Къде съм се загубил пита Val.
Аз трябваше да се питам. За да се сетя, че не можеш да се намериш в координатната система от преди 35 години… :)

Горе-долу преди толкова, че даже и малко повече години имахме в къщи приключение. Жена ми замина в командировка и ние с Точица останахме сами. Да не си помислите, че сме се зарадвали – хич даже! Напротив започна да ни става скучно – няма кой да те подръпне за ухото.
И тогава ни дойде идея (и ние се заловихме за нея, както казва Валери Петров :) ) – да направим пълен ремонт на едната стая. На човек от скука все налудничави идеи му идват!
Речено – сторено. Седнахме и направихме екшън-план (тогава другояче му се казваше, ама за да ви е по-ясно ;) ). Кое как трябва да изглежда и какво ще е необходимо като материали. В планът нямаше точка за работата – тя е от нас, гратис един вид. Купихме материалите (както във всеки план после се наложи няколко пъти да се тича за допълнително това-онова) и започнахме с хахо-хихо. И с предварително предвкусване на ефекта как ще се ококори нашата майчица като се върне! Почитта към изненадите си е традиция в нашето семейство.
Тръгна работата. Нормално – непрекъснато изникваха непредвидени неща. Но не се притеснявахме, весело си работехме – цяла седмица имахме на разположение. Докато…изведнъж констатирахме, че „многото” време, с което уж разполагаме, се свършва. Остава ни само един ден, а работата наполовина свършена.
Тогава на помощ ни дойде не неволята, а исконната българска черта – яваш-яваш и накрая юруш. Хванахме се ние яко рано сутринта на последния ден и някъде призори на другия бяхме тип-топ. 2-3 часа преди да пристигне жена ми.
Ама затова пък да можехте да видите изненадата ù!

Дотук е ясно, че не е ясно каква връзка има тази история с въпроса на Val. Ами връзката е проста. С Точица пак останахме сами и, като изключим елемента изненада, решихме да повторим номера – да ремонтираме от А до Я кухнята. Бързичко по възможност – най-много за 2 дена – защото хич не сме свикнали да я караме на сухоежбина. А и зет ми толкова дни беше в командировка.
Да си призная, идеята така ми хареса (имахме спомена от преди десетилетия), че безрезервно я подкрепих без да помисля за реалността – работната сила. ;) Навремето аз вършех тежката работа Точица ми помагаше. А сега ролите се обърнаха…оня палавник така ми е надупчил мускулите на крака, че едвам пристъпвам от болка, а Точица няма 40 кг. мокра! Както и да го погледнеш, не можехме двамата да го направим.
Да, ама го направихме! За два дена. Велико нещо е да си поставиш цел, която с голямо желание искаш да постигнеш!
Честно казано, Точица го направи. Аз помагах, колкото можех, ама май повече със съвети и морална подкрепа.
Резултатът, обаче, е блестящ! Имаме чудесна кухня с нови уреди, изградена от речни камъни. Като влезеш в нея и те лъхва прохлада.

Много е приятно да видиш резултат от работата. След 30-ина години може пак да опитаме с Точица. :D

Та там се бях загубил, Val.
В кухнята… :)