнал (музикантско ухо!
13 май, 2009 в 10:41 am
[...] ония далечни времена, когато дядо ти беше „бродягата”, едно лято свирехме в летния ресторант-градина в [...]