in memorium
Сага за Кольо

Част 1

Това е първото “приключение” на Колчо. Случката е добро въведение за всичко следващо. Колкото забавна, толкова и поучителна за нас, хората…
За да можете да си представите по-добре действието най-напред трябва да ви опиша “сцената”. Имаме място сред природата. Съвсем умишлено не употребявам “вилно”. То е под връх Еледжик, на границата на гората (тя заема 1/3 от мястото :) ), без ток и вода (с изворче на 20 м.) и всъщност е просто част от доста стръмен склон – за да погледнеш към бунгалото от пътя доста трябва да си вдигнеш главата – разликата от пътя е към 10 м. във височина. :) Ограда има само отпред към пътя и никога нищо не заключваме. Всички в местността сме приятели, всички са от хората, които не искат да пренасят “града” там.
Та на въпроса. Пристигаме дядо, баба, внуче и куче през лятото някъде към 10 часа. Най-новият (на месеци!) член на семейството – ухиленото коли Колчо за първи път. Той без никакъв опит с природата – през няколкомесечния си живот се е разхождал само в кварталната градинка вързан (да не се загуби!!!).
Спираме, сваляме багажа, качваме се до бунгалото и започваме да се оглеждаме кои от приятелите са там (ние сме на високо, нещо като на балкон, и всичко ни е като на длан :) ). В това време от отсрещния баир се надават призивни – всички от “махалата” се събрали на кафе и ни викат. Зарязваме всичко и потегляме в индийска нишка.
Хубаво, ама на поляната в ниското внукът ми вижда детската група, заета да прави къщичка на един стар дъб. И, разбира се, веднага се включва. Ние продължаваме към компанията и кафето.
Таман приказката ни се понесе (вече бяхме опитали от “кафеените бонуси”;)), внукът ни пристига запъхтян и на пресекулки пита: “Колчо тука ли е?”
- Не, той нали остана с тебе.
- Ами няма го, виках, свирках, не се появява!
Втресе ни! Мигновено всички присъстващи (вкл.децата) се превърнаха в група за бързо реагиране. За нула време се поставиха задачи, разпределиха маршрути и след няколко минути в разни посоки се чуваха отдалечаващи се викове “Колчо, Колчо!”.
Аз и жена ми отидохме към нашето място. Моята задача беше да тръгна с колата по пътя надолу към магистралата – да не би да е тръгнал да се връща в София! А жена ми щеше да търси в гората над нашето бунгало. Спираме ние на пътя пред колата и аз, като мъж :) , започвам да й давам последни инструкции. Разбира се, повече от разтревожено и на висок глас. И… изведнъж виждам, как над нас горе от ръба на терасата се показват две наострени уши и усмихната муцунка: “Я да видя какво става, каква е тази суматоха”?…
На нашия му доскучало с децата (не си играят с него!) и решил да се прибере “в къщи”. Хем да я разгледа тая нова къща, че преди това беше само за няколко минути там. Откъде да допусне, че ще го помислим за толкова глупав да се загуби!?! :)
Цял час ни трябваше после за да съберем “групата за бързо реагиране” по балкана…
Това емоционално преживяване, което много бързо се превърна във весела история, си имаше и хубави страни. Първо, “вързаните” разходки останаха в историята. Научихме се да разчитаме на ума на Кольо много повече. А с годините разбрахме за умствените му възможности толкова, че чак ме дострашава да разказвам – ще си кажат хората “тоя съвсем е изкукал на тема “кучето ми”” :)
Не съм – както си беше така ще го разказвам!