Имало едно време, в прастари времена, едно малко село. Мястото било малко, та хората си построили дървените къщи (тогава били само дървени) доста натясно.
И както е нормално в такива случаи много бързо отношенията в селото станали всеки срещу всички. На кой съседът му погледнал по особено жената, на кой съседска кокошка клъвнала нещо в двора – а бе, тясно ли ти е, все ще намериш причина да си излееш яда!
Не щеш ли, в един горещ (че и ветровит) ден се запалила къщата на един от “най-обичаните” селяни. Развикал се той, наизскачали хората.
Тук му е мястото да кажем, че тогава е нямало още пожарни, камо ли пожарникар да коландрисва цяло МВР.
Та наизскачали хората, гледат сеир, някои почнали даже злорадо да се подхилкват. Добре, ама огъня избуявал, страшно започнало да става. Умълчали се хората, видели, че както върви работата може да отиде цялото село. И без много-много да чакат (тогава още не се била появила нужда от гласовити водачи с черни дрехи), хванали се здраво всички, разтичали се с менци и кофи и угасили огъня. Че и помогнали след това на съселянина си да си оправи къщата – нали и на друг може да се случи, човещина е, трябва да си помагаме. Съседите даже по някоя черга и посудина му дали.
И, както най-често завършва всяка уважаваща себе си приказка, заживели щастливо.
Е, не чак съвсем: на тоз съседа – жената, на онзи … Теснотия, нали помните. Ама селото го имало и сега потомците им чаткат клавиатурите на компютрите по цял свят!
Едно само не се казва в приказката: дали помнят (потомците!) как се гаси пожар в селото?…