“Всички в парламента са магарета” прочетох някъде преди време. Ех, де да беше така!

Неведоми са пътищата на биологичния ни РС! Едно мнение на Svetlina в темата ми за карибките в крайна сметка ме доведе до долните редове.
Най-напред ще напиша собствените си мисли, а после ще погледна из интернет. Имам си обица на ухото – тръгна ли по обратния ред, ще се окаже, че други отдавна са казали каквото трябва по-добре от мен и ще ми секне желанието!

Винаги съм си мислел, че един от най-работливите и най-онеправданите (охулени) помощници на човека в тежкия му селски труд е било (и е!) магарето. И никога не съм могъл да си обясня защо. Защо човекът не го е оценил по достойнство? Я се опитайте да кажете като комплимент “Ти си голямо магаре”!
“Инат като магаре”, “глупав като магаре”, “капризен като магаре”, че даже и “мързелив като магаре”, “магарешка му работа”?!? Ушите му били дълги, гласът му гръмогласен… А бе, хора, ами защо тогава не сте се отказали досега от него, а?

Глупаво било? Ама някога за да направят най-добро трасе на път от място до място пускали магаре напред и маркирали от къде минава – доказано е, че оставено да избира се движи по най-оптималния маршрут, съчетаващ разстояние с наклони. Не кара направо през деретата, не обикаля излишно по равното!

Инат било? А на някой дошло ли му е на ум, че това е подсказване за някакъв сериозен проблем, който не търпи отлагане?

Капризно? Да ми посочите някой друг, който се задоволява със сухи тръни след тежък труд? На всичкото отгоре сме ги кръстили тези тръни “магарешки”, уж магарето ги предпочитало. Я му сложете хубав зоб и “магарешки тръни”, пък гледайте какво предпочита!

Изобщо голяма черна точка е за нас, българите, отношението ни към магаретата. Чак в поговорките сме се издънили, в желанието си да се оневиним: “Краставите магарета през девет баира се подушват.” Е, не я обичам тази поговорка и това си е! Предпочитам мъдростта на древните:
Asinus stramen mavult quam aurum (лат) – Магарето предпочита постелката пред златото
…………………..
Тук спрях и отидох в интернет. И както предполагах, нищо ново не казвам:

> Едно от най-онеправданите домашни животни е магарето. Товарим го до изнемогване, защото е издържливо. Бием го, защото е търпеливо. Обиждаме го, защото ни служи. Презираме го, защото ни се доверява. Изразите “магарешки инат” и “глупав като магаре” са се вкоренили дълбоко в нашия език. Освен, че обиждат този, към когото са отправени, те допълват отношението ни към това нещастно животно. Имаме ли право да му приписваме качества, които са присъщи единствено на хората? Не може ли, например, “магарешкия инат” да се тълкува като достойнство и отстояване на лични позиции? Разбира се, и едното и другото са субективни отношения. В това е нашата грешка. Ние се обиждаме, когато ни сравняват с животните, а в същото време сами ги очовечаваме. На магарето съвсем не му става по-добре от това, че го доближаваме до най-висшето Божие творение. То е същество, подчинено на природните закони, с които се съобразява безусловно, следва неотменно и не пристъпва безотговорно.
Това забележително животно е много по-издръжливо от благородния си събрат коня. Още древните египтяни и гърци го използуват за превоз на товари. От хилядолетия магарешкото мляко се употребява като лекарство срещу различни болести, включително и някои мозъчни възпаления. За благородните дами от древността то е превъзходно козметично средство за подхранване и избелване на кожата. (http://www.zoomania.org/content/view/2122/38/)

> “И в края на краищата въпросът съвсем не е в магаретата, или по-точно в тях е, защото магарето е много симпатично животно, и умно при това. Тъй като още от малка любимият ми герой в “Мечо Пух” е магарето Йори. Освен последователен философ и стоик при това.” (Вени Г. http://semkiibonbonki.blogspot.com/2007/09/blog-post_1626.html)

> Тръгнал стопанинът с Магарето и Конят на воденица. Натоварил на магарето два големи чувала с жито, яхнал охранения ат и потеглили.
- Ох! – изпъшкало магарето. – Колко много тежат пустите му чували! Задъхвам се. Ако падна, ще умра. Моля ти се, Кончо, помогни ми! Кажи на стопанина да прехвърли единия чувал на твоя гръб.
Но конят си правел оглушки.
На едно каменисто място магарето се препънало, строполило се на земята и издъхнало под чувалите.
Тогава стопанинът на двете животни наместил магарешкия самар и чувалите върху конския гръб шибнал коня с камшика си и го подкарал напред.
Конят се превил под тежкия товар, въздъхнал, извил глава към магарето и рекъл:
- Ех, братко, ако бях чул молбите ти, сега щях да нося само единия чувал.
(народна приказка)

> Кой каквото ще да казва,
ала умна съм глава.
Май ушите ми са дълги,
но беда не е това.

Хората ме претоварят,
яздят, впрягат ме в кола
и отгоре ми се карат -
ех, магарешки тегла!

Зоб, сенце за мене няма,
все отритнат, сирота…
Няма ли бодил и слама,
гладно дремя край плета.
(Васил Стоянов)
………………………………………….
Това набързо, без да се ровя много. И съм доволен, че не съм единствен магарофил! :)

Сега разбрахте ли, защо искам в парламента да има истински магарета?

1963-g-slevski-0041

1963 година преди поход в Балкана. Точица веднага се научи да го подкарва и спира, двамата чудесно се разбираха и по пътя трудничко ги догонвахме.