Благодарни сме на съдбата!
Кольо живя по нашите мащаби около 100 години. До края чуваше и виждаше нормално. Възрастта му личеше единствено по това, че задните му крака го боляха и “не го слушаха” много. Лекувах го с разни човешки лекарства. Но всичко друго си беше наред – даже разходките сутрин и вечер бяха редовни и без проблем.
Ето една от последните му снимки с характерната му усмивка.
Аз обаче, започнах често да сънувам кошмари как трябва да го “приспиваме”, как се прощавам с него преди инжекцията и подобни. И се събуждах ужасен нощем, ставах да го видя добре ли е… 
Една вечер преди близо две години, след като се прибрахме от разходка той хапна малко и легна както обикновено на килима в хола край нас. По едно време ми каза нещо тихичко, опита се да стане. Отидохме с дъщеря ми при него. Питах го какво иска, вода ли? Да му помогна да стане или да му донеса. Той обаче отказа и отново каза нещо. Очевидно не му беше добре. “Не мога да разбера, какво ти е?” казах аз. Тогава той ми предаде “нищо, няма значение” и ми побутна ръката да я сложа под главата му (обичаше да заспива така). Седнах до него на земята, сложих си ръката под главата му и той затвори очи, а аз се загледах в телевизора – изчаквах да заспи по-дълбоко, че да си извадя ръката. После седнах в креслото и се загледах във филма. Той спеше спокойно.
По едно време нещо ме накара да погледна към него, въпреки, че той не беше помръдвал. В полумрака ми се стори, че не диша. Отидох при него и сложих ръка на хълбока му – наистина, беше си отишъл…
Така ни напусна – опитвайки се да ме предупреди, знаейки, че аз ще разбера – без даже да въздъхне за да не ни притесни.
С целия си живот той заслужи такъв край. Благодарен съм, че го получи, въпреки, че още ми е тежко. Сега тук, на земята, почива край баба си.
…………………
Тежко ми беше да напиша тази сага. Но трябваше – Кольо го заслужава.
RSS - Posts
27 януари, 2008 в 11:50 am
а това беше неговата усмивка…
може би ще се срещнат, някъде там, във вечните ловни полета…
____
мога само да кажа, че ние сме най-големите късметлии на този свят – живели сме с най-достойните кучета, имали сме честта да бъдем техни приятели!
28 януари, 2008 в 1:06 am
Със сигурност ще се срещнат – на воля по безкрайните поляни под дъгата…
28 януари, 2008 в 9:59 pm
Който не е губил куче, той не знае какво е да се изгуби верен приятел.Никой, никога в тоя живот не ме е чакал, не ме е посрещал с такава радост, както кучето ми.То подскоци, то близалки,цунки мунки,гунки,а бе,знаете как е.
Аз съм грешила в презенката си за хората, кучето ми – никога.
1 февруари, 2008 в 9:06 pm
Много вълнуваща, човешка (кучешка) история, която си разказал прекрасно и накрая се разплаках. Колето (както му викаше Баба) наистина я заслужава! А за кралско коли ще потърся пак…може за 2 години да са се появили повече неща в нета и ми е интересно да видя.
1 февруари, 2008 в 9:50 pm
Благодаря ти, мое момче!
(последното мнение е на внука ми – той пак е далеч, затова тук споделя)
А за Колчо…за него може книга да се напише. Във всеки ден от живота му имаше нещо интересно.
2 февруари, 2008 в 1:07 am
Разплака ме и мен, но ти благодаря, че написа тази история. Благодаря, че ни беше подарено такова красиво приятелство. Има още много за разказване, но ти си разказал най-важното – любовта!
19 февруари, 2008 в 11:08 am
Е, успя да ме разревещ!Знаеш, че сме го преживяли. Моля се и от цялата си душа се надявам, че там някъде, на много красиво, спокойно и пълно с Любов място са заедно- Васко и Пешо! Благодаря ти за това, което си написал!
30 май, 2008 в 4:33 pm
Безкрайно съжалявам за загубата на семесйтвото Ви, Графе … Няма какво да кажа, освен, че и ние имахме един Христо (татко го кръсти на Христо Стоичков, за да можел да го рита, когато онзи го ядосал
), който си отиде в мъки, милия, но пък беше най-жизнерадостното куче, което съм виждала – тигров боксер и още нещо 
13 февруари, 2009 в 12:51 am
Една приятелка вчера беше тъжна, защото трябваше да приспят кучето им. Знаеше се от 2-3 седмици, че това е единственият изход и пак плачеше по телефона. И аз почти се разплаках, макар, че не съм го гледала. Е, хранила съм го когато отидат на почивка или за 2-3 дена някъде, но все пак не е било мое куче. Винаги е тъжно да изгубиш приятел, а четириног е още по-трудно като, че ли. Защото те никога не ни предават.