Първият ми див приятел петък, фев 1 2008

Детството ми беше прекрасно – прекарал съм го в Трявна. Тези, които са посетили този планински градец дори за кратко, нямат нужда от обяснение. За останалите малко въведение.
През лятото всички деца ходехме боси. С изключение на центъра, всички други улици бяха покрити с 5-6 см. фин прах. Няма как да ви предам удоволствието да ходиш бос – факт е, обаче, че и сега като пиша усещам блаженство.
През зимата баща ми монтираше на обувките ми кънки, които не се сваляха – което хич не беше проста задача. Работата е там, че кънките тогава се стягаха с ключ (имаха подвижни скоби отпред) и много лесно се откачаха от подметките, които пък обикновено бяха от автомобилна гума (супер лукс за времето!). В училище фиксираните кънки не бяха проблем, защото всички се събувахме на влизане – имахме гардеробчета, в които стояха пантофите ни.

През деня повечето време децата прекарвахме навън – и зиме и лете. Но това не означаваше на улицата – града е разтеглен по реката, но напряко я имаше 500 м. от край до край, я не. И ние прекарвахме повечето време буквално сред природата. Между другото, бях се специализирал в ловене на риба с ръце за ужас на майка ми – признавах я само пържена, а олиото през войната…

Да не се увличам в спомени, при друг случай пак. Сега ще разкажа за първия ми приятел от дивата природа.

Зимата на 1941-ва беше много тежка. Имаше големи снегове (че то в Трявна кога нямаше ), а в началото (вероятно декември) имаше и силни бури с голям студ.
Една вечер нещо се удари с голяма сила и трясък в стената отвън. Баща ми излезе и намери един паднал орел. Беше доста силно пострадал, затова преди да се свести баща ми му бинтова крилото и крака и го качи на тавана. Тук е нужно обяснение за сегашните градски чада – къщите някога се правеха с общ голям таван върху цялата площ.

Хранеше го баща ми (месарят му отделяше някакви непотребни карантии). Той му оставяше храната и водата до вратата, докато орелът се скриваше в противоположен ъгъл. Разбира се, по истерично настояване на майка ми, на мен ми беше абсолютно строго забранено да се качвам сам на тавана.

Хе, не е трудно да се досетите какво стана по-нататък. Нали знаете, забраниш ли нещо на дете, то и да не иска ще престъпи забраната. А аз исках! Усещах страха на орела, бях сигурен, че иска да си говорим. И започнах да ходя тайно. Влизах и нещо му говорех, сега даже не помня какво. Но помня, че съвсем скоро той започна да идва при мен, подскачаше наоколо и си прекарвахме доста весело. Баща ми явно разбра, но си пазеше мълчание. Майка ми – чак накрая.

Орелът оздравя напълно. Сам си “свали превръзките”. В края на зимата една неделя баща ми каза, че е вече време да го пуснем, защото така не може да живее. Не ми се искаше, но разбирах, че трябва.

Отидохме с баща ми на тавана, той го взе на ръце и го свалихме на терасата. Сложихме го на парапета и зачакахме да му махнем за сбогом като отлети. Той обаче не даваше никакви признаци за подобно намерение. Даже когато нарочно се скрихме вътре, той продължи да си седи. Излязохме отново и баща ми го побутна – той литна, направи един кръг и пак кацна при нас.

Накрая слязохме на двора. Баща ми направи опит да го подхвърли нагоре, при което той се издигна малко и…бух, право в ръцете ми! Без малко да ме събори, тежък беше. Впрочем това добре личи по физиономията ми на снимката, която баща ми направи.

В крайна сметка той отлетя чак през нощта…

Това беше първият ми приятел от дивото. Сега не помня как сме се разбирали, но явно напълно добре. Доста по-късно ми стана ясно, че това не е било случайност.

Ето го – на терасата и в ръцете ми, където явно се чувстваше най-добре…