Тази дума (самодейност) постепенно излезе от употреба. Думата, не и това, което тя означава. Нейното съдържание маркира вечно желание човешко.
Пеене преди всичко (като най-достъпно), танц, но и в другите сфери на изкуството. Я колко поети и писатели има днес, например, които пишат само в различните литературни сайтове и в блоговете си и нямат и намерение да стават професионалисти, но и не спират да пишат!
Още от очовечването си хората са разбрали силата на тази нестандартна, не природно необходима за живота комуникация – изкуството. Възможностите ù да предаде нещо много повече, отколкото всекидневието и борбата за оцеляване изисква. Нещо, което идва не от необходимия живец, а от друго, много по-голямо и неизвестно и за нас самите – нещо, което се усеща (и явно се е усещало още отначалото) и за което ние сме подели разговор в Раздумка.
Чия необходимост е изкуството, на живото същество човек? Няма логика – нито се яде, нито помага да се осигури ядене и продължение на рода. Следователно, то не е необходимо от природна гледна точка на животинския вид “човек” така, както и на останалия жив свят. И там го няма. На кого тогава е необходимо, че е неделимо от човека? През цялото му хилядолетно развитие, от самото начало до днес!
Най-невероятното е, че въпреки своята “безполезност” не е “задраскано” от еволюцията като ненужно. Заради целесъобразност даже тялото е претърпяло съществени изменения за това време – изкуството си стои небутнато!
Кой говори и на кого чрез него?
Изкуството никога не е било свързано с дейностите на ежедневието. Дори привидно. Хората винаги са отделяли създаването и възприемането на изкуство от “редовия” си живот. Съвсем буквално. Да “правиш” изкуство в 99% е означавало (означава!) да си “белязан”, да имаш труден живот, често и да не оцелееш. Да приемаш изкуство – непременно излизаш от нормалния си живот за това време и навлизаш в някаква друга сфера, от която се връщаш със странен и необясним за теб багаж. Дори външно това е обозначено. Било със специални места, където трябва и да се облечеш по-особено. Било с промяна в атмосферата и ритуално изпълнение на някакъв инструмент.
Впрочем, не съм съвсем точен. Изкуството е участвало активно и в определени ситуации на човешката дейност. Но някак си като “външна сила”.
Барабанчиците пред настъпващите войници; ритмичните песни на руските бурлаки; отделни песни на революциите – Марсилезата, Вихри враждебни, Аванти пополо, песни за Че; отделни автори, чиито произведения са предизвиквали истински революционни вълнения (като операта на Мусорски “Борис Годунов” напр.); и т.н.
Странното е не в ролята, която са изпълнявали в съответното време – странно е, че и сега, когато ги слушаш във съвсем друга обществена обстановка усещаш тяхната сила и въздействие. Както се казва, мравки ти полазват по гърба…
Преди трийсетина години без да искам направих един експеримент. През време на зимен лагер на студентите спортисти от СУ трябваше по програма да се направи еднодневен усилен поход. Усилен в смисъл не просто ходене, а интензивен ход. Аз водех отборите по художествена и спортна гимнастика. Момичетата имаха добра физическа издръжливост за къс период от време – 2-3 мин. – но не и за продължително натоварване. И съвсем нормално след петнайсетина минути усилен ход започна да не им достига въздух. Който е планинар знае за какво говоря.
Тогава се сетих нещо от собствения опит. Спрях ги им казах: “Пейте си наум нещо ритмично, което да съвпада с ритъма ви на ходене”. Тръгнахме отново. Само след 50 м. с просто око се виждаше кои са ме послушали и кои не. След още 100 вече всички си пееха нещо на ум. Настигнаха момчетата, които вървяха напред “за да не ги бавят момичетата” и бяха изпили по чаша чай в хижата, когато те пристигнаха там… 
Писах, че изкуството го няма в останалия жив свят. Не е съвсем така. Няма го като осъзната дейност, но го има в някаква степен като реализация в еволюцията. Трудно ми е с нормален довод да си обясня изключителното разнообразие в цветове и съчетания при пеперудите напр. Или изключителните звукови вариации при някои птици. Зная научните им обяснения, но я си помислете, същата задача не можеше ли да бъде решена по-икономично и в същото време по-ефективно? Природата по принцип не прави излишни неща…
Ако приемем, обаче, че в природата също има изяви на изкуство, от кого и към кого е насочено то след като очевидно не е за преките му носители?
Нямам логичен отговор на всички въпроси.
Впрочем имам, но е малко…
Единствен логичен отговор на всички тези въпроси е, че Нещото, което ние сега наричаме Душа, чрез изкуството за първи път е подсказало за себе си.
Дали заради това не казваме “Дай нещо за душата”?..
……………………
Не зная защо написах всичко това. Не съм го обмислял, нямах намерение да пиша подобно нещо. Сякаш тези мисли не са мои, не зная кой ги написа чрез мен – аз бях започнал да пиша спомени за самодейността, както виждате в началото. Единствено примерите са от мен.
Пускам го и сядам да си пиша писанието за самодейността.
RSS - Posts
25 юни, 2008 в 1:48 pm
Уффф, Графе!
Пак подадохте тема!
Ако изчезна за повече от седмица от ефира, значи семейството ми е конфискувало компютъра ми:)))))
Това което теърдите :
„Единствен логичен отговор на всички тези въпроси е, че Нещото, което ние сега наричаме Душа, чрез изкуството за първи път е подсказало за себе си.“
е не само просто хрумване, а направо прозрение.
Тази причинно следствена връзка, която изтъквате между душата и изкуството,
добре си съзвучничи с въведеното от психоанализата понятие „сублимация“.
Зад понятието „сублимация“ в речника по психология, стои следното кратко обяснение:
„сублимацията е използване, качествено преработване, на инстинктивната енергия за отклоняването й от инстинктите, към по-възвишена социална цел.“
Както винаги аз
прочитам, реагирам…,
сега трябва да подготвя повече информация, която по-добре ще илюстрира набързо нахвърлената ми реакция към вашата тема:))))))
С две думи не само, че теоретичното ви хрумване не противоречи на науката, но и би могло да се облече в научни термини.
Което само по себе си,
както винаги не доказва съществуването на душа,
но и не го отхвърля,
т.е няма доказателства за обратното.
всеки сам решава за себе си:)))))))
25 юни, 2008 в 6:24 pm
Благодаря, Светла! Честно, наистина не знам защо написах тази публикация. Бях започнал за самодейността (скоро ще го прочетете) – то си личи от началото. Заглавието сложих в скоби, защото не можах да го зачертая – второто написах чак накрая.
Затова очаквам с нетърпение Вашата реакция!
25 юни, 2008 в 10:06 pm
Самодейност е както правилно отразявате, Графе нещо,в което не сме професионалисти, но се стараем да го правим като тях. Нямаме нужният опит, но имаме хъс и душа да го вършим. И независимо, че понякога опитите ни не са най-доброто продължаваме напред,развиваме се и в един момент може и да догоним и професионалиста(трудно, ама е възможно).
Аз мисля, че сме достигнали това ниво на еволюцията заради изкуството. Но дали е изкуство цветовото разнообразие при пеперудите и различните гласови възможности при птичките? Не съм се замисляла. Смятала съм го за творение на майката природа, защото винаги съм смятала за изкуство нещо излязо от пръстите на човек. Явно природата е сметнала за нужно да ни награди с тези красоти, значи и тя разбира от изкуство т.е. красота. Дали съм права? Не знам.
25 юни, 2008 в 11:06 pm
Изкуството въздейства така на душата, защото е излязло от друга душа.
То е начин за общуване между двете, всъщност между много повече (начин, независим от времето и пространството).
А чрез цветовете, формите и звуците в природата, може би някой ни е показал (и все още ни учи) как да правим изкуство. Как да изразим една душа, за да я „види“ друга.
Всеки знае, че няма нищо ново в изкуството – във формите, картините (и тези, описани с думи), в звуците (на музиката), което природата ВЕЧЕ да не е създала.
25 юни, 2008 в 11:28 pm
Значи Природата е най-великия Учител. Тя учи, показва, наглежда и без да се кара и пише оценки ни подсказва как да продължим напред. А дали разчитаме правилно знаците?
25 юни, 2008 в 11:58 pm
Като гледам, ние тук си ги разчитаме правилно.
Но сега ми изникна въпросът Кой е създал природата и душите. Кой е „изобретил“ тази материя, способна да се самовъзпроизвежда, самоорганизира, самоуправлява, така да се грижи за себе си, че никога да не се затрие, да се променя, да се самоусъвършенства и развива, достигайки до разум?
И кой я е одухотворил?
Бог?
26 юни, 2008 в 12:22 am
Интересни разсъждения!
Интересни въпроси ни интересуват.
Последният Ви въпрос, Диана, е страшничък. Фундаменталната наука го формулира само за да каже, че за него не е дошло време. Защото следващият е „А кой е създал Бог?“…
26 юни, 2008 в 1:08 am
Малко разтоварващ хумор:)))
)))))
Въпросът ви е неправилен!
Правилния въпрос е „как“.
За него има отговори, не че и върху тях не се спори:)))
Всичко това казвам във връзка с любимата ми книга „Пътеводител на галактическия стопаджия“.
В книгата се даде отговор на фундаменталния въпрос „Какъв е смисълът на живота?“ и отговора беше толкова учудващо неподходящ, че никой не посмя да пита по нататък Отговора е 42.
Поздрави на дружината накацала по пейката на седянката.
26 юни, 2008 в 1:24 am
Замислих се над думите „самодейност“ и „професионалист“. Професия = работа = рутина?
Великите творци в изкуството трябва ли да се наричат „професионалисти“?
26 юни, 2008 в 1:33 am
Муниконтин, по този въпрос утре като пусна истинската тема за самодейността.
26 юни, 2008 в 10:42 am
Графе, много интересно разсъждение за изкуството. Поздравление! Вие знаете за какво говорите, това си личи. И не само в природата, но в по-широк контекст и в техниката и науката има много проявления на изкуството. И когато човек ги усети е като експлозия, защото те наистина са страничен ефект и обикновено попадат в кошчето за боклук. Един творец, бил той самодеен или не, често вижда тези отпадъчни продукти на естетика и внушение
И не можеш да правиш и да захванеш друго, докато не смелиш прживяната експозия и не поредиш парцалите в образ. Затова много творци са брадати и приличат на лентяи.
Но пък да издялкаш статуя от семка е несравнимо удоволстие, а резултатът си е самото чисто и концентрирано щастие. 
26 юни, 2008 в 11:15 am
Великолепно казано, mislidumi!
26 юни, 2008 в 4:56 pm
Хващам се за изречението – „Не зная защо написах всичко това.“ На мен напоследък все по-често ми се случва да не зная защо пиша, снимам, рисувам.
Имам конкретен повод – тъжен лъв, миди във фризера, счупена купа и други ежедневни и съвсем обичайни неща, които не е задължително да забележиш, но причина няма.
Много интересна тема и очаквано интересни мнения по нея.
П.П. С нетърпение очаквам поста за самодейността.
28 юни, 2008 в 2:26 pm
Всичко във Вселената може да вдъхновява, както и човешките думи/мисли. Добре, че има и кой да ги осъществява – артисти, изкуствоведи, художници, обикновеният човек; наука и технологии.
7 юли, 2008 в 12:54 am
Графе, вярно е за импулса в нас да творим. След като, под една или друга форма, в нас има вградена искрица от Божественото (каквото и да разбираме под това…), то напълно естествено е, че имаме и тази вродена черта.
Друг е въпросът как я използваме. Някой – с видимост и в полза за повече хора, други за по-тесен кръг или само за себе си. А трети оставят тези способности да излинеят и да изчезнат без приложение!
Не бих определил изкуството само като нещо обхващащо традиционните области „изкуство“. Както е известно, всяко едно мозъчно полукълбо е отговорно за две духовни сфери. Бих ги нарекъл за „Реалните“ неща и за „Имагинерните“ такива. Различните видове изкуства и способностите за/към тях принадлежат към втората област. Намирам обаче, че и в рационалните области има не малка доза творчество, естетика и ако щете … изкуство! Сега прочетох, че и уважаемият mislidumi е написал същото по смисъл!…
Преди години, когато бях на един семинар от института на Роберт Монро, получих един диск развиващ комуникативните възможности на двете мозъчни половини, през кортекса, една с друга. С определени акустични дразнители вградени в музика или природни шумове, се стимулира използването на целият мозък за всеки един вид дейност независимо къде, в коя сфера от творческите ни способности, се намира.
11 юли, 2008 в 5:47 pm
Чудесен пост, Графе!
Айс засяга една тема над която умувам: в широкия смисъл на понятието – може ли да има изкуство в умението да чувствуваш? Тоест, има ли изкуство извън възпитанието на чувствата?
Този въпрос май е подобен на въпроса с изкуството в природата…
12 юли, 2008 в 12:55 am
Така е, Айс! Всъщност с понятието „изкуство“ ние сме „оградили“ част от дейността на два по-специални органа на нашето тяло – очите и ушите. Но те не са изолирани, още по-малко тази им дейност. А и при творчеството са необходими, но не решаващо – класически пример Бетовен.
Затова, Val, мисля, че изкуството в широкия смисъл е съществена част от душата и съществото ни. И играе важна роля за тяхното качество…
Самодейността, за която говоря в другата публикация, е всъщност един лек начин да се събуди и оформя изкуството в нас.
6 август, 2008 в 1:43 pm
Хубави размисли!В изкуството човек изразява по най-красив начин себе си.Търси и открива неща, които са дълбоко в него, затрупани, забравени… И сте прав, Графе, че, независимо от това колко си мислим, че сме загрубели, истинското изкуство може да ни накара веднага да съблечем дебелите си кожи, да усетим събуждащите се емоции. За някои хора – истинските творци, които живеят всеки ден с изкуството си и не могат без него, то е „Естество“. Така и би трябвало да се нарича, защото какво по-естествено и близко нещо до човека от способността му да твори подобно на Бог, чрез всяко нещо, което мисли, говори и прави?! Мисъл, дума и действие са трите проявления, посредством които се изявяваме в нивата на съществуване тук. И какво по-хубаво от това продуктите на нашата естествена изява да са Естествено красиви?! Дай Боже някой ден Изкуството за повечето хора тук да стане Естество!!
6 август, 2008 в 4:51 pm
„естество“ – харесва ми.
Наистина има хора, които просто са „превзети“ и мисли – думи – действията им са изцяло подчинени на това „извънземно“.
Аз също се надявам, – сигурен съм – че рано или късно изкуството ще стане естество за всички хора. Душите няма да си оставят работата не свършена…
24 април, 2009 в 6:21 pm
[...] Отдавна е известна и способността ú на въздействие върху човека. Доста примери за това (дори и лични) вече писах в „(самодейност) Изкуството”. [...]