Приказка на Ананасчо за Атанасчо

- Ананасчо, Анансчо, хайде разкажи ми приказка – рече Атансчо.
И Ананасчо нали си беше добър и слънчев ананас веднага се съгласи.
- Каква приказка искаш? За някоя магия или за някоя принцеса?
- Нито едното, нито другото. Искам истинска приказка. Такава, каквато се е случила с теб. Не някоя измислена ей така, а преживяна…при това от теб.
- Много си хитър, но знаеш ли всички приказки са истински, защото някога, някъде се е случило нещо, което е предизвикало тяхната поява. Повярвай ми, няма неистинска приказка. Всяка приказка е мъдра точно поради тази причина. Нали знаеш, че опитът ни учи, ако бяха прохождащи приказки едва ли щяха да са толкова мъдри. Нали?
- Сигурно си прав, но хайде сега искам приказка за теб.
- Добре, ще ти разкажа приказка за това:

Защо не искам да порасна?

- Когато се родих бях мъничко ананасче бебе, използвам тази дума, защото когато се раждате вие човеците се наричате – бебета. Ние можем да сме ананаси, но и ние си имаме период на детство и тогава съвсем като вас растем, питаме, правим бели, любопитни сме и узряваме. Узравянето е бавен процес.
- Но защо да е бавен? Учудено попита Атансчо. Я ме виж мене, от бебе и хоп голям мъж съм вече.
Ананасчо се усмихна.
- Така като те гледам никак не си голям, а само пораснал, а за да узрееш достатъчно ще са ти нужни доста години…До тогова един тон слънце трябва да поемеш та и отгоре…
- Слънце ли? Как така слънце? Попита още повече учуден Атансчо.
- Ох, обърках се. Исках да кажа, че има още много хляб да ядеш, за да порсанеш и узрееш. Това за слънцето важеше за пълна сила, но за мен. Ние анансите се нуждаем от много слънце.
- Аха-а разбирам – кимна с глава малкия Атанасчо и зачака да чуе какво още ще му каже неговият приятел.
- Та един ден както си стоях си помислих, че да пораснеш сигурно никак не е хубаво. После започнах да отбелязвам някои от причините, които ме карат да го мисля:
1.Големите се смеят по-рядко.
2. Не играят на гоненица или жмичка.
3. Не са радостни от обикновените неща.
4. Ходят така сякаш носят една планина върху гърбовете си, а ние дори като си стоим пак имаме криле.
5. Забравят мечтите си.
6. Не вярват в чудеса.
7. Носят повече отговорности,и те им тежат като чувал пълен с картофи, а ние сме безгрижни.
8. Не скачат в локвите, когато вали дъжд.
9. Не слушат вътрешната си музика.
10. Скриват се в себе си, а това е ужасно тъжно! Нали?
И още и още много неща…Та си помислих, че да си възрастен е трудно, и недотам весело и си пожелах никога ама никога да не порасвам.
- Да си дете е най-хубавото нещо на Земята – възкликна Атансчо.
- Именно! И аз това се опитвам да ти обясня. Дори когато сънуваме, ние децата сънуваме приказки. Смеем се и на сън…
- Ананасчо, ти наистина ли не искаш да пораснеш?
И Ананасчо му изпя:
- 100 пъти ДА!
Искам винаги да сме деца.
Да играем и да пеем,
весело да си се смеем.
Да летим към небесата
на крилете на мечтата.
100 пъти ДА!
Детството е красота.
Хайде, сладко спи сега.
И сънувай приказка.

И Атанасчо затвори очички. Но повярвайте не заспа веднага. Започна да си мисли колко хубаво би било възрастните да се усмихват повече, и да играят с децата си на гоненица или жмичка, и да вярват в чудеса, защото току виж някое чудо ги спънало докато вървят по улицата. Кой знае…А Анансчо загледа звездиците през прозореца на стаята и въздъхна. „ Наистина не искам да порасна” помисли си той, а после затвори очите си, за да извика Сънчо. „Има ли рецепта против порасване?“ бе последната мисъл и на двамата преди сънят да ги обори.

Лили Спасова

Е, малко е тъжно, че животните приличат повече на децата ни, отколкото ние самите…