Коментари на: Игрите

От: Svetlina

Svetlina — Thu, 28 Feb 2008 20:05:37 +0000

Хахахаха – имах едно комшийче, което на около 5 годинки се въртеше на въртележката и изкрещя „Пък мойта майка има сутиееееееееееееен…“. Много беше… хм… забавна
Иначе моите баби 39 и 40 набор са ми разправяли за ашици, парцалени кукли и домащно направени топки. От тях знам и да играя на „шоколад“ – вид дама, нарисувана в пясъка или с тебешир. Освен това баба ми и дядо ми редовно играеха на коран/дама, само че сами си го рисуваха и имаха много красиви комплекти бобчета.
Чувала съм и митове за това как баба ми е дърпала пердетата и е учила баща ми и леля ми да танцуват по цели часове…

От: to4ka

to4ka — Thu, 28 Feb 2008 09:14:19 +0000

Спомних си и още нещо покрай кънките. Коленете ми вечно бяха в дълбоки и постоянно кървящи рани и баба ми уши наколенки, които имаха чудесна предпазна функция. Не ми беше ясно, защо възрастните изпадат в див смях, като ме видят с тях. После разбрах, че са били направени от един дунапренен сутиен на леля ми))) После и други деца започнаха да се появяват с подобни защитни приспособления.

От: to4ka

to4ka — Thu, 28 Feb 2008 09:07:56 +0000

vladi57, помня кормилачките и още как! И моето детство е от същия период. С брат ми имахме и кормилачка с колелца от ролкови кънки, от онези, металните, за лятно ползване, бащина изработка. За спускане с нея и с летни кънки най-предпочитан беше наклонът от стадиона към езерото Ариана:) Карахме до припадък по цял ден и при пристъп на силен глад ядяхме лепкави ментови бонбони – и досега ги обожавам)))

От: vladi57

vladi57 — Sun, 24 Feb 2008 22:26:32 +0000

ПОрез моето детство – 60-те, в София страшно много се играеше на фунийки – правеха се от хартия, и се изстрелваха от тръба. Самата тръба беше много трудно да се намери по онова време. Някои калпазани-съученици откриха, че металните пръчки, които служеха за дръжки в старите трамваи бяха идеални за целта (сещате се какво означава това! ). Иначе – без чилика (никога не сме го играли в София – не знам защо… Може би, опасна близост до прозорци?…), всичко друго си беше точно така – и държавите, и топчетата, и индианците… Някой да помни кормилачките – особен дизайн шейна, която може много прецизно да се управлява с крачното си кормило, и развива сериозни скорости, особено върху добре утъпкан сняг…

От: Муниконтин

Муниконтин — Sun, 24 Feb 2008 20:34:18 +0000

По мое време вече и момичета играеха на „държави“. Само че в дворовете в центъра на града. Имаше големи майсторки. И аз бях една от тях. Доста момчета не смееха да играят с мен, за да не станат за майтап. Но целият номер беше в ножчето. Не всяко ножче става за тази игра.

От: nicodile

nicodile — Sun, 24 Feb 2008 20:26:03 +0000

Много увлекателен пост! Някои от тези игри бяха оцелели до моето детство (средата и края на осемдесетте). Играехме и ние на държави- само че не с нож а с нещо друго, не помня какво. Колко интересна, реалистична, игра само!
Мисля че с времето родителите са станали много по-протективни* към децата си – навремето са давали повече свобода при игрите и игрите съответно игрите са били по-опасни
—
*Съжалявам за измислената дума, не се сетих за нормална която да означава същото.

От: Графът

Графът — Sun, 24 Feb 2008 17:09:33 +0000

astilar, Вашият въпрос ми припомни още една игра, която много играехме след 40-та година. Игра на държави. Беше много “мъжка”, момичета почти не играеха (както и на чилик, между другото). Играеше се с истински нож, обикновено голям джобен.
На земята се избираше по-меко равно място, където ножът може да се забива. Очертава се голям кръг и се разделя с диагонали на равни части според броя на играчите. Всеки получава своята държава като я нарича на някоя истинска. По жребий се подрежда реда на игра. Всеки има право да “напада” само държави граничещи с неговата. Играе се като с хвърляне забиваш ножа (може и собствен) в противниковата държава. Ако се забие, по линията на дупката от острието се тегли черта и всичко, което граничи с твоята държава се присъединява към нея. Ако и двете части граничат играчът си избираше коя да „превземе“.
Не беше безопасна.

От: Графът

Графът — Sun, 24 Feb 2008 16:57:03 +0000

В общи линии чиликът* се играеше така:
В очертан на земята неголям кръг (на равно място без трева) се поставя чилика, който прилича на самун хляб със заострени върхове. Според договорка можеше да си го поставиш или се подхвърляше и както падне. С тоягата играчът удряше някой край за да подскочи чиликът във въздуха и го удряше повторно за да го изпрати надалеч. Обикновено имаше право от новото място на още един удар (без да променя положението на падналия чилик). Състезаваха се двойки, но играчите бяха неопределен брой. Който изпрати по-далеч чилика от двойката остава, а загубилият отстъпва място на друг. В крайна сметка победител се считаше последният останал, но до това рядко се стигаше – в обикновено се трупаше в личната сметка (и имидж ) колко играчи си победил в играта.
Спомням си смътно и друг начин на игра, но почти не го играехме. На определено разстояние от началния кръг се начертава дълга черта – граница. Изпращаш чилика само с един удар към нея и се мереха крачки от него до линията – ако си я прехвърлил ти се прибавя броя, ако не си я достигнал се вади. Не играехме така главно, защото много бързо се стигаше до разправии (вкл.и юмручни) – “крачките” бяха много “относителна” мярка…
Играта изискваше доста широко място и я играехме най-често на футболното игрище край града.
___________
* или челик – не съм сигурен, защото никога в детството ми не се е налагало да го пиша, само звуково ми е позната думата.

От: astilar

astilar — Sun, 24 Feb 2008 15:09:32 +0000

Може ли да разкажете по-подробно за играта на чилик? Чувала съм за тази игра, но от това, което съм чувала не ми става много ясно какви са правилата.

Тези дни мислех за игрите на дъщеря ми и си припомнях моите. Вероятно ще напиша нещо по-подробно по въпроса. Ще дам връзка към Вас, защото е интересен разказа, а и интервалите между Вашите, моите и игрите на дъщеря ми са приблизително равни (от по 30 – 35 години).