Разсъждения върху публикацията на Светла “Как да подредим приоритетите си?” (http://pinchoftaste.blogspot.com/2008/04/blog-post_25.html)

Светла предлага да обърнем съзнателно внимание на нещо, което така или иначе всеки човек прави несъзнателно през живота си – структурата от правила, диктувани от средата на живот и отношенията с околните. Предложението е добро, защото така със сигурност всеки ще направи известно “прочистване”. Но мисля, че има какво да се поразсъждава върху самата същност на темата.
Първо, за компромисите. Дори в жизнеутвърждаващото значение на понятието те не се покриват с методите, по които се удовлетворяват жизнено необходимите ни нужди. А именно това са първите и основни “желания” в биологичното поведение. Те са заложени генетично във всяко живо същество. И точно по-същия начин е заложено и главното правило – приспособяване към условията. За яснота най-елементарен пример: новороденото търси да сучи майчино мляко. Но при липса на такова ще поеме и изкуствена храна от изкуствена цицка – приемането дори на неподходяща храна е решаващо за живота. Тук не може и да става дума за компромис – само за приспособяване.

Компромис означава да се откаже човек съзнателно от напълно възможно решение в полза на външни фактори. От тази негативност на понятието няма как да избягаме. “Така искам и мога, но заради твой хатър…”. Той наистина е изход, справяне с дадена усложнена ситуация. Но има и още едно важно качество – при компромиса съществува свобода на решение. Той не е “свише” дадено правило на поведение, а такова, което човек съзнателно си налага. Пак първия пример – може да се направи компромис какво ще се яде, но не може дали да се яде.
Току що, докато обядвах, видях филм за глухари в Пиринеите. И научих нещо интересно, което същевременно е добър пример за тук: глухарите никога не гладуват. Постепенно те са се пригодили да се хранят през зимата с боровите иглички и храната не е проблем за тях! Можем ли да наречем това компромис?

Всеки компромис от първия момент на действието си като решение оставя в човека следа. И не случайно е наредено така. Компромисът би трябвало да е временно решение, което при първа възможност да бъде променено. Това, за което пледира и Светла. И “лошият вкус” от направен компромис остава да напомня, че има нещо за поправка.

“Не си прав” - казва дъщеря ми - “ами изразът “компромис със съвестта си”? Човек прави компромиси и за да си угоди.”. Но аз не съм съгласен (не е за първи път, родова черта :) ). Този израз е чисто оправдание, компромис със съвестта си заради собствена угода не може да се прави. “Той направи компромис със съвестта си” – откъде знаете какво изисква съвестта му? А “направих компромис със съвестта си” е просто придаване тежест на решение или прикриване на липса в съвестта, която не е престижно да се признае. Защото съвестта е набор от собствени правила и закони, които могат да бъдат нарушавани като компромис “навън”, в отношения с другите, но “навътре” могат само да бъдат променяни. Или да липсват.

От написаното до тук може да помислите, че имам донякъде отрицателно (или поне пренебрежително) отношение към компромисите. Не е така. Съгласен съм с определението на Светла, че те имат “жизнеутвърждаващото значение” в човешката практика. Това е най-съществен метод за прогресивно движение на човешката съдба сред плетеницата на другите. Появил се е, когато човекът се е обособил в плътно общество до голяма степен откъснато от природните закони на развитие на родовете.
Във втората част на своето писание ”Изходът!” Светла предлага нещо, което много ми харесва – препоръчвам ви да го прочетете. Нейният “списък” е чудесно средство да направим рекапитулация на своето място в човешките отношения и да изчистим всичко, което вече не е подходящо, но продължаваме да правим “по инерция”. Да прочистим своите “провила”…

Между другото, косвено с тази тема кореспондира и публикацията на Lyd “Общинария”, както и още няколко, които излагат различни гледни точки относно човека и отношенията му с другите човеци.