Не знам защо си спомних една легенда. Може би, защото тия дни се пише повечко за българщината – най-българския празник беше вчера! Легендата не е за грамотността и просвещението, но е щрих към българския характер. Даже и да е преувеличена историята – за да я измисли някой, значи все има нещо вярно.
След като споменах вчерашния празник преди да я разкажа, малка, но многозначителна скоба: тук http://bp3.blogger.com/_pWckLwz_vQE/SDhHd5bCHlI/AAAAAAAAA28/sWwGjOHc6JM/s1600-h/P1010496.JPG (в блога http://azkenkal.blogspot.com/2008/05/blog-post_24.html ) можете да прочетете загатване за още по-странна история за един даскал, която при това не е легенда.

Но да се върна на “моята” легенда. Разказвам я по памет.

В пиринския край един от известните войводи е Гьорче войвода. Това е, така да се каже, “официалното” му име. По свое време повече е бил известен с прякора си Айката. Хайдутувал е над 20 години.
Народните истории разказват, че бил “едър като кон. С широка душа, сякаш има десет сърца. Като ти заговори, мед му капе от устата”.
Кога е бил толкова сладкодумен става ясно по-нататък от описанието – при наличието на вино, отлежало поне пет години в брястово бъчве. :) Но сигурно е бил наистина много едър, щом легендата казва, че като седнел да яде вечер сутрин свършвал. Печено сугаре можел да глътне с кокалите барабар и буренце с вино да изпие, докато другите се назлъндисват и от чашка-две заравят глава в тревата.

Такъв е физическият му портрет с явно заслужени отличителни черти, предавани с възхищение. Май с основание. :)
Но оттук нататък едно изречение го характеризира като човек: “В огън можеше да стъпи за тебе, като разбере, че си истински мъж”. И, за да подчертае колко това е важно качество, народът тук продължава разказа, а не със случки за ядене и пиене.

Заловили веднъж гъжвалиите негов хайдутин от четата. Сложили го под бесилото, ще го бесят. Попитали го какво му е последното желание.
- Искам да видя жена си – казал хайдутина – барем една нощ спокойно да прекарам с нея, че все недолюбена я оставях у дома, когато Айката надуе глас да ни викне.
- Как така – казали джелатите – нали като те пуснем и ще офейкаш!
- Няма да офейкам – казал хайдутинът – Айката ще стои под бесилото докато дойда.
Спогледали се турците, поусмихнал се пашата и казал да му изпълнят желанието, та да види как ще стане тая работа.
Повели хайдутина из гората накъдето каже. Завикал той по едно време и Айката се появил. Казали му каква е работата, тръгнал той със заптиетата, а четника го пуснали да си отиде в къщи.
Застанал Айката под бесилото с целия си салтанат, с пищовите и палата. Настанил се пашата удобно, донесли му кафе и разни сладории. Зачакали да се съмне. Стоял войводата и си кроял свои планове.
Започнало да се развиделява и хайдутинът се задал от чаршията. Тъкмо Айката се приготвил да вади оръжието пашата станал и рекъл:
- Евалла, ефендилер, завиждам ви за такъв мъжки аркадашлък. Идете си със здраве, па ако искате, вземете ме за побратим.

Такъв бил Айката, голям човек. Едър…

Такива мъжки нрави все още се срещали по онова време сред воюващите.
Прастари времена…