преди 70 години

Разпръснали се хората по широката земя и възникнал сериозен проблем: как да си съобщават разни неща? В селището било лесно – отиваш до оградата, казваш на съседа, той на другия и след ½ час цялото село знае. Ако трябва по-бързо – казваш на местната клюкарка. Но на съседните селища?
Най-напред хората се опитали да се справят със собствени сили. Избирали някой бързоходец и той отнасял новините. Между другото, спомен за това време е останал до днес като спортно състезание – маратон.
После започнали да търсят леснина (като баща ми навремето с навиването на прежда :) ). Някъде биели там-тами за да си спестят тичането, другаде сигнали с пушек (така е била зачената морзовата азбука), бързоходците се качили на коне, открили, че гълъбите могат да вършат тая работа и т.н. Колкото повече нараствала нуждата от съобщения, толкова повече се усъвършенствали начините за предаването им. Та до днес – аз ви пиша тези редове, щраквам и вие ги четете след няколко милисекунди. И на мен, и на вас не ни минава и през ум да се разтичаме нанякъде. :)

Това усъвършенстване – като всяко нещо – започнало бавничко и постепенно набрало скорост. Сега ще ви разкажа как се информираха преди 70 години хората у нас за събитията, а вие сами си правете заключение за ускорението.

Както вече знаете, написаното се отнася за малък град – Трявна. Малък, малък, ама беше с 3 хил. жители, а Търново по същото време с 14 хил.
Моите спомени започват от времето на Втората световна война.

Градските новини и съобщения на общината се съобщаваха от глашатай с барабан. Горе-долу такъв, какъвто го е нарисувал Чудомир.

http://www.europressbg.net/calendars/chudomir/Chudomir_right_1.htm

Добре си го спомням. Не знам кога премахнаха глашатаите, вероятно когато през втората половина на четиридесетте направиха масово радио-точки.

“Големите новини” тревненци научаваха по няколко начина.
Първо, от слуховете. Те пристигаха заедно с вестниците с вечерния влак и мълниеносно се разнасяха из града. На първо място ги слагам, защото те бяха кажи-речи най-достоверната информация за новините.
Второ, от кинопрегледите. Филм се прожектираше 2 пъти седмично, към него имаше официален кинопреглед (винаги “пресен” независимо “възрастта” на филма) от петнайсетина минути. Един вид “По света и у нас”.
Трето, от вестниците. Те се получаваха надвечер с влака и вестникарят веднага тръгваше да ги продава още от гарата. По понятни причини вестниците не представляваха интерес за мен тогава. Затова помня само два вестника – “Утро” и “Зора”. Не за друго, а защото вестникарят викаше “Нови вестници, “Утро” “Зора””, а ние, децата, като го видим го закачахме по същия начин.*
Четвърто, от радиото. На последно място по няколко причини, главната – в Трявна имаше само 2-3 радиоапарата. За какво става дума ще разберете, като ви покажа снимки на нашето “Позволително” (!), което открих в стари документи:
http://www.snimka.bg/album.php?album_id=234467
Текстът на гърба гласи:
Твърде важно.
Настоящето позволително дава право на абоната да слуша само говорима речь, музика, и борсови сведения за ценитћ на валутитћ и стокитћ.
Който наруши тайната на радио-телеграфната кореспонденция и на радио-телефоннитћ разговори, като ги приема съ собственна радио-уредба и ги разпространява или използува за нћкаква цель, се наказва съ затворъ до 3 год. и глоба до 30000 лева, като инсталацията му се конфискува, ако е собственность на провинения, а позволителното се унищожава /чл. 61 отъ наредба-законъ за радиото/.
Забранено е да се правятъ изменения въ инсталациитћ съ прибавяне на уреди, или да се пречи на службата. Виновнитћ се наказватъ съ глоба до 10000 лева, апаратитћ се конфискуватъ.
(константата на Планк използвам по неволя при преписа вместо някогашното е-двойно)
Позволителното е издадено на 8 декември 1936 год. и носи партиден №2938. На 1.IV.47 г. е презаверено с №79496. Тъй като регистрацията е била единна за страната това означава, че в края на 36-та в България е имало 3 хил. радиоапарата, в края на март 47-ма – 79 хил. и петстотин.
Пето, от съчетание на първото и четвъртото. Тук е необходимо обяснение:
През войната в България официално беше въведена жестока цензура. Нищо (не само в информационното пространство!) не можеше да се отпечата или излъчи без да е прегледано от цензурата и да му е поставен съответен печат-разрешение. Беше нещо обикновено бели карета и цели страници във вестниците с надпис “цензурирано”. По радиото се предаваха само новините дошли от Германия. На радиоапаратите запечатваха с червен восък копчетата за настройка фиксирани на радио София – друго не беше разрешено да се слуша. В Трявна му намериха цаката – общинарите, които запечатваха, караха преди това собственика да прекара омазнен пръст по бакелита (нали и те бяха тревненци и също жадуваха за истинските новини!). След това запечатваха прилежно (ставаше така: връвчица се захващаше с червен восък в краищата за корпуса и в средата върху копчето), червеният восък върху копчето изглеждаше внушително, но то под него се въртеше спокойно. И къщата ни редовно се пълнеше с “гости” в часовете на радио Лондон – и сега чувам сигнала “та, та, та, таа”. Не беше много опасно – един от съседите (който също редовно се осведомяваше за новините) работеше в полицията и беше казал на баща ми, че ще го предупреди, ако дойдат външни да слухтят. Точно така правеха – слухтяха под прозорците, където има радиоапарат.
След като се слушаха новините от Лондон, те веднага се разнасяха из града.
Вече виждам в очите ви как ви обзема съмнение – откъде пък едно 7-8 годишно момче е знаело всички тези неща. Спокойно, не съм знаел тогава кое-как е, научих го много по-късно. Но видимата страна си я спомням много добре – и печатите с червен восък, и “гостите” в къщи, и сигнала на радио Лондон, и немските кинопрегледи, и вестниците с бели карета.

Така се разпространяваше информацията преди 70 години. За след 70 години моята фантазия е бедна! Вие ще пишете…
……………………..
* Майка ми разказваше една история. Връщам се аз в къщи с гръмогласен рев – поредната авария с коленете ми. :) Майка ми в това отношение си беше паникьорка, “ох”, “ах”, йод, всичко, както се полага. И ме разпитвала къде съм пострадал. Доста далечко от къщи. “И ти оттам дотук ли плачеш” – попитала ме тя. “Не – отвърнал съм аз. – Най-напред не плачех, защото нямаше да ме чуеш. Като наближих започнах, ама спрях, защото видях вестникаря и му извиках “Нови вестници “Утро”, “Зора”!”.